Решение № 5852 от 14.5.2024 г. на ВАС по адм. д. № 822/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) вр. чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) вр. чл. 4, ал. 1, изр. 2 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ). Образувано е по касационната жалба на Б. Бечев, [ЕГН], с адрес: гр. Пловдив, [жк], [улица],[номер], срещу Решение 1906/06.11.2023 г., постановено по адм. дело 497/2023 г. по описа на Административен съд Пловдив. В касационната жалба е обективирано твърдение за неправилност на обжалваното решение поради наличие на отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК - нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените и необоснованост. Касаторът счита, че фактическите констатации в съдебния акт не съответстват на събраните доказателства и крайните изводи по приложението на закона. Развива съображения за приложение на погасителната давност по ЗЗД и в заключение прави възражение за недължимост на присъдените разноски на ответната страна. Отправя искане за отмяна на обжалваното решение. Ответникът по касационната жалба - директор на Дирекция "Местни данъци и такси" при Община Пловдив, оспорва същата чрез процесуалния си представител юрк. Янкова по подробни съображения, изложени в писмен отговор. Отправя искане първоинстанционното решение да бъде потвърдено като законосъобразно и правилно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Прокурорът от Върховната прокуратура на Република България дава заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, Осмо отделение, като взе предвид наведените доводи в жалбата, доказателствата по делото и като извърши служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно в обжалваната част и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд - Пловдив е бил Акт за установяване на задължения по декларация (АУЗД) 3480-1/24.11.2022 г., издаден от гл. инспектор в отдел Събиране и контрол на дирекция Местни данъци и такси при Община Пловдив на основание чл. 107, ал. 3 ДОПК, потвърден с Решение 6/27.01.2023 г. на директора на Дирекция МДТ при същата община, с който на Б. Бечев са установени задължения за данък върху превозните средства в общ размер на 1 046,02 лв. за периода от 01.01.2019 г. до 31.12.2022 г. и лихви за просрочие в размер на 185,50 лв. От фактическа страна решаващият съд е отбелязал издаването на предходен АУЗД по чл. 107, ал. 3 ДОПК на жалбоподателя от 07.11.2018 г. с идентичен предметен обхват за периода от 01.01.2013 г. до 31.12.2018 г. Последният е потвърден при обжалване по съдебен ред с Решение 677/26.03.2019 г. по адм. дело 471/2019 г. по описа на АСП и Решение 14173/23.10.2019 г. по адм. дело 5915/2019 г. по описа на ВАС. В резултат от извършената задължителна проверка по чл. 160, ал. 2 ДОПК първоинстанционният съд е приел, че обжалваният АУЗД е издаден от компетентен орган по приходите съгласно чл. 4, ал. 1 ЗМДТ, надлежно оправомощен със заповедите на Кмета на Община Пловдив и при спазване изискванията към неговата форма и съдържание. Възраженията на жалбоподателя за нищожност на акта са обсъдени и отхвърлени като неоснователни. По същество съдът е обосновал заключение за правилно приложение на материалноправните разпоредби на ЗМДТ. Жалбоподателят е собственик на лек автомобил [Марка], модел 280 С с peг. [рег. номер], видно от подадената декларация по чл. 54, ал. 1 ЗМДТ с вх. 26864/16.09.2009 г. и приложенията към нея. Отчитайки изискванията на чл. 52 и сл. ЗМДТ и фактът, че дължимият данък не е заплатен, съдът е потвърдил АУДЗ. По повод твърдението за изтекла погасителна давност в решението са изложени мотиви, относими към задълженията за 2019 г., 2020 г. и 2021 г. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Установените факти и събраните доказателства по делото са разгледани подробно от първоинстанционния съд и са обсъдени в тяхната съвкупност при постановяване на крайното решение. Правилни са изводите на съда относно валидността на АУЗД и издаването му при спазване на процедурните правила като в тази насока наведените оплаквания от касатора са изцяло бланкетни. Фактическата обстановка в настоящия случай не е спорна. Както правилно уточнява решаващият съд, за процесния период от 01.01.2019 г. до 31.12.2022 г. жалбоподателят е собственик на лек автомобил [Марка], модел 280С , с рег. [рег. номер] и на основание чл. 53 ЗМДТ дължи данък върху превозното средство. Известно недоумение будят касационните съображения във връзка с приложението на давностните срокове по чл. 171, ал. 1 и ал. 2 ДОПК за периодите от 2013 г. до 2017 г., които не са предмет на процесния АУЗД 3480-1/24.11.2022 г. Защитната теза на касатора по този въпрос не е правно издържана, тъй като не е допустимо отклонение от императивните правила на ДОПК в случая и приложение на давностните срокове по ЗЗД. Общинските вземания за данъци и такси съгласно чл. 162, ал. 2, т. 1 и т. 3 ДОПК са публични вземания. Съгласно чл. 60, ал. 1 ЗМДТ по отношение на задължението за 2019 г. предвиденият 5-годишен срок започва да тече от 01.01.2020 г. и същият не е изтекъл, както към момента на постановяване на първоинстанционното решение, така и към настоящия момент. Правно обоснован е изводът, че на по-голямо основание този срок не е изтекъл спрямо задълженията за следващите три години 2020 г., 2021 г. и 2022 г. След проверка на заявените пороци от касатора, които са идентични с обсъдените от първоинстанционния съд, и служебна за приложението на материалния закон на основание чл. 218, ал. 2 АПК, настоящата инстанция намира решението на Административен съд - Пловдив за правилно и като такова следва да бъде оставено в сила. Заключението на решаващия съд се споделя от настоящия касационен състав, поради което на основание чл. 221, ал. 2, изр. последно АПК, следва да бъде направено препращане към останалата част от мотивите, довели до отхвърляне на жалбата. При този изход на спора и своевременно заявеното искане за присъждане на разноски, на ответника се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 423,15 лв., изчислено по реда на Наредба 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения при материален интерес от 1 231,52 лв. Възражението на касатора за недължимост на разноските е неоснователно, предвид нормата на чл. 161, ал. 1 ДОПК. Съдът не дължи служебно произнасяне по претенцията за разноски, която е обусловена от разрешаването на повдигнатия правен спор. Поради тази причина правната последица, установена с чл. 80, изр. 2 ГПК, настъпва само по отношение на изменението на решението в частта му за разноските, а не по отношение на неговото допълване така т. 8 от цитираното от касатора тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, пр. първо АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,