Решение № 5565 от 28.04.2009 г. на ВАС по адм. д. № 15082/2008 г.

Решение № 5565 от 28.04.2009 г. на ВАС по адм. д. № 15082/2008 г., V о., докладчик съдията Маргарита Славова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК, във връзка с чл. 79, ал. I от Закона за българските документи за самоличност (ЗБДС). Образувано е по жалба на Димитър Иванов Янев от гр. Берковица, против Решение от 20.10.2008 г., постановено по адм. д. № 519/2008 г. на Административен съд гр. Монтана, отхвърлящо оспорването на Заповед № З-249/24.01.2008 г., издадена от директора на Областна дирекция "Полиция" гр. Монтана, с която на основание чл. 76, т. 2 от ЗБДС му е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) "временно ограничение за напускане на страната". Жалбоподателят, чрез процесуален представител по пълномощие адвокат Пл. Маркова от АК гр. София, поддържа оплаквания за неправилност на решението поради противоречието му с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост- касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Настоява за отмяна на обжалваното съдебно решение и при решаване на спора по същество, за отмяна на първоначално оспорената заповед. Ответникът по касация - Директорът на ОД "Полиция" гр. Монтана не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното обжалване. Върховният административен съд, състав на Пето отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от легитимирана страна, съответства на изискванията на чл. 212 АПК и следователно, е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. За да отхвърли оспорването срещу Заповед № З-249/24.01.2008 г. на ответния едноличен административен орган, АС гр. Монтана е приел, че индивидуалния административен акт - предмет на съдебния контрол, е съответен на установените по делото факти и закона. Извел е крайния решаващ извод от установените правнозначими факти, попълващи състава на приложеното основание по чл. 76, т. 2 ЗБДС, а именно - касаторът е осъждан за умишлено престъпление от общ характер и не е реабилитиран. При тези обстоятелства е преценил за законосъобразен оспорения индивидуален административен акт, издаден от компетентен орган по смисъла на чл. 78, ал. I ЗБДС. Правилно е осъществен съдебния контрол, съобразно нормите на чл. 168, ал. I и чл. 169, във връзка с чл. 146, т. 1-т. 5 АПК, като по отношение на конкретния спорен предмет - мотивирана ли е оспорената Заповед съгласно нормативното изискване на чл. 78 ал. I ЗБДС и съобразен ли е принципа за съразмерност, въведен с чл. 6 АПК, при упражняване на дискреционната власт от органа, съдът е формирал правилен извод, приемайки, че издателят на акта е разполагал с предоставена му от закона оперативна самостоятелност и е спазил изискванията за законосъобразност, вкл. за съответствие на обжалвания акт с целта на закона. По делото е нямало спор относно фактите и те правилно са установени от първоинстанционния съд. Касаторът е осъден с влязла в сила на 12.06.2007 г. присъда по НОХД № 160/2007 г. на РС гр. Берковица за деяние, съставомерно по чл. 343б ал. I от НК, което представлява умишлено престъпление от общ характер, съгласно общата част на същия кодекс. При налагане на наказанието, съобразно целите, визирани в чл. 36 НК и съблюдавайки генералната и индивидуална превенция, заложени в закона, наказателният съд е приложил разпоредбата на чл. 55, ал. I т. 2 от НК приемайки, че и най-лекото предвидено в чл. 343б НК наказание се оказва несъразмерно тежко с оглед обществената опасност на дееца и конкретното деяние. Поради това наказанието "лишаване от свобода" е заменено с "пробация", като същото е изтърпяно в периода от 29.06.2007 г. до 29.12.2007 г. (л. 14). От последните факти, касаторът извлича довода за несъразмерност на приложената ПАМ, тъй като наказателният съд е приел, че степента на обществена опасност на личността му е незначителна, което обосновавало незаконосъобразност на оспорената заповед. Този довод, несъмнено е имал важно значение в наказателния процес, но е неотносим към административното производство, щом първият е приключил с осъдителна присъда. От него не могат де се извличат аргументи в друго, различно по своя характер производство, преследващо и други цели. Принципът за съразмерност не е изобщо забраняващ засягането на права и законни интереси, а само в степен по-голяма от най-необходимото за целта, за която актът е издаден. Заложената от законодателя цел в приложимата норма на чл. 76, т. 2 ЗБДС е свързана именно с понасяне на последиците от осъждането от лицето, на което е наложена ПАМ. Едва с неговото реабилитиране те ще отпаднат за в бъдеще, в какъвто смисъл е и нормата в специалния закон, във втората й предпоставка "Ено нереабилитирани". Ето защо, не може да бъде споделено възражението за нарушение на принципа за съразмерност при издаване на оспорения акт. Правилно АС гр. Монтана е приложил закона, като е приел, че касаторът не е реабилитирано лице, преценявайки института "реабилитация по право", въведен с чл. 86, ал. I НК, респ. чл. 88а НК, както и липсата на законовите предпоставки за постановяване на съдебна реабилитация по реда на чл. 87 НК. И двата текста свързват заличаването на последиците от осъждането освен с трайното поправяне на дееца и с 3-годишен срок от изтичане на срока на наложеното с присъдата наказание, през който да не е извършил друго престъпление. Няма как да бъде преодоляно това императивно законово изискване, за да има възможност административният съд да контролира преценката на компетентния (изключителна компетентност е дадена със закон именно на ответника по касация) административен орган. В хипотезата на чл. 76, т. 2 от ЗБДС, за законосъобразността на издадения индивидуален административен акт е достатъчно наличието на установените материалноправни предпоставки за избрания резултат и липсата на допуснати съществени нарушения на регламентираните административно производствени правила. Други фактически основания, освен съдържащите се в хипотезиса на разпоредбата, административният орган няма задължение да излага. След като с оспорената заповед той е разпоредил временно ограничаване на напускането на страната от жалбоподателя при наличие на фактическите обстоятелства, субсумиращи се в приложимата правна норма, същият е упражнил властническите си правомощия в рамките на предоставената му от закона оперативна самостоятелност, по целесъобразност. Не е налице превратно упражняване на дискреционната власт. Изцяло неотносими към административния спор са възраженията, че се накърнявала връзката на касатора с неговото семейство, което живеело и работело в Република Гърция; че в чуждата държава той щял да си намери по-лесно работа и други житейски съображения, щом самият той е пълнолетен гражданин; намерен е от РС гр. Берковица за наказателноотговорен и след изтърпяване на наложеното му наказание, има възможността да коригира трайно поведението си, за което обществото може да прави сериозни изводи едва след изтичане на установения със закон 3-годишен срок. Затова именно и ПАМ е с временен характер, отчитайки разпоредбите на Наказателния кодекс, който специален материален закон третира отношенията в областта на пеналното право, вкл. целите на наказанието, последиците от осъждането, условията за тяхното заличаване и т. н. Обжалваният правораздавателен акт е материално законосъобразен, тъй като релевантните факти - на осъждането за умишлено престъпление от общ характер и липсата на реабилитация, са несъмнено и правилно установени. Неоснователен е доводът за необоснованост на решението, защото формираните фактически и правни изводи от първоинстанционния съд съответстват напълно на събраните по делото доказателства. Не водят до други изводи и оплакванията в касационната жалба, че процесната ПАМ недопустимо ограничавала конституционното право на жалбоподателя за свободно придвижване и противоречала на нормите на общностното европейско право. Да, определен обем граждански права на касатора са ограничени по силата на самото осъждане и по този въпрос не може да има съмнения, тъй като последиците на осъждането са скрепени със специален закон. Принципите, заложени в нормите на чл. 23 ал. III и чл. 33, ал. III от ЗБДС, са получили своето развитие и конкретизация с нормите на чл. 75 и чл. 76 от с. з., уреждащи случаите на налагане на забрана за напускане на страната. Правната норма, съдържаща съответно правило за поведение, не може да бъде противопоставяна на правния принцип под предлог, че с нея се въвеждат нови, допълнителни изисквания, непосочени в принципа. Последният по начало дава насоката, с оглед на която се формулират конкретните правила за поведение, поради което и всички фактически състави на чл. 75 и чл. 76 ЗБДС представляват конкретизирано проявление на абстрактно зададените, обобщените принципни положения за допустимо ограничаване на правото на свободно придвижване на лицата с цел защита на обществения ред, националната сигурност, здравето на гражданите или на правата и свободите на други граждани. Съобразявайки горните допълнителни аргументи, настоящият съдебен състав счита, че като краен резултат мотивите на АС гр. Монтана, обосновали отхвърлителния му решаващ извод, следва да бъдат споделени и не се налага тяхното преповтаряне. Предвид изложеното, съставът приема, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила, като постановено при отсъствие на касационни основания за неговата отмяна. По тези съображения, Върховният административен съд, Пето отделение