Решение № 11 от 2.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6244/2007 г.

Решение № 11 от 2.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6244/2007 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Ценка Георгиева Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "б" ГПК (отм.) във вр. § 2, ал. 3 ГПК. Образувано е по к. жалба на Л. Д. А. от гр. С. срещу въззивното решение на Софийски апелативен с., № 47 от 13.03.2007 г. по в.гр.д. № 1550/2006 г. с което е оставено в сила решението от 15.03.2006 г. по гр.д. № 1524/2002 г. на Софийски градски с., I г.о., 7 с-в, с което е отхвърлен предявеният от Л. Д. А. срещу Върховния к. с. иск с правно основание чл. 2 ЗОДОВ за присъждане на 6 261 лв. обезщетение за неимуществени вреди. Ответникът В. к. с. не е изразил становище. Контролиращата страна В. к. п. чрез представителя си прокурор С. изразява становище за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и е процесуално допустима. За да се произнесе по основателността й Върховният к. съдът взе пред вид следното: За да отхвърли иска въззивният с. е приел, че не са налице предпоставките на чл. 2, т. 2 от Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани /ново заглавие Закон за отговорността на държавата и общините за вреди - /ЗОДОВ/. Приел е за установено от фактическа страна, че с присъда по нохд № 1007/87 г. на Софийски градски с. ищецът Л. Д. А. е бил осъден на 12 години лишаване от свобода. Изтърпял е наказанието в продължение на 6 години, 1 месец и 13 дни. С присъда по нохд № 740/90 г. на Софийски градски с., потвърдена с решение № 756/2.02.1993 г. по нохд № 443/92 г. на Върховния с. на Република България ищецът е бил оправдан по едно от обвиненията за наложеното наказание по нохд № 1007/87 г. на СГС. С решение№ 1* от 15.10.2002 г. по гр.д. № 2004/2001 г. на ВКС, IV г.о., Прокуратурата на Република България и Столичната следствена служба са осъдени солидарно на основание чл. 2 ЗОДВПГ да заплатят на Л. А. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 8 000 лв. ведно със законната лихва от 29.02.1992 г. По настоящото дело ищецът претендира обезщетение за неимуществени вреди в размер на 6 261 лв. от Върховния к. с. с твърдения, че не е обезщетен напълно за претърпените вреди. Въз основа на така установените обстоятелства съдът е приел, че не са налице предпоставките на чл. 2, т. 2 ЗОДВПГ, тъй като за вредите, причинени от незаконното осъждане, на ищеца е присъдено обезщетение. Решението на ВКС е окончателно и е задължително за сраните, за съда, който го е издал и за всички други селища и учреждения в Република България. Предметът на силата на пресъдено нещо съвпада със спорното материално право, претендирано по настоящото дело, поради което спорът не може да бъде пререшаван. Срещу така постановеното решение Л. Д. А. прави оплаквания за материална незаконосъобразност, необоснованост и постановяване при съществено нарушение на съдопроизводствените правила - касационни основания за отмяна по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.). Развива съображения, че съдът не е обс. л събраните по делото доказателства и доводи - не е обсъдена представената служебна бележка на Софийски затвор, установяваща неправилно изчисляване от ВКС в решението по гр.д. № гр.д. № 2004/2001 г. на действителния му престой в затвора. Моли да бъде призната допуснатата съдебна грешка в решението на ВКС, да се признае действително изтърпяната тежест от 1 г. и 4 мес. при строг режим на изпълнение, и да се уважи иска. Решението е правилно. Неоснователни са оплакванията на касатора за допуснато процесуално нарушение по чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.) като не са обсъдени представени по делото доказателства. Претенцията на Л. А. е основана на твърдения за неправилност на влязлото в сила решение № 1* от 15.10.2002 г. по гр.д. № 2004/2001 г. на ВКС, IV г.о. Влязлото в сила решение на ВКС не може да бъде изменяно или отменяно от съда, който го е постановил - чл. 192, ал. 1 ГПК /отм./. Съгласно чл. 220 ГПК (отм.) влязлото в сила решение е задължително за сраните и техните наследници и правоприемници, за съда, който го е издал, и за всички други селища и учреждения в Републиката. Предвид изложеното законосъобразно въззивният с. не е обсъждал правилността на решението на ВКС. Правилно въззивният с. е приел, че не е налице нито една от хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на държавата. Фактическите състави, при наличието на които държавата отговаря за вреди, са ограничени до изчерпателно посочените в чл. 2 ЗОДОВ. Сред тях не са фактическите обстоятелства, на които е основана исковата претенция на Л. А. По изложените съображения решението на въззивния с. е правилно и следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.) Върховният к. с., състав на трето гражданско отделение