Решение № 5323 от 18.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2756/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208-228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на Дирекция "Миграция" - МВР, чрез процесуалния му представител юрк. Терзийска, против решение № 671 от 07.01.2026г., постановено по адм. дело № 8901/2025г. по описа на Административен съд София-град, с което е отменен като незаконосъобразен негов отказ № 5364р-16663/22.07.2025 г. за предоставяне на статут на лице без гражданство на територията на Република България, на Р. М., роден на [дата]. В касационната жалба са наведени доводи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че не е налице приетото от първоинстанционния съд същественo нарушениe на административнопроизводствените правила, изразяващо се в отсъствие на социален работник при провеждане на интервюто с непълнолетния заявител. Сочи се, че не е налице и приетата от съда материална незаконосъобразност на акта, тъй като е безспорно установено съобразно приобщените по делото доказателства, че майката на лицето е била с руско гражданство, а баща му е гражданин на Армения, като родителите не са се възползвали от предоставената от съответното национално законодателство правна възможност синът им да придобие руско или арменско гражданство, респ. детето не може да бъде определено като лице без гражданство. Формулирано е искане за отмяна на обжалваното съдебно решение и потвърждаване на процесния отказ за предоставяне на статут на лице без гражданство на територията на Република България. Ответникът - Р. М., чрез процесуалния си представител адв. Гонев, в представен писмен отговор и в писмена молба, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, и след извършена служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, против подлежащ на оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея, както и в срока по чл. 211 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество касационната жалба е основателна. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по жалба на Р. М., роден на [дата]., чрез законния му представител А. М., срещу отказ № 5364р-16663/22.07.2025 г. на директора на Дирекция "Миграция"-МВР за предоставяне на статут на лице без гражданство на територията на Република България. С оспореното съдебно решение процесният отказ е отменен и преписката е изпратена на административния орган за ново произнасяне, съобразно мотивите на съдебния акт. Пред първата инстанция е събрана цялата административна преписка по издаване на оспорения акт, от данните по която се установяват следните правнорелевантни факти и обстоятелства: Със заявление от 26.11.2024г. до ОДМВР- Перник А. М., гражданин на Армения, като баща и законен представител на Р. М., роден на [дата]., е подал заявление за предоставяне на статут на лице без гражданство, към което е приложил копие от удостоверение за раждане, издадено в гр. Перник, удостоверение № 100/2024г. от 13.11.2024г. от Консулския отдел на посолството на Република Армения в Република България, Уведомление № 159383/02.09.2024г. от посолството на Руската федерация в Република България, копия на удостоверение за раждане и акт за смърт на майката на непълнолетното лице, декларация за представяне на адрес на пребиваване, протокол от проведено интервю, становище на ДАНС и други изискуеми документи по чл. 63г, ал. 2 ППЗЧРБ. Установено е, че лицето е родено в гр. Перник, от майка руски гражданин и баща с гражданство Армения. При разглеждане на подаденото заявление за предоставяне на статут, административният орган е счел, че лицето не отговаря на изискванията на ЗЧРБ и правилника за неговото прилагане относно предоставянето на статут на лице без гражданство, тъй като родителите (единият гражданин на Руската федерация, а другият на Армения) е следвало да се обърнат към компетентните власти на съответните държави, в чиито законодателства е предвидено придобиване на гражданство по рождение, ако единият от родителите има руско, респ. арменско гражданство, а другият родител е чуждестранен гражданин. Административният орган е установил от уведомленията от двете посолства, чиито граждани са родителите, че от една страна, такава процедура не е била инициирана от родителите, а от друга, видно от извършените справки в АИС „Единен регистър на чужденци“, липсват данни за издадени разрешения за пребиваване на лицето в Република България, при което и на основание чл. 21д, т. 4 ЗЧРБ е издал оспорения отказ. За да го отмени като незаконосъобразен, Административен съд София-град е приел, че актът е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, но в нарушение на административнопроизводствените правила и при неправилно приложение на материалния закон и в противоречие с неговата цел. Съдът е приел, че е нарушено правилото на чл. 15, ал. 3 от Закона за закрила на детето, тъй като при провеждането на интервюто с непълнолетното лице не е осигурено участие на социален работник. Наред с това, съдът е преценил, че в закона липсва изискване заявителят да е положил усилия да се сдобие с гражданство на някоя от посочените държави. Липсата на данни в АИС „Единен регистър на чужденци“ за издадени разрешения за пребиваване на лицето в Република България съдът е счел за индиция, но е и за пряко доказателство за незаконното пребиваване на лицето на територията на страната. Посочил е, че субсидиарното прилагане на Закона за закрила на детето изисква осигуряване на най-добрия интерес на детето или излагане на мотиви, ако този принцип не бъде зачетен, което в случая не е сторено. Така постановеното съдебно решение е неправилно. При изяснена фактическа обстановка, установена от събраните по делото писмени доказателства, съдът е достигнал до необоснован, а оттам и неправилен извод за основателност на депозираната пред него жалба. Съгласно чл. 21б, ал. 1 ЗЧРБ статут на лице без гражданство може да се предостави на чужденец, който не се разглежда като гражданин на нито една държава в съответствие с нейното законодателство, а съгласно, ал. 2, редът за предоставяне на статут на лице без гражданство се определят с този закон и правилника за прилагането му. Разпоредбата е в съответствие с ратифицираната от Република България, Конвенция за статута на лицата без гражданство, приета в Ню Йорк на 28.09.1954 г. Според чл. 21д, ал. 4 ЗЧРБ директорът на дирекция "Миграция" или оправомощено от него длъжностно лице издава решение за отказ за предоставяне на статут на лице без гражданство, когато се установи, че кандидатът пребивава незаконно на територията на Република България към датата на подаване на заявлението и не отговаря на изискванията на този закон и на правилника за неговото прилагане относно предоставянето на статут на лице без гражданство. Следва да бъде отбелязано, че съгласно чл. 1 параграф 1 от Конвенцията за статута на лицата без гражданство, лице без гражданство означава лице, което не се разглежда като гражданин на нито една държава в съответствие с нейното законодателство. Приема се, че въпросите на гражданството са част от вътрешната компетентност на съответната държава. Приложимостта на вътрешното право, обаче може да е ограничена от редица решения на други държави или от международното право. Постоянната палата за международно правосъдие приема, че въпросът дали дадена материя е предмет единствено на вътрешната компетентност на държавата по същество е относителен въпрос, тъй като зависи от развитието на международните отношения. През 1949 г., преди приемането на Конвенцията за бежанците, в доклада, подготвен от Икономическия и социален съвет на ООН, в част ІІІ посочва, че са налице две категории лица без гражданство – лица без гражданство de jure и лица без гражданство de facto. Лицата без гражданство de jure са тези, които не са граждани на никоя държава, защото, или поради рождение или пък впоследствие, те не са получили гражданство или, защото по време на живота си те са загубили своето гражданство и не са придобили ново гражданство. Лицата без гражданство de facto са тези, които напускайки страната, на която са граждани, повече не се ползват от защитата и подкрепата на националните власти или поради причината, че тези власти отказват да им дадат тази защита и подкрепа, или пък, защото те самите са отхвърлили защитата и подкрепата на държавата, на която са граждани. Анализът на посочената дефиниция предполага извода, че тя не препраща към правата, с които разполагат лицата с гражданство, нито към реда за предоставяне на гражданство или пък за достъпа до гражданство. Поради тази причина определянето дали едно лице се разглежда като гражданин в съответствие със законодателството на дадена държава налага анализ на начина, по който тази държава на практика е прилагала своите закони за гражданството, поради което в случая това несъмнено означава да се прегледат и съобразят съответните закони на държавата, с която лицето има привързаност (страните, чиито граждани са родителите на непълнолетното лице). Безспорно е, че в случая доказателствената тежест за установяване, че жалбоподателят е лице без гражданство е била у него. Лицето, поискало предоставянето на статут на лице без гражданство, е имало възможност да събере всички необходими документи в тази насока, както по отношение на неговата националност, така и по отношение на правото му на пребиваване в съответната страна. Няма спор, че искането за получаване на статут е било мотивирано само с обстоятелството, че лицето не притежава документ за гражданство. Видно от приложените по делото доказателства - Уведомление № 159383/02.09.2024г. от Консулския отдел на посолството на Руската федерация в България и Удостоверение № 100/2024г. от 13.11.2024г. от Консулския отдел на посолството на Република Армения в Република България, молителят и неговите родители не са предприели действия по отношение на придобиване на гражданство, като не са направени необходимите постъпления до посолствата на двете държави, въпреки предвидения за това ред и възможност за това в националното им законодателство. Жалбоподателят е могъл да придобие гражданство на Руската федерация или на Република Армения, като бездействието му, и по-точно това на неговите родители правилно е отчетено от административния орган, поради което на основание чл. 21д т. 4, предл. второ ЗЧРБ е издаден процесният отказ. Компетентният административен орган правилно е преценил, че за Р. М. съществува правна възможност да придобие руско или арменско гражданство, като дете на граждани на тези страни, а бездействието на родителите му не го прави автоматично лице без гражданство по смисъла на Конвенцията, на което да следва да бъде предоставен статут. С оглед на което неправилно е преценено от съда, че заявителят се явява лице без гражданство de jure. Освен това, противно на приетото от решаващия съд, по смисъла на § 1, т. 3б от ДР на ЗЧРБ, Р. М. пребивава незаконно на територията на Република България, тъй като не отговаря на условията за престой и никога не е имал разрешено право на пребиваване на някое от основанията по чл. 22 ЗЧРБ, което всъщност не е спорно между страните и е удостоверено от извършената справка в АИС “Единен регистър на чужденците“. При което са налице и двете кумулативно дадени предпоставки за постановяване на отказ по чл. 21д, т. 4 ЗЧРБ – чужденецът пребивава незаконно на територията на Република България към датата на подаване на заявлението и същият не отговаря на изискванията на ЗЧРБ и ППЗЧРБ относно предоставянето на статут на лице без гражданство. Неправилен е и изводът на съда за допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, изразяващи се в липсата на участие на социален работник при проведеното с детето интервю. Съдът неправилно е счел, че е налице колизия между чл. 15, ал. 3 от Закона за закрила на детето и чл. 63б, ал. 1 ППЗЧРБ. Не е отчетена разпоредбата на чл. 7а ЗЧРБ, според която непридружените малолетни и непълнолетни лица се представляват в производствата по този закон от дирекция "Социално подпомагане" по местопребиваването им. В случая е съществено, че в административното производство Р. М. не е бил „непридружено лице“ по смисъла на цитираната изрична разпоредба на специалния закон ЗЧРБ, тъй като в производството, включително и по време на проведеното интервю е бил придружаван от законния си представител и баща А. М.. Направените от първоинстанционния съд изводи в противоположния смисъл се явяват необосновани и противоречащи на материалноправните разпоредби. Поради това постановеното решение следва да бъде отменено като неправилно, а спорът да се реши по същество на основание чл. 222, ал. 1 АПК с отхвърляне на жалбата на Р. М. срещу отказ № 5364р-16663/22.07.2025 г. на директора на дирекция „Миграция“-МВР за предоставяне на статут на лице без гражданство на територията на Република България. С оглед изхода на спора ответникът следва да заплати в полза на касационния жалбоподател претендираното юрисконсултско възнаграждение в размер на 102 евро, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правна помощ. На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение второ АПК и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,