Решение № 6641 от 12.05.2011 г. на ВАС по адм. д. № 10237/2010 г.

Решение № 6641 от 12.05.2011 г. на ВАС по адм. д. № 10237/2010 г., I о., докладчик председателят Здравка Шуменска Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Диана Илиева Илиева, в качеството й на процесуален представител на Румен Стефанов Лясков, пълномощник на "Пловдив Гардънс холдингс" БВ, срещу решение № 861 от 11.06.2010 г. по адм. дело № 508 по описа за 2010 г. на административния съд - Пловдив. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушаване на материалния и процесуалния закон, което съставлява отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се неговата отмяна и постановяване на решение по съществото на спора. Ответната страна по касационната жалба - директорът на дирекция "ОУИ"-гр. Пловдив чрез процесуалния представител юрисконсулт Нели Шопова оспорва същата като неоснователна чрез депозирано становище по реда на чл. 163, във връзка с чл. 228 от АПК. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведеното отменително касационно основание, и с оглед на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна по чл. 210 от АПК, а разгледана по същество е неоснователна. Административният съд е бил сезиран с жалба срещу становище за липса на основание за прилагане на СИДДО по реда на чл. 141, ал. 4 от ДОПК, под № 70-00-16740 от 29.12.2009 г. на органа по приходите при ТД на НАП - гр. Пловдив, потвърдено с решение № 108 от 17.02.2010 г. на директора на дирекция "ОУИ" - гр. Пловдив. В мотивите на обжалваното съдебно решение подробно е обсъдена фактическата обстановка по спора, събраните по делото доказателства, изискани от жалбоподателя и третото лице, възраженията за допуснати нарушения на административнопроизводствените правила при издаване на акта и относно наличието на материалноправните предпоставки за постановяване на акт с положителен отговор на искането за прилагане на СИДДО и приложените разпоредби от административния орган. Преценката на съда е за законосъобразност на обжалвания акт, като е правилна и се споделя от настоящия съдебен състав. Касационните възражения са аналогични на възраженията в първоинстанционната жалба. Първото е относно допуснати нарушения на административнопроизводствените правила, които не са преценени правилно от решаващия съд. Правилно е прието, че то е неоснователно, като изложените съображения за това са точни и аргументирани. Няма пречка и в обсъжданото административно производство по повод постъпила молба същото да бъде спряно с оглед на чл. 34, ал. 1, т. 4 от ДОПК, като според ал. 3 от същата разпоредба компетентен е сезираният административен орган или горестоящият административен орган. Правилна е преценката на съда, че актът е заповед, която има характер на индивидуален административен акт, като по аргумент на противното, след като има изрична забрана за неговото обжалване, то няма пречка да бъде обжалван, ако се постанови отказ по искане за спиране на производството. По делото не са ангажирани доказателства, че постановеният отказ да се спре производството по чл. 141 и сл. от ДОПК е бил обжалван. Същото не съставлява нарушаване на административнопроизводствените правила, доколкото може да подлежи на самостоятелен контрол и последиците от издаването му и обжалването му, са различни от тези на акта по чл. 141, ал. 2 и от тези при развило се производство по ал. 4 от същата разпоредба. По повод приложението на материалния закон и конкретно предпоставките, уредени в чл. 136 от ДОПК, както и съобразяването с чл. 137 от ДОПК, в която разпоредба е уредено, как се удостоверяват те, съдът е изложил също подробни съображения. Съответства на установеното по делото е, че липсва удостоверение по ал. 2 от посочената норма, което следва да изхожда от чуждестранната данъчна администрация и с което се установява обстоятелството по чл. 136, т. 1 от ДОПК, а именно, че чуждестранното лице е местно лице на другата държава по смисъла на съответната СИДДО. Не се явява установено и това по чл. 136, т. 2 от ДОПК, че лицето е притежател на доход с източник РБългария. Към искането според чл. 138, ал. 1 от ДОПК се представят доказателства писмени доказателства относно вида, основанието за реализиране и размера на съответния доход. В хода на съдебно-административното производство са представени 10 броя договори за заем, като в част от тях като заемодател фигурира трето, различно от "Пловдив Гардънс холдингс" БВ (с предишна фирма "Марица холдинг" БВ) "Албис Холдинг" БВ, лице. В тях няма уговорени задължения за лихви. Представен е и договор за цесия от 30.12.2006 г., който не може да бъде приет като доказателство за наличие на задължение за лихва във връзка с цедираното вземане, понеже липсват такива клаузи, като по отношение на три от договорите за заем "Албис Холдинг" БВ не е заемодател и респ. няма качеството цедент. По повод решение на съвета на директорите на касатора от 24.02.2006 г., то от същото не може да се обоснове извод за реализиран доход от лихви във връзка с предоставените заеми. Обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход от спора съдебни разноски не се дължат на касатора, както и на ответната страна, на която са присъдени такива с оглед разпоредбата на чл. 161, ал. 1, изр. трето от ДОПК. Съобразно изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, първо отделение