Решение № 4376 от 3.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8323/2017 г.

Решение № 4376 от 3.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8323/2017 г., VI о., докладчик съдията Димана Йосифова Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК, вр. чл. 401, т. 1 и чл. 405 КТ. Производството е по реда на глава Дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 404, ал. 1, т. 1, предл. посл. от Кодекса на труда (КТ). Образувано е по касационна жалба на С. А. Б. от гр. Р. против решение № 14/31.05.2017 г., постановено по адм. дело № 87/2017 г. по описа на Административен съд - Р.. Посочените в жалбата пороци сочат на касационни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1, 2 и 3 АПК - неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяна на процесното съдебно решение, претендира се присъждане на съдебни разноски пред настоящата инстанция. Ответникът - "Водоснабдяване и канализация" ООД - Р., чрез пълномощник адвокат Симеонова в писмено становище изразява становище за недопустимост на жалбата, и алтернативно подържа такова за неоснователност на жалбата. Ответникът - Дирекция "Инспекция по труда" гр. Р. - не ангажира становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и счита, че следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. С процесното решение, първоинстанционният съд е отменил принудителна административна мярка - Акт на главния инспектор при Дирекция "Инспекция по труда" гр. Р., от 9.03.2017 г., с който се спира изпълнението на Заповед № 9/6.03.2017 г., издадена от управителя на "Водоснабдяване и канализация" ООД, Р.. От фактическа страна по делото е установено, че на 9.03.2017 г., при проверка извършена от страна на Дирекция "Инспекция по труда" - Р. в предприятието на ТД "Водоснабдяване и канализация" ООД - Р., главен инспектор в дирекцията е установил, че управителят на дружеството е издал Заповед № 9/6.03.2017 г., с която на служител във фирмата, С. Б., заемащ длъжността "инженер-енергетик", НКПД 21516002 е било изменено работното място от "Енерго-механичен отдел"/ЕМО/ - Р. в "Пречиствателна станция за отпадни води"/ПСОВ/, Източна промишлена зона - Р., считано от датата на издаване на заповедта. Проверката е била инициирана по повод получен в Дирекция "Инспекция по труда" - Р., сигнал от КНСБ, КТ "П." и С. Б., касаеща именно издадената заповед, с която е изменено работното място. На проверката са били представени документи, свързани със сключения през 2009 г., трудов договор между Бонапартов и работодателя му "Водоснабдяване и канализация" ООД - Р., и подписаните впоследствие допълнителни споразумения, като последното споразумение е от дата 6.03.2017 г., което не е подписано от служителя Бонапартов. При проверката главеният инспектор към Дирекция "Инспекция по труда" - Р. е приел, че видно от последното подписано от Бонапартов и работодателят му допълнително споразумение № 439/3.01.2017 г. към трудовия договор от 2009 г., издадената Заповед № 9/6.03.2017 г. на управителя на дружеството, се явява издадена в нарушение на чл. 118, ал. 1 от КТ (Кодекс на труда). Инспекторът е приел, че със заповедта се променя едностранно трудовото правоотношение между работодателя - "Водоснабдяване и канализация" ООД - Р., и служителя Бонапартов, в частта относно работното място, което представлява нарушение на трудовото законодателство и е недопустимо, поради което и по повод на извършената проверка на 9.03.2017 г. е наложена и оспорваната принудителна административна мярка с Акт за спиране на главен инспектор при Дирекция "Инспекция по труда" гр. Р., с който е спряно изпълнението на Заповед № 9/6.03.2017 г., издадена от управителя на "Водоснабдяване и канализация" ООД, - Р.. За да уважи жалбата, на работодателя "Водоснабдяване и канализация" ООД, - Р., първоинстанционният съд е приел, че оспорвания административен акт е незаконосъобразен поради допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила съгласно нормата на чл. 34, ал. 1-3 от АПК. Съдът е приел, че административният акт е издаден в деня на проверката, но само и единствено на базата на едностранно представени и проверени от инспектора документи. Приел е, че административният орган не е осигурил на страните възможност да преглеждат документите по преписката, както и да си правят бележки и извадки или - според техническите възможности - копия за тяхна сметка, както и че административният орган не е осигурил на страните възможност да изразят становище по събраните доказателства, и по направените искания. Не е дал срок, в който страните могат да правят писмени искания и възражения. Освен това съдът е приел, че не са изпълнени и условията по чл. 35 от АПК, който гласи, че индивидуалният административен акт се издава, след като се изяснят фактите и обстоятелствата от значение за случая и се обсъдят обясненията и възраженията на заинтересованите граждани и организации, ако такива са дадени, съответно направени. Правилно и обосновано първоинстанционният съд е приел, че основният спор между страните е относно това дали с издаването на Заповед № 9/6.03.2017 г., на управителя на "Водоснабдяване и канализация" ООД - Р., в качеството му на работодател е нарушена забраната за едностранна промяна на съдържанието на трудовото правоотношение и извършена ли е със Заповед № 9/6.03.2017 г, промяна на "мястото на работа" или само на "работното място", съобразно съдържанието на трудовия договор. Обосновано първоинстанционният съд приема, че от представеното допълнително споразумение, което не е подписано от жалбоподателя, мястото на работа си остава в гр. Р., а е изменено работното му място, чрез посочване на промяната - от "Енерго-механичен отдел"/ЕМО/ в гр. Р. в "Пречиствателна станция за отпадни води"/ПСОВ/, Източна промишлена зона, също в гр. Р. и в предприятието на ТД "Водоснабдяване и канализация" ООД - Р.. Съдът се позовава и на разпоредбата на чл. 118, ал. 2 от КТ, която предвижда изключение от правилото на чл. 118, ал. 1 от КТ, а именно, че: " Не се смята изменение на трудовото правоотношение, когато работникът или служителят е преместен на друго работно място в същото предприятие, без да се променят определеното място на работа, длъжността и размерът на основната заплата на работника или служителя". В съдебната практика, а и в доктрината се приема, че Кодекс на труда борави и с двете понятия/"място на работа" и "работно място"/. Разпоредбата на чл. 66, ал. 3 от КТ определя място на работа по седалището на предприятието, доколкото друго не е уговорено или не следва от характера на работата. В конкретния случай това е гр. Р.. Понятието "работно място" по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на КТ е по-тясно понятие от "място на работа". Това е така поради различието в легалните дефиниции на място на работа, респ. предприятие (§ 1, т. 2 от допълнителните разпоредби на КТ - всяко място - предприятие, учреждение, организация, кооперация, заведение, обект и други подобни, където се полага наемен труд), и работно място ( § 1, т. 4 от допълнителните разпоредби на КТ - помещение, цех, стая, нахождение на машина, съоръжение или друго подобно териториално определено място в предприятието, където работникът или служителят по указание на работодателя полага труда си в изпълнение на задълженията по трудовото правоотношение). Изхождайки от тези дефинитивни и нормативни уредби на понятията "място на работа" и "работно място", правилно и обосновано първоинстанционият съд е приел, че със Заповед № 9/6.03.2017 г., управителят на"Водоснабдяване и канализация" ООД - Р., не е нарушил разпоредбата на чл. 118, ал. 1 от КТ, а от това следва, че за съответствието на така наложената принудителна административна мярка с материалния закон, следва да е констатирано нарушение на разпоредбата на чл. 118, ал. 1 от КТ. Безспорно установено е от първоинстанционният съд, че съгласно трудовия договор на Бонапартов от 1.10.2009 г. също се борави с понятието "място на работа". Първоначално като такова е определено "Сливо поле-ПС 2-ри подем". В допълнителното споразумение от 01.10.2010 г. и в следващите такива-от 1.03.2011 г., от 28.06.2011 г., от 1.09.2011 г., от 23.07.2012 г., от 1.04.2014 г. за място на работа е посочено - "Водоснабдяване и канализация" ООД - Р., а в допълнение към това определяне се сочи - ЦУ ЕМО. В допълнителното споразумение от 3.01.2017 г., обаче, е пропуснато изцяло посочването, срещу място на работа на предприятието "Водоснабдяване и канализация" ООД - Р., а само ЦУ ЕМО. Тълкуването на това допълнително споразумение налага извода, че е налице пропуск от страна на администрацията, изготвила споразумението, като не е посочено срещу място на работа предприятието "Водоснабдяване и канализация" ООД - Р.. Целта на споразумението обаче е същата като на предходните, досежно уточняване на съответното работното място - ЦУ ЕМО, което е към предприятието "Водоснабдяване и канализация" ООД - Р.. Следователно, договорките между "Водоснабдяване и канализация" ООД - Р. и С. Б. в тези споразумения, без последното сочат, че неговото място на работа е "Водоснабдяване и канализация" ООД - Р., а работното място - твърдо след първия анекс е ЦУ ЕМО. Затова и с издадената Заповед № 9/6.03.2017 г., управителят на дружеството не нарушил трудовото законодателство. Освен това изрично следва да се посочи, че със Заповед № 9/6.03.2017 г., действително се изменя работното място, а не мястото на работа на служителя Бонапартов и случаят попада в изключението на чл. 118, ал. 2 от КТ. Заповедта е издадена на основание на възможността, която дава чл. 118, ал. 2 от КТ - "...работникът или служителят е преместен на друго работно място в същото предприятие, без да се променят определеното място на работа, длъжността и размерът на основната заплата на работника или служителя". Безспорно установено е от първоинстанционният съд, че оспорвания Акт за спиране на Заповед № 9/6.03.2017 г., е издаден при извършена проверка на 9.03.2017 г. от главен инспектор при Дирекция "Инспекция по труда" - Р., и по своя характер се явява измежду посочените в чл. 404, ал. 3 КТ актове. Този акт обаче може да бъде постановен само за срок до предявяване на иск пред съда. Този извод следва от аргумента от чл. 404, ал. 4 от КТ "Когато в случаите по ал. 3 по един и същ въпрос е дадено задължително предписание и има влязло в сила решение на съда, които си противоречат, изпълнява се решението на съда". Съгласно разпоредбата на чл. 404, ал. 3 от КТ, когато задължителното предписание по т. 1 на чл. 404, ал. 1 се отнася до отстраняване на нарушения на трудовото законодателство, то може да бъде дадено по искане на работника или служителя до предявяването на иск пред съда, след което въпросът може да бъде решен само от съда. В конкретния случай няма данни, че жалбоподателят Бонапартов е предявил иск по чл. 358, ал. 1, т. 2 от КТ, където се предвижда, че е двумесечен срока за предявяване на иска по спорове за изменение на мястото и характера на работата. Цитираният срок тече от деня, в който на работника или служителя е била връчена съответната заповед - чл. 358, ал. 2, т. 1 КТ. Процесната заповед № 9/6.03.2017 г. на управителя на "Водоснабдяване и канализация" ООД - Р." е била връчена на жалбоподателя в деня на издаването й - видно от отправеното до управителя писмо-възражение от същата дата. Към цитирания момент заповедта вече е била известна на служителя, а определеният в КТ преклузивен двумесечен срок /още към датата на съдебното заседание в първоинстанционното производство/ е бил изтекъл. По изложените съображения следва да се приеме, че оспореният пред първоинстанционният съд акт е неправилен и незаконосъобразен, издаден от компетентен орган, но при неспазване административнопроизводствените правила за издаването му и неправилно приложен материален закон. Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че съдът неправилно е тълкувал понятията "работно място" и "място на работа". Напротив, съдът е посочил в действащата нормативна уредба съдържанието на двете понятия и правилно е приел, че със Заповед № 9/6.03.2017 г., издадена от управителя на "Водоснабдяване и канализация" ООД - Р. не се променя мястото на работа на С. А. Б.. С тази заповед е изменено неговото работно място, видно от доказателствата по делото, съгласно които е променено работното място, в което изпълнява служебните си задължения, но е в рамките на седалището на предприятието. Правилно първоинстанционният съд е приел, че оспорвания акт е издаден и в нарушение на срока за предявяване на иска по чл. 358 от КТ. Неоснователно е и твърдението на касатора за необоснованост на първоинстанционното решение. Необосноваността като касационно основание обхваща грешките на съда при формирането на неговото вътрешно убеждение в насоките, които не са нормирани от закона. Такива са грешките при прилагане на опитните правила, на правилата на логическото мислене, на каузалните връзки между явленията и други подобни. Грешки от такова естество не са допуснати при постановяването на процесното решение. Въз основа на изложеното, настоящата касационна инстанция намира, че атакуваният съдебен акт е правилен и не страда от твърдените от касатора пороци, обуславящи наличието на отменителните основания по 209, т. 3, предл. 1, 2 и 3 АПК. С оглед изхода на спора, претенцията на касатора за присъждане на направените по делото разноски е неоснователна и не следва да бъде уважена. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 1 и ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение,