Решение № 2664 от 17.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3061/2024 г.

години. Предвид цитирания текст съдът счита, че установяване чрез косвени доказателства на изпълнение на нормативно установени императивни задължения на органа при приемане на подзаконов нормативен акт в посочения 20-годишен срок е недопустимо. Предвид факта, че Наредбата е оспорена в цялост, като същата е променяна общо 12 пъти, които изменения са публикувани в Държавен вестник, както следва: изм. и доп., бр. 37 от 18.05.2010 г., в сила от 18.05.2010 г., изм., бр. 45 от 15.06.2010 г., в сила от 15.06.2010 г., доп., бр. 55 от 20.07.2010 г., в сила от 20.07.2010 г., изм. и доп., бр. 72 от 16.09.2011 г., в сила от 16.09.2011 г., попр., бр. 76 от 30.09.2011 г., изм., бр. 89 от 11.11.2011 г., в сила от 11.11.2011 г., бр. 99 от 16.12.2011 г., в сила от 16.12.2011 г., изм. и доп., бр. 55 от 20.07.2012 г., в сила от 20.07.2012 г., бр. 72 от 16.08.2013 г., в сила от 16.08.2013 г., бр. 61 от 25.07.2014 г., в сила от 25.07.2014 г., бр. 72 от 29.08.2014 г., в сила от 29.08.2014 г., бр. 76 от 2.10.2015 г., в сила от 2.10.2015 г. органът- издател следва да докаже изпълнението на посочените по-горе изисквания при всички тези изменения, като по отношение на тях липсват констатации и съответно задължителни указания на касационната инстанция. В случая с представените пред настоящата инстанция писмени доказателства се установява единствено, че изменението направено с ДВ бр. 72/2014 г. е по проект, подписан от Министъра на земеделието и храните, но и за него липсват данни за публикуването му на интернет страницата на министерството, ведно с мотивите/доклада, съответно с данни за предоставен срок за становища и предложения на заинтересованите страни, при което отново са налице допуснати съществени нарушения на предвидените административнопроизводствени правила. Така установеното води до извод, че в случая е налице отменителното основание по чл. 146, т. 3 АПК оспорената Наредба е издадена при допуснати съществени нарушения на предвидените административнопроизводствени правила, при което следва да бъде отменена. Въпреки, установеното основание за отмяна, предвид задължителните за настоящата инстанция указания на Петчленния състав, настоящият състав следва да извърши проверка за съответствие на подзаконовия нормативен акт с материалния закон, съобразно разпоредбата на чл. 192а, изр. второ АПК. Съгласно чл. 1, т. т. 1 и 7 от Закона за подпомагане на земеделски производители (ЗПЗП) този закон урежда държавното подпомагане на земеделските стопани, включително земеделските производители, както и прилагането на мерките от ПРСР за периода 2007 2013 г., както и на мерките и подмерките от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014 2020 г. по чл. 21, параграф 1, букви "а" и "б", чл. 28, 29, 30, 31, 33 и 34 от Регламент (ЕС) 1305/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 г. относно подпомагане на развитието на селските райони от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони и за отмяна на Регламент (ЕО) 1698/2005 на Съвета (ОВ, L 347/487 от 20 декември 2013 г.), наричан по-нататък "Регламент (EC) 1305/2013", доколкото в този закон не е предвидено друго за Програмата за развитие на селските райони за периода 2014 2020 г. Съгласно чл. 2, т. 9 ЗПЗП една от целите на държавното подпомагане е развитието на селските и планинските райони. Предвид цитираната законова уредба нормата на чл. 2 от Наредбата, детайлизираща целите, за които се подпомагат проектите, посочени в чл.1 от същата, които са посочени като насърчаване на растежа и създаване на нови работни места в микропредприятия за неземеделски дейности в селските райони; насърчаване на предприемачеството в селските райони и насърчаване развитието на интегриран туризъм в селските райони, не са в противоречие със законовата норма. В разпоредбата на чл. 12, ал. 1, т. т. 11 и 16 ЗПЗП е предвидено, че Държавен фонд Земеделие (ДФЗ) подпомага финансово регистрирани земеделски производители и предоставя парични средства на други лица за инвестиции в селски и планински райони за развитие на тяхната инфраструктура и обслужващи земеделското производство дейности и изпълнява други функции, когато това е предвидено в закон, като съгласно ал. 2 за изпълнение на задачите по ал. 1 предоставя на тези лица субсидии, включително за покриване изцяло или отчасти на разходите им за лихви по банкови кредити, целеви кредити, гаранции или поема поръчителство пред финансови институции, като в алинея трета е предвидено, че Министерският съвет, по предложение на министъра на земеделието и храните, с участието на Националното сдружение на общините в Република България, определя с наредба критериите за необлагодетелстваните райони и териториалния им обхват в съответствие с правото на Европейския съюз. В разпоредбата на чл. 12, ал. 7 ЗПЗП е предвидено, че отношенията между ДФЗ и получателите на кредити, държавни помощи, безвъзмездна финансова помощ, гаранции и субсидии се уреждат с административни договори или административни актове. Разпоредбата на чл. 3 от Регламент (ЕО) 1998/2006 на Комисията от 15.12.2006 г. за прилагане на членове 87 и 88 от договора към минималната помощ (консолидирана версия) - Помощ de minimis (минимална помощ) предвижда, че се приема, че мерките за помощ не отговарят на всички критерии по член 87, параграф 1 от Договора и следователно са освободени от изискването за уведомление по член 88, параграф 3 от Договора, ако изпълняват условията, посочени в параграфи от 2 до 5 от настоящия член, като общият размер на минималната помощ, предоставена на всяко едно предприятие, не може да надхвърля 200 000 EUR за период от три бюджетни години и таванът се изразява като паричен еквивалент, като този таван се прилага независимо от формата на помощта de minimis или от преследваната цел и без значение дали предоставената от държавата членка помощ се финансира изцяло или частично със средства, произхождащи от Съюза. Предвижда също, че тази помощ се счита за отпусната в момента, когато законовото право да получи помощта е предоставено на предприятието, съгласно приложимия национален правен режим, независимо от датата на плащане на помощта de minimis на предприятието. Жалбодателите твърдят, че разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Наредбата, предвиждащ, че финансовата помощ по тази наредба се предоставя при спазване на изискванията на Регламент (ЕС) 1407/2013 на Комисията от 18 декември 2013 г. относно прилагането на членове 107 и 108 от Договора за функционирането на Европейския съюз към помощ de minimis (ОВ L 352 от 24.12.2013 г.) за договори за отпускане на финансова помощ, сключени след 30.06.2014 г. и Регламент (ЕО) 1998/2006 на Комисията от 15 декември 2006 г. относно прилагането на членове 87 и 88 от Договора за създаване на Европейската общност по отношение на минималната помощ (ОВ, L 379 от 28.12.2006) за договори за отпускане на финансова помощ, сключени до 30.06.2014 г. е в противоречие с разпоредбата на чл. 3, § 4 от Регламент (ЕС) 1407/2013 на Комисията от 08.12.2013 г. относно прилагането на чл. чл. 107 и 108 от Договора за функциониране на Европейския съюз към помощ de minimis. Посоченият текст от цитирания Регламент предвижда, че помощта de minimis се смята за отпусната в момента, когато законовото право да получи помощта е предоставено на предприятието, съгласно приложимия национален правен режим, независимо от датата на плащане на помощта de minimis на предприятието. Настоящият състав намира, че в случая разпоредбата на чл. 3, ал.1 от Наредбата не противоречи на цитираната разпоредба от Регламент (ЕС) 1407/2013 г., както и на цитираните по горе разпоредби на ЗПЗП, доколкото същата препраща към националното законодателство, според което предвижда, че тези отношения се уреждат както с административни договори, така и с административни актове. Обстоятелството, че в Наредбата тези договори не са посочени като административни не води до обратен извод, предвид уредбата на административните договори, дадена в разпоредбата на чл. 19а, ал. 2 и 3 АПК, предвиждаща, че административният договор е писмено съглашение между административен орган и граждани или организации, който се сключва в писмена форма и съдържа: страни, предмет и съдържание, дата на сключване и подписи на страните, ако друго не е предвидено в специален закон. Неоснователни са и твърденията за несъответствие с материалния закон и по специално на разпоредбата на чл. 12, ал.3 ЗПЗП на нормите на чл. 14 и 16 от Наредбата. Посочените разпоредби на Наредбата предвиждат, че се подпомагат дейности по проекти, които се осъществяват в община на територията на селските райони в Република България (приложение 2), като кандидатите следва да представят бизнес план по образец (приложение 3) за период не по-малък от 5 години, който трябва да доказва икономическа жизнеспособност и устойчива заетост за период 5 години, а в случаите на строително-монтажни работи - за 10 години, водещи до реализиране на целите по чл. 2. При това липсват твърдения за конкретно противоречие със законова разпоредба, като настоящият състав, при извършената служебно проверка не констатира наличие на такова. Допълнително следва да бъде посочено, че разпоредбата на чл. 16 от Наредбата, на първо място е ясна по отношение на петгодишния срок, за който освен, че следва да бъде представен бизнес план и същият следва за същия срок да изпълнява посочените изисквания, а на следващо обстоятелството, че жалбодателите считат същата за неясна не обосновава извод за несъответствието ѝ със законова норма. Разпоредбата на чл. 12, ал. 3 ЗПЗП предвижда, че населените места, включени в селските и планинските райони по ал. 1, т. 11, се определят с наредба на министъра на земеделието и храните и министъра на регионалното развитие и благоустройството. В случая това е Наредба 14 от 01.04.2003 г. за определяне на населени места в селски планински райони, издадена от посочените двама министри, като посочените в Приложение 1 към чл. 2, ал. 1 от същата, предвиждащ, че селски райони са общините, на чиято територия няма град с население над 30 000 души и гъстотата на населението е под 150 жители на кв. км., които са посочени в цитираното приложение и които съвпадат напълно с посочените в Приложение 2 към чл. 13, ал. 1, т. 2 от обжалваната Наредба. При така установеното, твърдението, че Приложение 2 към чл. 13, ал. 1, т. 2 от Наредбата, издадена единствено от Министъра на земеделието и храните, не води до извод, че в случая с чл. 14 от същата предвиждащ, че се подпомагат дейности по проекти, които се осъществяват в община на територията на селските райони в Република България (приложение 2) е в нарушение на разпоредбата на чл. 12, ал. 3 ЗПЗП. В разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 2 ЗПЗП е предвидено правомощие и съответно задължение на ДФЗ, в качеството му на РА, да извършва разплащания по схемите, мерките и интервенциите за подпомагане на Общата селскостопанска политика, като чл. 33 от Наредбата урежда начина и сроковете на плащане, както и случаи, в които не се изплаща финансова помощ. При така установеното настоящият състав намира, че искането за отмяна на посочения текст от Наредбата е неоснователно, а и липсват конкретни наведени доводи в тази насока. Неоснователно е и искането за отмяна на текстовете на чл. чл. 42 и 43 от Наредбата. В тези разпоредби са уредени начина на водене на счетоводството на финансовите операции, свързани с подпомаганите дейности, както и задълженията му по управление на активите, придобити въз основа на одобрения проект, като същите не противоречат на разпоредби на ЗПЗП. Неоснователни са и наведените доводи за незаконосъобразност на разпоредбата на чл. 46 от Наредбата, като твърдението в жалбата е, че същата на първо място е неясна, на второ това създава предпоставки за административен произвол и нарушава принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, които са изведени като основания в практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС), тъй като въведените в нея хипотези, в които ДФЗ, в качеството му на Разплащателна агенция (РА), може да поиска връщане на вече заплатени суми, противоречи на разпоредбите на чл. 27, ал. 6 и ал.7 ЗПЗП. В цитираната разпоредба на чл. 46, ал. 2 и ал. 3 от Наредбата са предвидени най-общо две хипотези, в които РА може да поиска връщане на вече изплатени суми, ведно със законните лихви върху тях. В първата хипотеза това е, когато ползвателят на помощта не изпълнява свои нормативни или договорни задължения след изплащане на финансовата помощ, като се взема предвид вида, степента и продължителността на неизпълнението, а във втората тази възможност е предвидена в случаите, когато ползвателят на помощта е представил декларация с невярно съдържание и/или документ с невярно съдържание, неистински или преправен документ и/или изкуствено е създал условия за изпълнение на изискванията за получаване на финансова помощ, за да извлече облага в противоречие с целите на тази наредба; когато е получил допълнителна публична финансова помощ за дейностите, финансирани по реда на тази наредба; когато е променил предмета на подпомаганата дейност; не използва придобитите на основа на одобрения проект активи по предназначение. В чл. 47 от Наредбата е предвиден редът по който следва да постъпи органа в случай на констатирано неизпълнение на задълженията на получателя на помощта по чл. 42 (начина на осчетоводяване на финансовите операции на средствата и активите по ярката), чл. 44 (задължението за застраховане на имуществото, предмет на подпомагане) и по чл. 50 (задълженията за публично оповестяване), както и действията на получателя по отстраняване на нередностите и последствията при неотстраняването им. В разпоредбата на чл. 27 ЗПЗП е дадена уредба на начина по който ДФЗ събира вземанията си в различни хипотези на неизпълнение, при което, доколкото цитираната по-горе разпоредба от Наредбата и тази от закона уреждат различни въпроси, настоящият състав намира, че не може да се твърди противоречие на нормата от Наредбата със законовата такава. Съгласно §1, т.т. 19, 26 и 33 от Допълнителната разпоредба на Наредбата е предвидено, че Проект е заявление за подпомагане, заедно с всички изискуеми документи, както и съвкупността от материални и нематериални активи и свързаните с тях разходи, заявени от кандидата и допустими за финансиране по ПРСР; "Устойчива заетост" е запазване на съществуващите работни места и/или създаване на нови в предприятието за периода на бизнес плана, "Финансови услуги" са всички услуги по извършване на дейностите по чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от Закона за кредитните институции; застрахователни, презастрахователни или свързани със застраховането услуги; публично предлагане на ценни книжа и търговия с ценни книжа; всички форми на управление на парични средства или имущества по занятие; всички форми на управление на колективни инвестиции, управление на осигурителни дружества и фондове. Посочените легални определения не противоречат на законови разпоредби, а и такова не се твърди от жалбодателите, при което настоящият състав намира искането за отмяната им за неоснователно. Наведените доводи за неяснота, предвид употребените в други разпоредби на Наредбата като инвестиции за неземеделски дейности, дейности по проекта на първо място не са налице, а освен това не обосновават извод за незаконосъобразност на цитираните по горе разпоредби. Предвид изложеното настоящият състав намира, че обжалваният административен акт е незаконосъобразен, като постановен при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила при приемането му и следва да бъде отменен при наличие на предпоставките по чл. 146, т. 3 във вр. с чл. 196 АПК. При този изход на делото и на основание чл. 143, ал. 1 АПК администрацията при ответника следва да бъде осъдена да заплати на жалбодателя Сдружение Работещи къщи за гости направените деловодни разноски размер на 2530 лв., за които са представени доказателства, от които заплатени: хонорар за един адвокат в размер на 2500 лв., който размер настоящият състав намира за съобразен с фактическата и правна сложност на делото; 20 лв. държавна такса за Държавен вестник и 10 лв. държавна такса заплатена, а на жалбодателя ВГ-Ю. ООД заплатени от него 50 лв. държавна такса.