Решение № 344 от 22.06.2010 г. на ВКС по н. д. № 291/2010 г.

Решение № 344 от 22.06.2010 г. на ВКС по н. д. № 291/2010 г., I н. о., НК, докладчик съдията Ивета Анадолска Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия И. К. Г. срещу въззивно решение № 123/13.04.2010 год., постановено по в. н. о. х. д. № 133/10 г. на Софийския апелативен съд. В жалбата, поддържана в съдебно заседание от служебния защитник, са изтъкнати доводи за допуснати съществени процесуални нарушения при постановяване на съдебния акт. Заявено е искане за отмяна на въззивното решение и упражняване правомощието по чл. 354, ал. 1, т. 2, пр. последно НПК. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, като съобрази становището на страните и провери правилността на въззивното решение в пределите на правомощията си по чл. 347 НПК, намира следното: С атакуваното решение въззивният съд е потвърдил присъда № 4/02.02.2010 г., постановена по н. о. х. д. № 157/09 г. на Софийски окръжен съд, с която е ангажирана наказателната отговорност на касатора за извършено престъпление по чл. 278, ал. 3, във вр. с чл. 2, ал. 2 НК и при условията на чл. 54 НК - осъден на три месеца лишаване от свобода, условно, с изпитателен срок от три години. Жалбата на подсъдимия е неоснователна. Атакуваният съдебен акт е постановен при строгото съблюдаване на основните принципи в наказателното правораздаване. На касатора е гарантиран справедлив, публичен и състезателен процес, съобразно нормите на чл. 15, чл. 18 НПК и чл. 6 от ЕКПЧ . Г. не е лишен е правната възможност в открито съдебно заседание, да реализира правата си. Правилно и в съответствие с процесуалните изисквания на чл. 269, ал. 3, т. 1 НПК, /действащ към момента на проведеното съдебно заседание на 01.04.2010 год./, Софийски апелативен съд е дал ход на делото. От депозираната и приета като писмено доказателство справка /л. 19 от въззивното производство/ се установява, че подсъдимият е влязъл в Република България на 15.01.2010 г. и няма данни да е напуснал пределите й до деня на съдебното заседание. Адресната му регистрация е непроменена и Г. е напуснал посочения от него адрес, без да уведоми съответните органи за това, поради което законосъобразно и в унисон с разпоредбата на чл. 269, ал. 3, т. 1 НПК, въззивният съд е провел съдебното заседание в негово отсъствие. Действително съобразно изискванията на чл. 6 ЕКПЧ на всяко лице, обвинено в извършване на престъпление следва да му бъде осигурена възможност на лично участие и защита в хода на наказателното производство и професионална помощ от адвокат. Но от данните по делото се установява, че касаторът мълчаливо, чрез поведението си, се е отказал от това свое право, при безспорните гаранции, че е могъл да предвиди последиците от това си поведение. В тази насока изводите на Софийски апелативен съд изцяло корелират с решение от 28.02.2008 г. на ЕСПЧ по делото Д. срещу България. Поради това, не е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, довело до ограничаване правото на защита на подсъдимия, по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК. При непротиворечиво установената фактическа обстановка, материалният закон е приложен правилно. Вън от всякакво съмнение, касаторът е направил опит да изнесе през границата на страната 9 бр. антични монети и една шпора, които представляват паметник на културата по смисъла на чл. 3 от Закона за паметниците на културата и музеите /действащ към момента на деянието/. Инстанциите по същество са изложили в достатъчен обем съображения за идентичността на понятията "паметник на културата" по ЗПКМ и "културна ценност" по смисъла на Закон за културното наследство, влязъл в сила в хода на наказателното производство. Наложеното на Г. наказание е справедливо определено в законовия минимум, при спазване принципа на чл. 2, ал. 2 НК, условно с определен минимален размер на изпитателния срок. По изложените съображения касационната инстанция намира, че атакуваният въззивен съдебен акт следва да бъде оставен в сила, като правилен и законосъобразен. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение