Решение № 97 от 10.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4681/2007 г.

Решение № 97 от 10.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4681/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Албена Бонева Производството е по реда на чл. 218а, б. "а" ГПК от 1952 г. (отм.), вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК (ДВ, бр. 59/2007 г.). Образувано е по жалба на М. А. К., чрез адв. Е против въззивно решение № IV-62/4.05.2007 г. на Б. окръжен съд, постановено по гр. д. № 14/2007 г. Касаторът твърди недопустимост на атакувания съдебен акт поради липса на правен интерес от иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. В евентуалност развива и съображения за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила (необсъждане на възражение за липса на мотиви на акт от 1958 г. със забрана за обработване на земите), както и необоснованост на извода за прекъсване на давността, довели до противоречие с материалния закон. Иска въззивното решение да бъде обезсилено, евентуално отменено и иска отхвърлен. Моли за присъждане на съдебно-деловодни разноски. Ответникът по касация В. С. К. възразява по реда чл. 218г ГПК (отм.), като претендира и присъждане на разноски за инстанцията. Съдебният състав, като взе предвид изложените касационни основания, доводите на страните и данните по делото съобразно приложимите нормативни актове, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК от легитимна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Предявен е иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. С обжалваното решение, въззивният съд, като е потвърдил това на първостепенния Б. районен съд, е уважил претенцията, като е признал, че собственик на спорния имот от 1,950 кв. м към датата на отнемането му от ТКЗС през 1958 г., е бил Н. К. К., починал на 26.08.1971 г. За да постанови този резултат, съдът е установил от фактическа страна, че Н. К. К., наследодател на ищеца, е придобил собствеността като оземлен бежанец върху едно лозе с площ от 3,950 кв. м в м. "Б.", С. (нот. акт № 195/1940 г.) Същият имот е заявен и изцяло възстановен с решение от 30.06.1997 г. на ПК С. на А. А. К. (наследодател на ответника М). Той по нотариален акт № 152/1954 г. е закупил от Н. К. само реална част от целия имот, която част е с площ от 2 дка. От заключенията на съдебно-техническите експертизи, съдът е установил и идентичност между имотите по двата нотариални акта, както и, че спорната земя е останалата след продажбата площ от общия имот. Същият, както и всички земи в местността, са внесени в ТКЗС през 1958 г., поради което и спорната площ (извън продадения имот) не би могла да се придобие от купувача К. по давност, защото не е изтекъл изискуемия по чл. 79, ал. 1 ЗС срок. Въззивният съд, също така е развил съображения, че е неприложима хипотезата на чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ, доколкото владението върху спорната земя не е установено въз основа на писмен документ. По възражението за недопустимост на иска е приел, че щом няма изричен отказ на ПК да възстанови собствеността на наследниците на Н. К., то те имат правен интерес от съдебна защита по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Решението е валидно, допустимо и правилно. Въззивният съд е разгледал и се е произнесъл за наличие само на една от пречките, при които искът по чл. 14, чл. 4 ЗСПЗЗ се явява процесуално недопустим - когато административното производство е приключило с окончателен отказ за възстановяване на собствеността в полза на ищците. В цитираното от съда ТР № 1/1997 г. ОСГК ВС РБ изрично е разяснено още, че винаги, когато административно производство не може да се проведе - поради изтичане на сроковете по чл. 11, ал. 1 и ал. 2 ЗСПЗЗ, липсва правен интерес от разрешаване на спора за материално право към момента на отнемане на земята. Видно от представените доказателства в касационната инстанция, имотът, предмет и на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е предмет на претенция по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, предявена от наследниците на Н. К. К. против ОСЗГ, гр. С. Образувано е гр. д. № 45/2003 по описа на Б. районен съд, което значи, че искът е заявен преди 12.05.2007 г., след която датата е преклудирана възможността за предявяване на подобен спор (ЗИД ЗСПЗЗ, ДВ бр. 13/9.02.2007 г.). Документът е приет като доказателство в производството по чл. 218е ГПК (отм.) и по инициатива на съда, което е в съответствие със задължението на правораздавателния орган служебно да следи за допустимостта на съдебното производство във всеки един момент, докато е висящо. Това включва и правомощието да указва на страните и сам да събира доказателства във връзка с обстоятелствата, обуславящи наличието и надлежното упражняване на правото на иск. В заключение, развитите от касатора в жалбата му съображения относно правния интерес при иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ са принципно правилни, но в случая те не са относими към казуса. Както сам касатора е посочил в изложението на касационните си доводи, че висящият процес по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ прави възможно възстановяване на собствеността по чл. 14 ЗСПЗЗ за наследниците на Н. К. К. При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, непосочени от страните, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение. Прави се оплакване за необсъждане от Б. окръжен съд на всички възражения на М. К. против решението на първата инстанция. То е неоснователно. Съдът дължи изследване на доказателствения материал за изясняване фактическите положения във връзка с предмета на иска и възраженията на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора. Като въззивна инстанция, гради собствени фактически и правни изводи, а не извършва контрол на първостепенния съдебен акт, с който само сравнява своите крайни заключения. С оглед на това оставя в сила, изменя или отменя решението на първата инстанция. В случая, въззивният съд сам е преценявал писмените и гласни доказателства, като е приел, че земите са внесени в ТКЗС през 1958 г. От този факт е направен и извода, че след това, те не биха могли да се придобият по давност. Сам касаторът не спори, че наследодателят му е бил член на ТКЗС, като именно на това основание е поискал и възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ върху земите му, включително и процесната. С възникването на членствено правоотношение с ТКЗС, по силата на Примерния устав, всички земеделски имоти, обработвани от кооператора и неговото семейство, стават земя, стопанисвана от стопанството, така, че възраженията на касатора срещу приетото внасяне на земите в ТКЗС, не са съобразени с данните по делото и материалния закон, а и противоречат на претендираните от самия него реституционни права. Също така, със самия факт на включването им в кооперативни блокове, имотите губят своите граници, поради което по отношение на тях придобивна давност не може да тече. В такъв случай давността не се прекъсва по изричното разпореждане на закона само в хипотезата на чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ, която за казуса е неприложима. Въззивният съд не е установил прекъсване на владението поради акт на административен орган, с който се забранява обработването на земята, за да обсъжда доводите на К. за материално компетентност и липса на мотиви в "административния акт". По делото няма и подобни данни. Неоснователно е и оплакването за необоснованост. При твърдяно завладяване на спорната площ през 1954 г. (едновременно със закупената земята по договора) до 1958 г., съдът не е имал друга възможност, освен да приеме за неоснователно възражението по чл. 79, ал. 1 ЗЗД. Изискуемият срок на владение е 10 години и е без значение дали в продължение на 4 години А. К. е упражнявал фактическа власт, тя непрекъсната ли е била, имал ли е съзнание за своене и то ясно ли е манифестирано на собствениците. При тези съображения, следва да се приеме, че обжалваното решение не страда от пороците, въведени като основание в касационната жалба и следва да бъде оставено в сила. На основание чл. 64, ал. 2 ГПК ответникът по касация има право на съдебно-деловодните разноски за инстанцията, но не е представил доказателства за такива, поради което молбата му се явява неоснователна. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение