Решение № 118 от 7.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4063/2021 г.

Решение № 118 от 7.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4063/2021 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Илияна Папазова Производството е с правно основание чл. 290 от ГПК. Допуснато е касационно обжалване с определение № 208 от 21.03.2022 г. по касационната жалба на "Топлофикация-Перник"АД [населено място], представлявана от изпълнителния директор К., чрез процесуалният представител юрисконсулт М. против въззивно решение № 249 от 9.07.2021 г. по в. гр. д. № 287 по описа за 2021 г. на Окръжен съд Перник, с което е отменено решение № 260380 от 1.04.2021 г. по гр. д. № 59162/2020 г. на Районен съд Перник като са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК и вместо това е постановено друго, с което е прието за установено в отношенията между страните, че В. Е. Г. не дължи на "Топлофикация-Перник"АД [населено място], поради погасяването й по давност, сумата от 5 223.25 лв., стойност на доставена топлинна енергия в периода 1.05.2011 г. -30.04.2014 г., ведно със законна лихва за забава в размер на 1 061.53 лв. за периода 30.06.2011 г. -18.02.2015 г., за които суми е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 1438/2015 г. на РС Перник и са присъдени разноски. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпрос относно приложимият срок /три или пет години/, при който се погасява по давност вземане, установено с влязла в сила заповед за изпълнение, който е възможно да е разрешен от въззивния съд в противоречие с приетото в постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК актове по ч. гр. д. № 221/2010 г. на ІV г. о., ч. т. д. № 1366/2015 г. на ІІ т. о., ч. гр. д. № 4647/2015 г. на ІV г. о., ч. гр. д. № 2566/2013 г. на ІV г. о. В проведеното открито съдебно заседание, страните не явят и не се представляват. В касационната жалба е направено искане за присъждане на разноски. Постъпили са писмени бележки от ответната страна. Поддържа представеният отговор на касационната жалба и желае въззивният акт да бъде потвърден. Счита, че влязлата в сила заповед за изпълнение не следва да се приравнява на влязло в сила съдебно решение, защото тя се издава в производство, което е част от изпълнителното и не се ползва със сила на присъдено нещо. Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след преценка на изразените становища, ангажираните по делото доказателства и съобразно закона, намира следното: По въпроса, във връзка с който е допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав споделя установена практика, съгласно която изискването по чл. 117, ал. 2 ЗЗД за пет годишен срок на новата давност, която тече от прекъсването на давността, се прилага както когато вземането е установено с влязло в сила съдебно решение, така и с влязла в сила заповед за изпълнение. Това е така, защото влязлата в сила заповед за изпълнение установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и размер вземане съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражението. /Съгласно чл. 424 ГПК длъжникът може да се оспори вземането по исков ред само при новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да му бъдат известни до изтичане на срока за възражение и съгласно чл. 439 ГПК той може да оспорва чрез иск изпълнението, но само въз основа на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството по което е издадено изпълнителното основание/. Законодателят е преклудирал възможността за възражения срещу заповедта за изпълнение. След изтичане на срока по чл. 414 ГПК, за длъжникът остава само възможността за оспорване на вземането по чл. 424, ал. 1 ГПК. Извън това и след срока по чл. 424, ал. 2 ГПК, за длъжника не съществува форма за искова защита, с която да оспорва вземането. Задължителната практика на ВКС е, че при всички хипотези на чл. 416 ГПК /когато възражение не е подадено в срок, или е оттеглено, или е налице влязло в сила решение за установяване на вземането/, настъпва стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл. 418 ГПК се стабилизира окончателно, тъй като по новият процесуален ред заповедите за изпълнение влизат в сила /за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК-отм. / и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудират /вж. решение по т. д. № 1562/2015 г. на І т. о., по гр. д. № 1722/2021 г. на ІV г. о. / В случая, В. Г., която е наследник на А. Т., е поискала да се приеме за установено, на основание чл. 439 ГПК, че в полза на "Топлофикация-Перник"АД [населено място] не съществува право на принудително изпълнение, поради погасяването му по давност, за сумите от 5 223. 25 лв., стойност на доставена топлинна енергия в периода 1.05.2011 г. -30.04.2014 г., ведно със законна лихва за забава в размер на 1 061. 53 лв., за периода 30.06.2011 г. -18.02.2015 г., за които суми е бил издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 1438/2015 г. на РС Перник, въз основа на издадена заповед за изпълнение, срещу която длъжникът А. Т. не е подала възражение. Заповедта за изпълнение е влязла в сила на 1.05.2015 г. Не се спори, че въз основа на издаденият изпълнителен лист е образувано изп. д. № 450/2015 г. на ЧСИ Д. на 19.06.2015 г. По същото последното изпълнително действие е предприето на 29.07.2016 г. /наложен запор върху трудово възнаграждение/. Въззивният съд е счел предявеният иск за основателен. Мотивите му са, че доколкото нормата на чл. 117, ал. 2 ГПК е неприложима за заповедта за изпълнение /а само за влезлите в сила съдебни решения/, приложима е три годишна давност, която считано от 29.07.2016 г. е била изтекла към датата на предявяване на настоящия иск /6.11.2020 г. / Пред вид даденият отговор на въпроса по който е допуснато касационно обжалване, изводите на въззивния съд не се споделят от настоящия състав. За вземането, установено с влязла в сила заповед за изпълнение е приложима общата пет годишна давност, поради което постановеният въззивен акт, като неправилен следва да бъде отменен. Въпросът следва да се разреши по същество, доколкото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия. В случая, пред вид датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение, релевантните факти –съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК – за заявеното несъществуване на правото на принудително изпълнение, следва да са настъпили след 1.05.2015 г. Ищцата се е позовала на липса на предприети изпълнителни действия. Безспорно е, че изпълнителното производство е образувано на 19.06.2015 г., както и че са предприемани различни изпълнителни действия, като последното е на 29.07.2016 г. До посочената дата, на основание чл. 116 б"в" ЗЗД, давността е била прекъсната. При отчитане на прекъсването, новият петгодишен давностен срок, към датата на предявяване на иска /6.11.2020 г. /, не е изтекъл, поради което предявеният иск за установяване на това обстоятелство се явява неоснователен. Съобразно изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на касатора следва да се присъдят установените като реално направени разноски в размер на 695 лв. /от които 129 лв. пред РС, 300 лв. пред ОС, 266 лв. пред ВКС/. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение