Решение № 107 от 31.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3540/2018 г.

Решение № 107 от 31.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3540/2018 г., I г. о., ГК, докладчик председателят Бранислава Павлова Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Ж. Ж. С. и Б. Р. С. чрез процесуалния представител адв. К. Б. са обжалвали въззивното решение на Русенския окръжен съд № 200 от 27.04.2018 г. по гр. д. № 37/2018 г. Касационната жалба е приета за допустима и е допусната за разглеждане по същество на основание чл. 280, ал. 1 ГПК по правния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба, по който е прието, че е нарушена практиката на ВКС с необсъждане на доводите на въззивниците по приложението на ТР 1/2012 г. на ВКС, ОСГК - ТР 1/2013 г. на ВКС, ОСГК и ТК, както и решение № 354 от 30.10.2015 г. по гр. д. № 1398/2015 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 331 от 19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г. на ВКС, IV г. о. Ответникът Е. Я. Х. не е подал отговор на касационната жалба. По подадената касационна жалба Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, намира следното: Предявеният иск, по което е образувано настоящото дело е с правно основание чл. 108 ЗС. С обжалваното решение Русенският окръжен съд е потвърдил решението на Русенския районен съд по гр. д. № 2466/2016 г., с което е прието за установено по отношение на Ж. Ж. С. и Б. Р. С., че Е. Я. Х. е собственик на земеделски имоти – полска култура, поземлен имот №.... с площ от 15. 501 дка в землището на [населено място], [община] поле м. "К.", и полска култура в същото землище и местност, поземлен имот №.... с площ от 15. 502 дка, и за осъждане на Ж. Ж. С. и Б. Р. С. да предадат на Е. Я. Х. владението на имотите. Въззивният съд е приел, че ищецът е доказал придобиването на собствеността на основание придобивна давност и договор за продажба като се е мотивирал, че имотите са владяни повече от десет години явно, необезпокоявано и непрекъснато от праводателката му чрез него и всички са могли да установят собственическите й намерения. На следващо място съдът е посочил в мотивите, че ответниците не са установили заявените в отговора на исковата молба права на собственост върху обособените при делбата поземлени имоти, защото са ги придобили от несобственик. Както е констатирано в определението по допускане на касационното обжалване, при решаването на делото, въззивният съд е допуснал нарушение на чл. 269 ГПК във връзка с практиката на ВКС по приложението му, като не е обсъдил довода във въззивната жалба за приложението на ТР 1/2012 г. на ВКС, ОСГК относно съдържанието на владелческите действия на съсобственика. Допуснатото процесуално нарушение обосновава отмяна на въззивното решение на основание чл. 281, т. 3 ГПК и решаване на делото от касационната инстанция по същество на основание чл. 293, ал. 2 ГПК. По необсъдения от въззивния съд довод настоящият състав намира следното: С решение на ОСЗ с. Сливо Поле, Русенска област №.... от 30.03.1994 г., собствеността на имот...., от който са образувани процесните имоти, е възстановена на наследниците на И. И. А.. Не е спорно по делото, че той е имал четири дъщери, една от които е В. И. Х. – праводателка на ищеца. Ответниците са внуци на другата му дъщеря Р., майка на С. А. Д., която им е продала имотите с нот. акт.... /.... г. и нот. кт №.... от.... г. и двата на нотариус Г. Г. рег. № 221. Следователно владението на В. Х. по отношение на имот...., за който тя се е снабдила с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка №.... от.... г. на нотариус А. Ф. с рег. № 629 на основание придобивна давност, е упражнявано срещу сънаследници. При наследяване, както и при обикновена съсобственост, всеки от съсобствениците /сънаследници/ е владелец на своите идеални части и държател на останалите, затова за придобиването по давност на целия имот и при наследяване, са приложими разясненията в ТР 1/2012 г. на ВКС, ОСГК. Според приетото в тълкувателното решение, в случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху чужда идеална част на основание, изключващо владението на останалите, намерението му за своене се предполага съгласно чл. 69 ЗС. Тогава е достатъчно владелецът да докаже, че е упражнявал фактическа власт за себе си върху целия имот в сроковете по чл. 79 ЗС. Когато основанието, на което е установена фактическата власт показва съвладение, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът респ. сънаследникът, следва да извърши едностранни действия, с които да обективира промяната в намерението пред другите съсобственици. В хипотеза на постигнато неформално съгласие между сънаследници за доброволно уреждане на имуществените им отношения при което всички се съгласяват определен имот да остане на един от тях, е налице предаване на владението и за да придобие собствеността по давност, не е необходимо владелецът да отблъсква владението на останалите съсобственици, защото го упражнява с тяхно съгласие. В разглеждания случай е установено от показанията на всички разпитани по делото свидетели, че след смъртта на И. И. А., между неговите наследници е постигнато съгласие за уреждане на наследствените отношения като са се разбрали, че няма да имат претенции за земите и са ги предоставили за обработване Е. А. Х.. Въз основа на това извънсъдебно споразумение между сънаследниците, по признание на ищеца в исковата молба, той е обработвал нивите от името на В. И. Х. след възстановяването на собствеността до 2014 г. С оглед на изложеното, крайният извод на въззивния съд за придобиване по давност на земите от праводателката на ищеца в резултат на явно и необезпокоявано владение, продължило повече от десет години, не е в противоречие с разясненията в ТР 1/2012 г. на ВКС, ОСГК. и доводът на касаторите за допуснато нарушение на материалния закон във връзка с придобиването на имота по давност от праводателката на ищеца, за която съдът е приел, че е осъществявала владение чрез трето лице, е неоснователен. По останалите доводи за неправилност на въззивното решение, посочени в касационната жалба, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, намира следното: Праводателката на ответниците по настоящото дело се е легитимирала при сключването на договорите за продажба с решението на ОСЗ за възстановяване на собствеността на земите на наследниците на И. И. А. и завещание, праводателката на ищеца се е легитимирала с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка Съгласно ТР 11/2012 г. на ВКС, ОСГК когато и двете страни в правния спор се легитимират с нотариални актове за правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорване, се извършва по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право. Страната, която се позовава на деривативен придобивен способ, следва да докаже и собствеността на своя праводател, защото само ако прехвърлителят е собственик, транслативният договор може да породи вещноправно действие. По настоящото дело не е представено завещанието, описано в нотариалните актове, с които е продадена по 1/2 ид. ч. от имота на ответниците, те не са се позовали на него в отговора на исковата молба и не са заявили собственически права, а само са оспорили собствеността на ищеца с аргумент, че праводателката му не е била собственик, което оспорване не е доказано по делото. Ето защо доводът на касаторите, че съдът е следвало да съобрази легитимиращото действие на техния нотариален акт и да приеме, че тяхната праводателка е придобила собствеността по силата на оставено в нейна полза завещание от общия наследодател, са неоснователни. Доводите в касационната жалба, че въззивният съд е следвало да обсъди противоречието между показанията на разпитаните по делото свидетели и показанията на свидетелите в нотариалното производство при снабдяването на В. И. Х. с нотариален акт по обстоятелствена проверка, са неоснователни, тъй като принципът на публичност и непосредственост в гражданския процес /чл. 11 ГПК/ не допуска съдът да основе решението си на доказателства, които не са събрани по разглежданото дело, освен в случаите на чл. 232 ГПК. Доводите в касационната жалба, свързани с противоречието в показанията на свидетелите за това кой от сънаследниците е задвижил процедурата по възстановяване на собствеността и за съдържанието на завещанието не са относими към доказване правата на страните, тъй като правата на наследниците произтичат от позитивното решение на ОСЗ, което има конститутивно действие и легитимира лицата, посочени в него за собственици, а поради предвидената форма за действителност на завещанието, съдържанието му не може да се доказва с гласни доказателства. По изложените съображения Върховният касационен съд, първо гражданско отделение