Решение № 5681 от 27.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3897/2026 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Р. Т. С., гражданин на Руската федерация, подадена чрез пълномощник адв. И. Влахов. Жалбата е против решение № 7813 от 25.02.2026 г. по адм. д. № 11445/2025 г. по описа на Административен съд – София-град. С него е отхвърлена жалбата на Р. Т. С. срещу отказ от 08.10.2025 г. за издаване на виза за дългосрочно пребиваване в Република България, издаден от М. К. – завеждащ Консулска служба при Посолство на Република България в гр. Москва. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на съдебния акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Прави се искане за отмяна на съдебното решение и постановяване на ново решение по същество на спора, с което да се отмени оспорения отказ и преписката да се върне на административния орган за ново разглеждане на подаденото от Р. Т. С. искане за издаване на виза за дългосрочно пребиваване. Ответникът – М. К., завеждащ Консулска служба при Посолството на Република България в гр. Москва, Руска федерация, не изразява становище по касационната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен, и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е основателна по следните съображения: Предмет на контрол пред Административен съд – София-град е бил отказ от 08.10.2025 г. за издаване на виза за дългосрочно пребиваване в Република България, издаден от М. К. – завеждащ Консулска служба при Посолство на Република България в гр. Москва, Руска федерация. С него Р. Т. С. на основание чл.10, ал.1, т.1 от ЗЧРБ е отказано издаването на виза тип “D” с мотивите, че чужденецът може да постави в опасност сигурността или интересите на българската държава. С решението си съдът е отхвърлил жалбата срещу административния акт. За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел, че актът е издаден от компетентен орган, в предвидената в закона писмена форма, отговаря на изискването да е мотивиран и при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила. Съдът е приел също, че обжалваният акт е постановен при цялостно изясняване на фактическата обстановка и в съответствие с приложимите материално-правни норми. В тази насока административният съд се е позовал на отрицателното становището на ДАНС по писмо рег. № БС-31-3263/30.07.2025 г., като е приел, че от изложените обстоятелства в становището са налице данни за засягане на национална сигурност според легалното понятие по § 1, т. 1 от ДР на ЗДАНС вр. чл. 2 от Закона за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност. Съдът е приел също, че преценката дали чужденец представлява заплаха за националната сигурност е изключително правомощие на ДАНС, съгласно разпоредбата на чл. 41, ал. 1, т. 2 ЗДАНС. Като даденото в условията на чл. 22, ал. 4 ЗЧРБ отрицателното становището на ДАНС правят обсъждането на останалите доказателства безпредметно. Постановеното решение е неправилно, тъй като е необосновано и е постановено при неправилно приложение на материалния закон. С обжалваното решение административният съд неправилно е приел, че на оспорващия е отказано издаване на виза за дългосрочно пребиваване в Република България за това, че той представлява заплаха за националната сигурност. Такова основание не е посочено нито в оспорения отказ, нито в становището на ДАНС по писмо рег. № БС-31-3263/30.07.2025 г., на което се е позовал първоинстанционният съд. В оспорения отказ само е цитирана разпоредбата на чл.10, ал.1 т.1 от ЗЧРБ в цялото й съдържание. Това е в нарушение на чл. 34, ал.4 от Наредба за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим, в която изрично е посочено, че при отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване при наличие на едно от основанията по чл. 10 от ЗЧРБ (какъвто е случаят) в издадения формуляр приложение № 7 се посочва не само основанието за отказа, но и се вписват мотивите, без да се вписват съображения, засягащи интересите на националната сигурност. В тази връзка следва да бъде посочено, че цитираното съдържание в оспорения отказ на чл.10, ал.1 т.1 от ЗЧРБ съдържа четири различно хипотези – лицето с действията си е поставил или може да постави в опасност: 1. международните отношения, 2. сигурността или 3. интересите на българската държава или 4. за когото има данни, че действа против националната сигурност. Изложеното в предходния абзац нарушение на съдопроизводствените правила следва да се счете обаче за несъществено, доколкото мотивите в становището на ДАНС следва да се считат за мотиви и за издаване на постановения отказ, както правилно е приел и административният съд. В това становище на ДАНС обаче е посочено, че чужденецът може да постави в опасност сигурността или интересите на българската държава. Или мотивите за постановения отказ са втората и третата хипотеза на чл.10, ал.1 т.1 от ЗЧРБ. Затова само тези две хипотези са относими при преценка законосъобразността на оспорения административен акт. От данните в становището на ДАНС обаче не се съдържат данни, че Р. Т. С. може да постави в опасност сигурността или интересите на българската държава, респ. че са налице условията на чл.10, ал.1, т.1, пр.2 и пр.3 от ЗЧРБ. В становището на ДАНС изводът, че Р. Т. С. може да постави в опасност сигурността или интересите на българската държава е обоснован с това, че при предходно кандидатстване на лицето за виза тип „Д“ са открити несъответствия в документите, свързани с фирмата му – след извършена справка в Национална агенция по приходите (НАП), както и с това, че при предходното кандидатстване за виза тип „Д“ лицето е използвало различно основание за кандидатстване – чл.24, ал.1, т.2 от ЗЧРБ, като не се е позовало на това, че е от български произход. Така изложените мотиви в становището на ДАНС не могат да обосноват изводът, че Р. Т. С. може да постави в опасност сигурността или интересите на българската държава. Установените несъответствия в документите на фирмата му след справка в НАП касаят търговска дейност на лицето и те по никакъв начин не обосновават извод, че лицето може да постави в опасност сигурността или интересите на българската държава. Още по-малко такъв извод може да бъде обоснован от това, че при предходно кандидатстване за виза тип „Д“ лицето не се е позовало на български произход, а е кандидатствало на основание чл.24, ал.1, т.2 от ЗЧРБ (осъществява търговска дейност в страната по законоустановения ред, като в резултат на тази дейност са разкрити най-малко 10 работни места на пълно работно време). На какво основание ще кандидатства за виза тип „Д“ е изцяло по преценка на кандидата и не го ограничава да кандидатства на друго основание. С обжалваното решение административният съд необосновано и в нарушение на материалния закон е приел, че даденото в условията на чл. 22, ал. 4 ЗЧРБ отрицателното становището на ДАНС е със задължителен характер. В разпоредбата на чл. 22, ал. 4 ЗЧРБ наистина е посочено, че разрешението по чл. 22, ал. 1, т. 4 ЗЧРБ се издава след писмено становище от ДАНС, което има задължителен характер за дирекция "Миграция" и за отдел/сектор/група "Миграция" при областните дирекции на Министерството на вътрешните работи. Но оспорения отказ не е издаден от тези административни органи. И което е по-важно - касаторът Р. Т. С. не е кандидатствал за разрешение по чл. 22, ал. 1, т. 4 ЗЧРБ, а за виза по чл. 22, ал. 1, т. 1 във вр. с по чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ. Следователно за това производство нормата на чл. 22, ал. 4 ЗЧРБ е неприложима. За визите по чл. 22, ал. 1, т. 1 е налице друг ред за съгласуване. Според чл. 9е, ал. 2 ЗЧРБ условията и редът за съгласуване на заявленията за издаване на визи се определят с инструкция на министъра на външните работи, министъра на вътрешните работи и председателя на Държавна агенция "Национална сигурност". Това е Инструкция № IЗ-2593 от 3 ноември 2010 г. за условията и реда за съгласуване на молби за визи (Инструкцията), като за случая основанието е по чл. 1, т. 4 от Инструкцията. Според чл.3, ал.1 и ал.2 от Инструкцията Министерството на външните работи чрез дирекция "Консулски отношения" (ДКО) съгласува молбите за визи по чл. 1, т.4 с ДАНС и с Дирекция "Миграция" на Министерството на вътрешните работи (ДМ - МВР). ДМ - МВР съгласува с ДАНС изпратените молби за визи по чл. 1, т. 4 и предоставя на дирекция "Консулски отношения" в МВнР съвместно становище. Съобразно процедурата, уредена в Глава V-та от Инструкцията регистрираните в консулските служби на Република България молби за визи по чл. 1, т. 4 се изпращат чрез Системата за визов контрол (СВК) в ДКО. Последната дирекция в срок до три работни дни след получаване на молбите за визи ги изпраща на ДМ - МВР за съгласуване (чл.17). Дирекция "Миграция” в срок до тридесет работни дни след постъпването на молбите за визи по чл. 1, т. 4 и след съгласуване с ДАНС предоставя съвместното становище на ДКО (чл.19). Консулските длъжностни лица издават или отказват издаване на виза за дългосрочно пребиваване след разрешение от ДКО въз основа на съвместното становище на Дирекция "Миграция" - МВР, и ДАНС (чл.20). В случая описания в предходния абзац ред не е спазен, тъй като вместо предвиденото съвместното становище на Дирекция "Миграция" - МВР и ДАНС, са представени две отделни писма от всеки от тях. Същественото е, че становище на Дирекция "Миграция" – МВР (л.53 от делото) е положително, а това на ДАНС – отрицателно. Според чл.20 от Инструкцията консулските длъжностни лица могат да откажат издаване на виза за дългосрочно пребиваване след разрешение от ДКО въз основа на съвместното становище на ДМ - МВР и ДАНС. Но те не могат да направят това без становище от дирекция "Консулски отношения" и без съвместното становище на ДМ - МВР и ДАНС, още по-малко когато техните становища са противоречиви. С оглед на изложеното с обжалваното решение неправилно е отхвърлена жалбата на Р. Т. С. срещу отказ от 08.10.2025 г. за издаване на виза за дългосрочно пребиваване. Неправилността на решението налага неговата отмяна. Доколкото не са налице предпоставките на чл. 222, ал. 2 от АПК, спорът следва да бъде разрешен по същество. Ето защо оспореният отказ следва да бъде отменен като постановен при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в противоречие с материалноправните разпоредби на ЗЧРБ. А преписката следва да се изпрати на органа за ново произнасяне по заявлението на касатора за издаване на виза. След връщане на преписката следва да се спази редът по чл. 9е, ал. 2 ЗЧРБ във връзка с Инструкция № IЗ-2593 от 3 ноември 2010 г. за условията и реда за съгласуване на молби за визи, за съвместно съгласуване от ДМ - МВР и ДАНС, както и за становище от дирекция "Консулски отношения" по заявлението на Р. Т. С. за виза за дългосрочно пребиваване. Следва да се спазят и указанията в това съдебно решение относно основанията за постановения отказ. При този изход на спора искането на касатора за присъждане на разноски като основателно следва да бъде уважено. Разноските са в общ размер на 1062,19 евро – 5,11 евро д.т. и 511,29 евро адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство, както и 35,79 евро д.т. и 510 евро адвокатско възнаграждение за касационното производство. Разноските са своевременно поискани и доказани, поради което се дължат на основание чл. 143, ал. 1 от АПК. Воден от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 от АПК във връзка с чл. 222, ал. 1 от АПК, настоящият състав на Върховния административен съд