Решение № 120 от 30.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 988/2009 г.

Решение № 120 от 30.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 988/2009 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Марио Бобатинов Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Г. Д. и С. И. И. и двамата от г. Пловдив срещу въззивното решение от 16.07.09 г. по г. д. № 422/09 г. на АС-г. Пловдив, с което е оставено в сила първоинстанционното решение от 24.02.09 г. по т. д. № 757/08 г. на ОС-г. Пловдив. С последното е уважен предявения от "Л" ЕООД-г. Пловдив установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК и е признато за установено, че задължението по запис на заповед /ЗЗ/ от 29.04.05 г. възлизащо на 200 000 лв., джиросан на 15.08.06 г. от "М" ООД-г. Пловдив в полза на "Л" ЕООД-г. Пловдив, за който е издадена заповед за изпълнение по ч г. д. № 7497/08 г. на РС-г. Пловдив, 13с-в съществува, като "Д" ООД- г. Пловдив е задължен като издател и платец, а М. Г. Д. и С. И. И. и двамата от г. Пловдив като авалисти по силата на поето менителнично поръчителство по ЗЗ от 29.04.05 г. Касаторите поддържат в касационната жалба, че неправилно въззивният съд е приел, че по отношение на авала не е приложимо правилото на чл. 147, ал. 1 ЗЗД. В тази връзка развиват съображения, че положението на поръчителя по договора за поръчителство и авалиста е идентично, тъй като и двамата отговарят за чуждо задължение, обстоятелство което обуславяло субсидиарна приложимост на разпоредбите на чл. 146, ал. 3 ЗЗД и чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Касационната жалба е процесуално допустима-подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, постановен на основание чл. 258 и сл. ГПК. С определение от 8.02.2010 г. по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК - противоречие на обжалваното решение с решение № 505/1.07.04 г. по г. д. № 97/04 г. на ВКС-ТК. За да остави в сила първоинстанционното решение въззивният съд в съобразителната част на решението, чиято отмяна се иска е приел, че когато ЗЗ, обезпечен с поръчителство/авал/ се прехвърля чрез джиро, то с джирото се прехвърлят всички права по ефекта съгласно чл. 317, ал. 1 ТЗ. Джиратарят придобива всички права по ефекта/в случая по ЗЗ/, поради което той има вземане и срещу авалистите на основание чл. 317, ал. 1 ТЗ във вр. с чл. 316 ТЗ. ВКС-ТК след анализ на представените по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, становищата страните, както и релевираните в касационната жалба отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК приема следното: Обуславящият материално правен въпрос от значение за правилността на решението е този за приложимостта на правилото на чл. 147, ал. 1 ЗЗД към менителничното поръчителство. За да се отговори правилно на този въпрос следва да се съобрази самостоятелната природа на менителничното поръчителство/авала/. Последното е резултат единствено от едностранното волеизявление на авалиста, от което настъпват неговите правни последици. Не е необходимо съгласие на кредитора по ефекта за разлика от поръчителството по гражданското право, при което правопораждащият задължението на поръчителя юридически факт е сключения между кредитора и поръчителя договор-арг. от чл. 138, ал. 1 ЗЗД. Нормативен израз на самостоятелната правна природа на авала е разпоредбата на чл. 485, ал. 2 ТЗ, според която задължението на поръчителя/авалиста/ е действително и когато задължението, за което е дадено, е недействително по каквато и да било причина, освен поради недостатък във формата. Авалиста отговаря солидарно заедно с всички останали задължени лица по ефекта. Поради самостоятелния неакцесорен характер на задължението на авалиста/менителничния поръчител/ той не може да противопостави на приносителя на ефекта възражения, които лицето, чието задължение се обезпечава, наименовано като авалат или хонорат би могъл да направи. От самостоятелната правна природа на авала, установена с разпоредбата на чл. 485, ал. 2 ТЗ следва, че дори да не са налице материалноправните предпоставки за възникване на валидно менителнично задължение за авалата като напр. пороци във волята, недееспособност, неправосубектност и др. задължението на авалиста ще бъде действително. Логическото и систематическото тълкуване на чл. 485, ал. 2 ТЗ и чл. 461 ТЗ налага извода за самостоятелния характер на задължението на авалиста, което от своя страна е аргумент в подкрепа и на утвърденото в доктрината разбиране за абстрактния характер на менителничното поръчителство. Това е една от най-съществените специфики на авала в сравнение с поръчителството в гражданското и търговското право. Принципа за акцесорност на договора за поръчителство в гражданското право, установен в разпоредбите на чл. 147 ЗЗД и чл. 148 ЗЗД не намира нормативна опора в правния режим на менителничното поръчителство/авала/, уредено в чл. 483 ТЗ - чл. 485 ТЗ като самостоятелно/неакцесорно/ от главното задължение. Единственото изключение от този принцип на самостоятелност на авала е предвиден в чл. 485, ал. 2 in fine ТЗ, според който липсата на редовен от външна страна менителничен ефект е основание за недействителност и на задължението на авалиста. Това произтича от обстоятелството, че за разлика от поръчителството в гражданското право при авала един и същ документ материализира волеизявленията, които пораждат и обезпеченото и обезпечаващото задължение. Ето защо недостатъците във формата са едновременно основание за недействителност и на едното и на другото задължение. Изложеното позволява да се обобщи, че разпоредбите на чл. 146, ал. 3 ЗЗД, чл. 147 ЗЗД и чл. 148 ЗЗД не намират приложение при менителничното поръчителство/авала/. В конкретния случай процесната ЗЗ, обезпечена с поръчителство/авал/ е прехвърлена чрез джиро, при което положение с джирото се прехвърлят и всички права по ефекта съгласно чл. 317, ал. 1 ТЗ. Джиратарят придобива всичките права по ефекта/в случая по ЗЗ/, поради което той има вземане и срещу авалистите на основание чл. 317, ал. 1 ТЗ във вр. с чл. 316 ТЗ. Като е обосновал аналогичен краен извод въззивният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. Водим от горното ВКС-ТК