Решение № 134 от 19.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 3495/2014 г.

Решение № 134 от 19.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 3495/2014 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Николай Марков Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД [фирма] срещу решение № 171 от 24.01.2014 г. по в. гр. д. № 362/2013 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение от 12.11.2012 г., по гр. д. № 13 499/11 г. на СГС за осъждане на ЗАД [фирма] да заплати на Г. В. Маркова сумата от 15 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, следствие от ПТП и законната лихва от 25.11.2009 г. до окончателното изплащане. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост. Поддържа се, че въззивният съд не е изложил мотиви относно своевременно направеното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия, като не е обсъдил и приетата от първоинстанционният съд съдебно-медицинска експертиза, което е довело до неприлагане на нормата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Навеждат се доводи, че присъденият размер на вредата необосновано е завишен с оглед липсата на доказателства за реална емоционална връзка между починалия и ищцата, негова майка. Ответникът по касация Г. В. Маркова не заявява становище по касационната жалба. С определение № 337 от 23.06.2015 г., решението в обжалваната част е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по процесуалноправния въпрос - за задължението на въззивния съд да обсъди доказателствата по делото и доводите на страните като изложи мотиви защо кредитира определени доказателства и не възприема конкретни защитни доводи на страните. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и наведените от страните доводи, намира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорни, фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновността на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника и наличието на причинна връзка между травматичните увреждания на починалия и последвалата му смърт. Счел е, че следва да се зачете и безспорният факт на биологично родство между ищцата и починалия, като възприемайки показанията на разпитаните свидетели, е достигнал до извод за наличие на емоционална връзка между ищцата и починалия й син, като е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която ЗАД [фирма] е осъдено да заплати на Г. В. Маркова сумата от 15 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, следствие от ПТП. При постановяване на решението си, въззивният съд не е обсъдил наведеното с отговора на исковата молба и поддържано и във въззивната жалба възражение на ответника за допринасяне на вредите от страна на починалия, както и приетата от първоинстанционния съд СМЕ. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, е формирана задължителна практика на ВКС, обективирана в множество постановени по реда на чл. 290 от ГПК решения /решение № 212 от 01.02.2012 г., по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ТК, II отделение, решение № 202 от 21.12.2013 г. по т. д. № 866/2012 г. на ВКС, ТК, I отделение, решение № 76 от 12.06. 2012 г. по т. д. № 377/2011 г. на ВКС, ТК, II отделение, решение № 581 от 30.09.2010 г. по гр. д. № 1019/2009 г. на ВКС, ГК, III отделение и др./, с които е прието, че в задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което задължение произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Настоящият състав на ВКС, възприемайки изцяло дадените разрешения в посочената задължителна практика, намира за основателно оплакването на касатора, че необсъждането на направеното от него възражение за допринасяне на вредите от страна на починалия и на приетата от първоинстанционния съд СМЕ, представлява нарушение на разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК. Допуснатото от въззивния съд процесуално нарушение обаче, не е рефлектирало върху правилността на въззивното решение и не съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК. В константната задължителна практика на ВКС /решение № 45 от 15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ВКС, ТК, II ТО; решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ТК, II ТО; решение № 58 от 29.04.2011 г. по т. д. № 623/2010 г. на ВКС, ТК, II ТО и други/ относно приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, е застъпено становище, което се възприема изцяло от настоящия състав, че само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение, тъй като е необходимо нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т. е. последният да е негово следствие, доколкото приложението на правилото на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки за настъпване на увреждането. Прието е, че приносът трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем. В случая се установява от заключението на назначената и приета от първоинстанционния съд СМЕ, че ако починалият е пътувал с правилно поставен предпазен колан /оборудването с предпазни колани на задните седалки на автомобила е установено от заключението на СТЕ/, тялото му е щяло да бъде здраво скрепено за автомобилната седалка и е нямало да изпадне от автомобилното купе, като същевременно вещото лице е посочило, че предвид механизма на ПТП, интензивността на удара на автомобила при установената висока скорост, ако е бил с правилно поставен предпазен колан, то пострадалият пак е щял да получи травматични увреждания - по-леки по вид и тежест и с известен шанс да се избегне смъртта. Т. е. в конкретната хипотеза не се установява наличие на пряка причинна връзка между настъпилия вредоносен резултат и нарушението на пострадалия /изразяващо се в непоставяне на предпазен колан/, поради и което твърдяният от ответника принос на пострадалия не се явява доказан, а е единствено хипотетично предполагаем /в който смисъл само може да се възприеме изводът на вещото лице за наличие на "известен шанс да се избегне смъртта"/. От друга страна от показанията на свидетеля И. се установява наличие на емоционална връзка между починалия и майка му, която връзка макар и спорадична и нерегулярна, е съществувала, поради което настоящият състав намира за обоснован и съобразен с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, изводът на въззивния съд за размера на дължимото обезщетение. Предвид изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 от ГПК въззивното решение в обжалваната част е правилно и следва да бъде оставено в сила. Ответникът по касация не претендира разноски, поради което такива не му се следват. Мотивиран от горното Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение