Решение № 7648 от 16.06.2017 г. на ВАС по адм. д. № 3583/2017 г.

Решение № 7648 от 16.06.2017 г. на ВАС по адм. д. № 3583/2017 г., VI о., докладчик председателят Наталия Марчева Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на пълномощника на Б. В. С. от гр. Х. срещу решение № 403 от 6.02.2017 г., постановено по адм. д. № 565/2016 г. по описа на Административен съд - Х.. Релевирани са оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска се отмяна на решението, както и на оспорения административен акт. Ответникът - Директорът на Териториално поделение на НОИ гр. Х., не е взел отношение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Последната е постъпила в предвидения в чл. 211, ал. 1 АПК 14-дневен преклузивен срок, подадена е от надлежна страна, за която решението на първоинстанционния съд е неблагоприятно и процесуално е допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С оспорения съдебен акт, решаващият състав на Административен съд - Х. е отхвърлил жалбата на Б. В. С. от гр. Х. против решение № 1012-26-265-1 от 21.09.2016 г. на Директора на Териториално поделение на НОИ гр. Х., с което е потвърдено разпореждане № 5403268562/2140-26-678 от 10.08.2016 г. на ръководителя на "Пенсионно осигуряване" при Териториално поделение на НОИ гр. Х.. При извършената по реда на чл. 218, ал. 2 АПК служебна проверка, настоящият тричленен състав на Върховния административен съд констатира, че постановеното решение е валидно и допустимо. Приетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка кореспондира със събраните доказателства, разгледани в тяхната съвкупност. Анализът им е обоснован с оглед релевантността на фактите и обстоятелствата към правните норми, които са приложени правилно. В касационната жалбата се съдържа оплакване, че решението на Директора на ТП на НОИ гр. Х. е недопустимо, тъй като към момента на постановяването му е било налице висящо съдебно производство. Недопустимост като основание за оспорване на административен акт липсва в разпоредбите на чл. 146 АПК. При служебната проверка съдът правилно е констатирал, че решението на директора на ТП на НОИ, както и разпореждането са постановени от компетентните органи, съответно по чл. 117, ал. 3 и по чл. 98, ал. 1, т. 1 КСО, в дължимата форма и при липса на нарушение на административнопроизводствените правила. От данните по първоначалното дело се установява, че административните актове, предмет на съдебен контрол, са издадени във връзка със заявление вх. № 2113-26-600 от 15.04.2016 г., с което кандидатстващия за отпускане на пенсия е представил нови документи. След постановяване на разпореждане № 5403268562/2140-26-678 от 10.08.2016 г. на ръководителя на "Пенсионно осигуряване" при Териториално поделение на НОИ гр. Х., видно от жалба вх. № 1012-26-265 от 30.08.2016 г., Славилов е възразил срещу непризнаване на осигурителния му стаж за периода 15.04.2015 г. - 15.04.2016 г., за такъв от втора категория. След издаване на решение № 1012-26-265-1 от 21.09.2016 г. на Директора на Териториално поделение на НОИ гр. Х., пред административния съд жалбоподателят е оспорил последният административен акт само в посочената му част. По заявление вх. № МП-3972 от 14.02.2014 г. е проведено друго административно производство и са издадени решение № Ж-22-4 от 27.03.2015 г. на Директора на Териториално поделение на НОИ гр. Х. и разпореждане № 5403268562/ПР № 266 от 27.02.2015 г. на ръководителя на "Пенсионно осигуряване" при Териториално поделение на НОИ гр. Х.. Видно от мотивите към решение № 346 от 8.01.2016 г., постановено по адм. д. № 203/2015 г. по описа на Административен съд - Х., предметът на делата е различен, с оглед различните оспорени административни актове и периоди на осигуряване. Славилов не е поискал спиране на административното производство по подаденото от него друго заявление вх. № 2113-26-600 от 15.04.2016 г. до приключване на съдебното производство с влязло в сила решение. Административният орган не е бил длъжен да постанови спиране на пенсионното производство, предвид липсата на идентичност по двата спора. В тази връзка не е налице и твърдяното съществено нарушение на административнопроизводствените правила при издаване на процесните административни актове. При постановяване на съдебния акт съдът е съобразил периодите, в които Славилов е бил в трудови правоотношения със СД "Бикса - Славилови и сие", като се е позовал на трудовите договори, заповедите за прекратяването им и подадените до ТД на НАП уведомления по чл. 62, ал. 5 КТ. Въз основа на тези доказателства е направил обоснован извод за липсата на такива, установяващи че през периода 15.04.2015 г. - 15.04.2016 г. лицето е изпълнявало длъжността "шофьор" на товарен автомобил с товароподемност 12 и повече тона, което би породило пенсионни права по чл. 2, т. 25 от НКТП. Установено е осигуряване в качеството му на управител. По отношение на констативен протокол № КП-5-26-00133998 от 11.05.2016 г., същият е изготвен в присъствие на Б. В. С., от който са изискани всички налични документи и е връчен на същото лице, което го е подписало без възражения. Протоколът не е оспорен в хода на съдебното производство пред първоинстанционния съд по реда и в срока по чл. 193, ал. 1 на ГПК, а именно в съдебното заседание, състояло се на 1.12.2016 г. и оспорването му едва пред касационната инстанция е процесуално недопустимо. Съществено за спорните правоотношения е било установяването дали през процесния период лицето е упражнявало трудова дейност като шофьор на товарен автомобил с товароподемност 12 и повече тона. Това може да бъде установено с товарителници, пътни листове, отчети, заповеди за командировка и др., относими към този период. Пред първоинстанционния съд, както и пред настоящата касационна инстанция такива доказателства не са били представени, което води до недоказаност на твърденията на жалбоподателя. Обстоятелството, че СД "Бикса - Славилови и сие" е с основна икономическа дейност товарен автомобилен транспорт, както и че притежава съответните автомобили, само по себе си не води автоматично до признаване на право на втора категория труд на лице, което не е доказало управлението им, както е отбелязал първоинстанционният съд. С оглед твърденията на жалбоподателя за съвместяване на функции, което също не е доказано, предвид липсата на посочените по-горе документи и договорно регламентиране, правилно е позоваването на разпоредбата на чл. 9, ал. 1 КСО. Така изложените съображения налагат изводи за липса на твърдените касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК и оставяне на обжалваното решение в сила. При този изход на спора разноски в полза на касационния жалбоподател не се присъждат. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 1 и 2 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,