Решение № 6172 от 21.05.2021 г. на ВАС по адм. д. № 8957/2020 г.

Решение № 6172 от 21.05.2021 г. на ВАС по адм. д. № 8957/2020 г., III о., докладчик съдията Албена Радославова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от Н. С., чрез адв. С. Ю., срещу Решение № 3776 от 10.07.2020 г., постановено по адм. д. № 11267/2019 г. по описа на Административен съд – София град. Касационният жалбоподател твърди неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Моли решението да бъде отменено и, вместо него, ВАС да постанови друго по съществото на спора, с което да уважи изцяло предявения от Н. С. срещу Национална агенция за приходите иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в пълния му предявен размер. Претендира разноски и за двете съдебни инстанции. Редовно призован за съдебно заседание, касационният жалбоподател не се явява, не се представлява и не депозира писмени бележки по същество. Ответникът, Национална агенция за приходите (НАП), редовно призован, се представлява от юрисконсулт Л., която оспорва касационната жалба, а в депозиран по делото писмен отговор изразява становище за неоснователност на същата, съответно – за правилност на първоинстанционното съдебно решение. Претендира разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становищата на страните, извърши проверка на обжалваното решение на наведените в касационната жалба основания и извърши вменената му от разпоредбата на чл. 218, ал. 2 от АПК служебна проверка за валидност, допустимост и правилност на съдебния акт с оглед съответствието му на материалния закон, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Производството пред административния съд е образувано по искова молба на Н. С. срещу НАП за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 1000 лв. от бездействия на НАП, довело до неправомерно придобиване и разпространение на личните му данни, от което ищецът претърпял неимуществени вреди, представляващи психически страдания, страх и други отрицателни емоции, поради което и претендира обезщетение на тези вреди, ведно със законната лихва от датата на изтичане на личните данни – 15.07.2019 г. С обжалваното съдебно решение АССГ е оставил без уважение изцяло така предявения от Н. С. срещу НАП иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ като неоснователен и недоказан. За да стигне до този правен резултат, административният съд е приел, че искът е с правно основание чл. 1 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в следствие на незаконосъобразно бездействие от страна на служители на НАП, изразяващо се неизпълнение на задължения, произтичащи от чл. 59, ал. 1 от ЗЗЛД, чл. 24 и чл. 32 от Общия регламент относно защита на личните данни /ЕС/ 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27.04.2016 /GDPR/. Установил е, че безспорно на 15.07.2019 г. е осъществен нерегламентиран достъп, вследствие на умишлени престъпни действия от страна на неизвестно лице, в резултат на което е изтекла информация от информационните масиви на НАП. Съдът извършил преглед на предприетите мерки за защита на сигурността на информацията в НАП, на база представените от ответника заповеди на изпълнителния директор на НАП, Методика за оценка на риска – Приложение № 3 към процедура ПФИС 7, утвърдена политика по информационна сигурност, Инструкция № 2/08.05.2019 г. за мерките и средствата за защита на личните данни, обработвани в НАП и реда за движение на преписки и заявяване на регистри. С нарочно определение АССГ е разпределил доказателствената тежест, приемайки че същата пада изцяло върху ищеца. В тази връзка АССГ е указал на Н. С. за необходимостта от ангажиране на съдебно-компютърна експертиза за установяване кои конкретни фактически действия служителите на НАП не са извършили във връзка с обработване на личните данни, какво е следвало да се изпълни и в какво се изразява евентуалното неизпълнение или лошо изпълнение, така че в конкретния случай да се стигне до изтичане на лични данни. Въпреки тези указания ищцата чрез процесуалния си представител е заявила, че не е нейна тежестта за установяване поведението на ответника и не е поискала събиране на допълнителни доказателства. При тези обстоятелства АССГ е заключил, че не е доказана първата от кумулативно изискуемите по закон материалноправни предпоставки за ангажиране отговорността на НАП за вреди по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ - наличието на противоправни деяния от страна на ответника, довели до теча на лични данни. Въз основа на представените доказателства АССГ е стигнал до извода, че задълженията, предвидени с регламента да осигури достатъчно надеждност и сигурност на информационната система, както и да защити физическите лица във връзка с обработване на личните им данни от страна на НАП, са изпълнени и не е налице незаконосъобразно бездействие. Само на това основание административният съд е заключил, че липсата дори на един от елементите на фактическия състав на отговорността по чл. 1 ЗОДОВ води до неоснователност на исковата претенция, поради което е оставил същата без уважение изцяло. Касационната жалба е основателна. Решението е постановено при съществени процесуални нарушения и е необосновано. Относимите към спора факти не са изяснени, което е пречка за надлежна проверка и за правилно приложение на материалния закон. Административният съд не е дал подробни и конкретни указания по доказателствената тежест, съответно не е установил относими към спора факти и е изложил необосновани изводи за наличието или липсата на предпоставките за ангажиране деликтната отговорност на ответника. Поради това неправилно и при липса на доказателства съдът е приел, че пред него не са доказани предпоставките за присъждане на обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди. Правилно искът е разгледан по реда, предвиден в националното право за реализиране отговорността на държавата за причинени вреди, макар че дадената правна квалификация не е точната. Като страна – членка на Европейския съюз, Република България е длъжна да прилага пряко първичното право на Общността. То има пряко действие в държавите-членки и се ползва с предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. С оглед на това разпоредбите в Договора за Европейския съюз и в Договора за функциониране на Европейския съюз /ДФЕС/, регламентиращи права на правните субекти имат предимство пред норми на вътрешното право, които им противоречат. Същото важи и за Хартата на основните права на Европейския съюз (Хартата, ХОПЕС), която по силата на член 6, параграф 1 ДФЕС има същата юридическа сила като договорите. Член 8, параграф 1 от Хартата и член 16, параграф 1 от ДФЕС предвиждат, че всеки има право на защита на личните му данни. Защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни е основно право. Правилата по отношение на защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни, както и защитата на основни права и свободи на физическите лица и по-специално тяхното право на защита на личните данни, са определени в Регламент (ЕС) 2016/679. На основание член 288, параграф 2 ДФЕС регламентът е акт с общо приложение, който е задължителен в своята цялост и се прилага пряко във всяка една държава-членка. В решение на СЕС от 29 юли 2019 година по дело С- 40/17 година и цитираната в него практика, с предмет преюдициално запитване по тълкуване на разпоредби от Директива 95/46/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 24 октомври 1995 година за защита на физическите лица при обработването на лични данни и за свободно движение на тези данни/, която е отменена и заменена, считано от 25 май 2018 г., с Регламент /ЕС/2016/679, изрично се посочва, че: " една от заложените в Директива 95/46 цели е да се осигури ефикасна и пълна защита на основните права и свободи на физическите лица, и в частност на правото им на личен живот при обработването на лични данни (така и решенията по делата Google Spain и Google, Puskar). В съображение 10 от нея се уточнява, че сближаването на приложимите в тази област национални законодателства не трябва да доведе до намаляване степента на защита, която те осигуряват, а обратно — да има за цел гарантиране на висока степен на защита в Съюза. Същевременно Съдът е уточнил, че Директива 95/46 съдържа правила, които са относително общи, тъй като трябва да се прилага за голям брой много различни случаи. Тези правила се характеризират с известна гъвкавост и в много случаи оставят на държавите- членки грижата за приемане на подробна уредба или за избор на някоя от възможностите, така че държавите- членки в много отношения имат свобода на действие при транспонирането на посочената директива (вж. в този смисъл решения от 6 ноември 2003 г., Lindqvist, C-101/01, , т. 83, 84 и 97 и от 24 ноември 2011 г., Asociacion Nacional de Establecimientos Financieros de Credito, C-468/10 и C-469/10, т. 35). Правото на ефективна съдебна защита срещу администратор или обработващ лични данни е уредено в член 79, параграф 1 от Общия регламент, който предвижда, че без да се засягат които и да било налични административни или несъдебни средства за защита, включително правото на подаване на жалба до надзорен орган съгласно член 77, всеки субект на данни има право на ефективна съдебна защита, когато счита, че правата му по регламента са били нарушени в резултат на обработване на личните му данни, което не е в съответствие с регламента. Производствата срещу даден администратор или обработващ лични данни се образуват пред съдилищата на държавата- членка, в която администраторът или обработващият лични данни има място на установяване - член 79, параграф 2. Правото на обезщетение и отговорността за причинени вреди са предвидени в чл. 82, § 1 от Общия регламент, съгласно който всяко лице, което е претърпяло материални или нематериални вреди в резултат на нарушение на регламента, има право да получи обезщетение от администратора или обработващия лични данни за нанесените вреди. Администраторът, участващ в обработването на лични данни, носи отговорност за вреди, произтичащи от извършеното обработване, което нарушава регламента. Съгласно член 82, параграф 6, съдебните производства във връзка с упражняването на правото на обезщетение се образуват пред съдилища, компетентни, съгласно правото на държавата -членка, посочена в член 79, параграф 2. Националната нормативна уредба за защита правата на физическите лица при обработване на личните им данни, доколкото същите не са уредени в Регламент (ЕС) 2016/79, се съдържа в Закона за защита на личните данни - чл. 1, ал. 1 ЗЗЛД. Съгласно чл. 39, ал. 1 ЗЗЛД, при нарушаване на правата им по Регламент (ЕС) 2016/679 и по закона субектът на данни може да обжалва действия и актове на администратора и на обработващия лични данни пред съда по реда на Административнопроцесуалния кодекс. В производството по ал. 1 субектът на данни може да иска обезщетение за претърпените от него вреди вследствие на неправомерно обработване на лични данни от страна на администратора или на обработващия лични данни - чл. 39, ал. 2 ЗЗЛД. В чл. 39, ал. 1 ЗЗЛД не се съдържа специална процесуална уредба относно реда за упражняване на правото на субекта да сезира съда за нарушените му права при обработване на личните му данни, а се препраща към общия административнопроцесуален закон за търсене на отговорност на всички администратори на лични данни, независимо от тяхната правосубектност и притежавани качества (публични органи или частноправни субекти), по аргумент от § 1, т. 1 АПК. Процесуалният ред, по който засегнатият субект може да търси обезщетение и отговорност за причинените вреди поради неправомерно обработване на личните му данни, е уреден в Глава единадесета "Производство за обезщетения" на Административнопроцесуалния кодекс. Съгласно разпоредбата на чл. 203, ал. 1 АПК, исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, се разглеждат по реда на Глава единадесета. С оглед гореизложеното и по силата на член 82, параграф 1 от Общия регламент относно защитата на личните данни, всеки засегнат частноправен субект може да предяви иск за обезщетение, ако са нарушени правата му по този регламент и е налице пряка причинно-следствена връзка между нарушението и вредите. Материалноправните предпоставки на отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС, произтичат директно от наднационалния правен ред. Член 203, ал. 1 АПК, в редакцията ДВ, бр. 77 от 2018 г. определя подсъдност на спора на административния съд, когато вредите имат за причина нарушение на правото на ЕС с акт, действие или бездействие на административен орган или на длъжностно лице от неговата администрация. Съгласно чл. 203, ал. 2 АПК, за неуредените въпроси за имуществената отговорност по ал. 1 се прилагат разпоредбите на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Предметът на доказване по чл. 82 от Общия регламент изисква следните задължителни елементи: 1. Наличие на материална или нематериална вреда; 2. Доказано нарушение на Регламент /ЕС/ 2016/679; 3. Причинна връзка между претърпяната вреда и нарушението на Регламента. Изложените от ищеца факти, изрично сочещи на допуснати от администратора на лични данни нарушения на задължения, които произтичат от чл. 24 и чл. 32 от Регламента за защита на данни, обуславят правна квалификация на иска по чл. 82, § 1 вр. § 2 от Регламента. Следва изрично да се посочи, че дадените от ищеца правни квалификации не обвързват съда. От значение са само фактическите твърдения на ищеца, въз основа на които съдът е длъжен да определи вярната правна квалификация на иска, съобразявайки от кой нормативен акт произтичат претендираните от ищеца правни последици и какво е мястото му в йерархията на източниците на правото. В случая се твърдят нарушения на задължения, произтичащи пряко от чл. 24 и чл. 32 от Регламента. Разпоредбата на чл. 24 "Отговорност на администратора" от Общия регламент относно защита на личните данни /ЕС/ 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27.04.2016 /GDPR предвижда, че като се вземат предвид естеството, обхвата, контекста и целите на обработването, както и рисковете с различна вероятност и тежест за правата и свободите на физическите лица, администраторът въвежда подходящи технически и организационни мерки, за да гарантира и да е в състояние да докаже, че обработването се извършва в съответствие с регламента. В допълнение, в чл. 32 са предвидени конкретните мерки които следва да се предприемат, а именно: "Като се имат предвид достиженията на техническия прогрес, разходите за прилагане и естеството, обхватът, контекстът и целите на обработването, както и рисковете с различна вероятност и тежест за правата и свободите на физическите лица, администраторът и обработващият лични данни прилагат подходящи технически и организационни мерки за осигуряване на съобразено с този риск ниво на сигурност, включително, inter alia, когато е целесъобразно: a) псевдонимизация и криптиране на личните данни; б) способност за гарантиране на постоянна поверителност, цялостност, наличност и устойчивост на системите и услугите за обработване; в) способност за своевременно възстановяване на наличността и достъпа до личните данни в случай на физически или технически инцидент; г) процес на редовно изпитване, преценяване и оценка на ефективността на техническите и организационните мерки с оглед да се гарантира сигурността на обработването". Неправилно първоинстанционният съд е обсъждал разпоредбата на чл. 59 ЗЗЛД, тъй като тази норма се намира в Глава осма от закона, която регламентира правилата за защита на физическите лица във връзка с обработването на лични данни от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания, включително предпазването от заплахи за обществения ред и сигурност и тяхното предотвратяване, и поради това е неотносима към настоящия правен спор. Извън съмнение е, че касаторът е администратор на лични данни по см. на чл. 4 § 7 от ОРЗД и при обработване на личните данни следва да спазва принципите за законосъобразност и добросъвестност, залегнали в чл. 5 § 1 б. "а", както и по б. "е", а именно: личните данни трябва да бъдат обработвани по начин, който гарантира подходящо ниво на сигурност на личните данни, включително защита срещу неразрешено или незаконосъобразно обработване и срещу случайна загуба, унищожаване или повреждане, като се прилагат подходящи технически или организационни мерки ("цялостност и поверителност"). При тези правни квалификации, съдът е следвало да съобрази и нормата на чл. 82, § 3 от Регламента, съгласно която администраторът или обработващият лични данни се освобождава от отговорност съгласно § 2, ако докаже, че по никакъв начин не е отговорен за събитието, причинило вредата. Посочената разпоредба очертава границите на отговорността на администратора. Разсъждавайки върху елементите на възникване на отговорността на държавата, съдът следва да има предвид, че изразът "нарушение на настоящия регламент" има широко съдържание и нарушението на сигурността на личните данни е само едно негово проявление, но не го изчерпва. Понятието "нарушение на настоящия регламент" обхваща всяко отклонение от неговите изисквания, а не се свързва само с разпоредбите, които визират конкретни задължения на администратора или обработващия при нарушение на сигурността на личните данни. Тълкуването на чл. 82, пар. 1 от Регламент (ЕС) 2016/679 дава основание отговорността на администратора или обработващия да се ангажира за по-широк кръг нарушения, обхващащи всяко неизпълнение на изисквания, произтичащи от Регламент (ЕС) 2016/679. В тази връзка нарушението на Регламент (ЕС) 2016/679 може да се извърши с акт, действие или бездействие на администратора. В конкретния случай доказателствената тежест между страните не е разпределена правилно от съда. В съдебния процес всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Ищецът следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. Ответникът следва да докаже изпълнението на действията, дължими от него по силата на закона. Предвид изричната норма на чл. 82, § 3 от Регламента, администраторът на лични данни следва да докаже, при условията на пълно и главно доказване, че е приел подходящи технически и организационни мерки в съответствие с регламента, така че да изключи всяка своя отговорност за събитието, причинило вредата. В процеса пред първоинстанционния съд са давани указания по тежестта на доказване единствено на ищеца с определението за насрочване на делото, с което на практика цялата доказателствена тежест е възложена върху него, без да се съобрази вида на нарушението. На ответника по иска не е указано, че в негова тежест е да установи, че съгласно чл. 24 § 2 и § 3 и чл. 32 е положил всички усилия и е осъществил всички подходящи политики, взел е всички подходящи мерки за защита на личните данни на всички физически и юридически лица, които притежава и обработва в служебно качество, както и че се придържа към одобрените кодекси за поведение или одобрени механизми за сертифициране, както и че прилага конкретни подходящи технически и организационни мерки, съобразени с конкретните рискове. Съдът не е съобразил и служебното начало в съдебния процес по административни дела, включително необходимостта от специални знания за изясняване на съществен въпрос по делото, а именно какъв е техническият механизъм на неоторизирания достъп до лични данни, осъществен на 15.07.2019 г. При липса на дадени указания по доказателствената тежест и на събрани относими към спора доказателства, изводът на административния съд за неоснователност на иска е формиран при съществени процесуални нарушения, които водят и до необоснованост на съдебното решение. По делото не е установена причината, довела до нерегламентирано разкриване и разпространение личните данни на ищеца и не е осъществен контрол дали то не е следствие от неприлагането на подходящи мерки за защита. Нарушението на регламента, респективно липсата на такова нарушение е това, което следва да бъде установено в съдебния процес пред административния съд. Нарушението действително не може да се презюмира въз основа на други данни, по-конкретно въз основа на това, че има неразрешено разкриване или достъп до лични данни. Неразрешеното разкриване и достъп може да е следствие от нарушението, но това следствие, както и самото нарушение, респективно тяхната липса, трябва да бъдат доказани и това изисква използване на специални знания. При формиране на изводи за наличие или липса на нарушение на чл. 24 и чл. 32 от Общия регламент относно защита на личните данни /ЕС/ 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27.04.2016 г., съдът следва подробно да обсъди представените от НАП писмени доказателства, особено в светлината на чл. 24 § 3 от Регламента. По изложените съображения, обжалваното решение следва да бъде отменено, а делото – върнато на друг състав на административния съд за ново разглеждане. При новото разглеждане в подробен доклад по делото съдът следва да посочи относимите към спора факти, като отсее спорните от безспорните. След определяне на спорните факти, на страните следва да бъдат дадени подробни указания по тежестта на доказване, съобразени с техните конкретни твърдения и с нормата на чл. 82 § 3 от Регламента, включително, но не изчерпателно, за необходимостта от специалния знания за изясняване на въпросите при какви конкретни обстоятелства е допуснато изтичането на данни, има ли нерегламентиран достъп, по какъв технически начин е осъществен и до какви конкретно устройства или системи, съхраняващи данни, изцяло на външна намеса ли се дължи достъпът и възможно ли е той да се дължи изцяло на външна намеса, какви технически мерки са предприети, за да предотвратят достъпа, достатъчни ли са те, предвид достиженията на техническия прогрес и различните рискове, технически възможно ли е било предотвратяването на изтичането на данни. Следва да се укаже на ответника по иска, че негова е тежестта да докаже с всички допустими доказателствени средства, че нерегламентираният достъп не се дължи на нарушение по смисъла на регламента, включително, че такова нарушение липсва, тъй като всички негови задължения по регламента са изпълнени, респективно, че е направил всичко възможно да предотврати нарушението, предвид достиженията на техническия прогрес и различните рискове. Негативните преживявания на ищеца следва да бъдат преценени въз основа на обективни данни по делото, както и след преценка на евентуалната заплаха за посегателство при нормалния жизнен стандарт и отражението на тази заплаха върху обичайното психическо състояние на засегнатото лице, като се съобразят и данните, които могат да доведат до по-високо от обичайното влошаване на това състояние, като например особена тежест на нарушението или по-висока уязвимост на лицето в резултат на негови заболявания. Съдът следва да изложи изрични мотиви по въпроса за определянето на неимуществените вреди по справедливост. В случая не се касае за преценка по усмотрение на съда, която почива само на абстрактните представи на решаващия орган, тъй като тогава мотивите не биха могли да бъдат контролирани от по-горестоящата инстанция. Затова съдът трябва да посочи конкретни факти, които според него са установени по делото и обосновават интензитета на неимуществените вреди и размера на обезщетението, като има предвид и обема на разкритите лични данни и към кой период се отнасят те. Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,