Решение № 4088 от 21.03.2012 г. на ВАС по адм. д. № 10284/2011 г.

Решение № 4088 от 21.03.2012 г. на ВАС по адм. д. № 10284/2011 г., VIII о., докладчик съдията Мира Райчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуален кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от "Адиум" ЕООД, гр. София, представлявано от управителя Владимир Матвеев, чрез пълномощника адв. Благовест Петров, против Решение № 2614/30.05.2011 г. по адм. д. № 285/11 г. по описа на Административен съд - София град, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Ревизионен акт (РА) № 20001001050/15.06.10 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП София, потвърден с Решение № 1891/10.12.2010 г. на Директор Дирекция "ОУИ" - София. В касационната жалба се твърди, че съдебното решение е незаконосъобразно и необосновано - касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК. Поддържат се подробни съображения в подкрепа на така изразеното становище. Касаторът иска отмяна на обжалваното съдебно решение и постановяване на друго, с което да бъде отменен РА. Претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът - Директорът на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. София при Централно управление на Национална агенция за приходите, чрез пълномощника си юрисконсулт Господинова, оспорва касационната жалба като неоснователна. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура заявява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима, като разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА. С обжалваното решение Административен съд София град е отхвърлил жалбата на "Адиум" ЕООД срещу РА № 20001001050 от 15.06.2010 г. на ТД на НАП - гр. София, потвърден с решение № 1891/10.12.2010 г. на директора на Д "ОУИ" - гр. София, с който на "Адиум" ЕООД е отказано приспадане на данъчен кредит за данъчен период м. 09/09 г. в размер на 69 677.94 лв. на основание чл. 75, ал. 3 ЗДДС поради нарушение на чл. 74, ал. 2, т. 3 ЗДДС. За да постанови този резултат, съдът е описал подробно и вярно фактическата обстановка по издаване на процесния РА, с която на дружеството е отказано признаване на право на данъчен кредит при условията на горепосочените разпоредби и се свежда до следното: дружеството е регистрирано по ЗДДС на 28.08.2009 г., като към датата на регистрацията по ЗДДС същото вече е притежавало придобити недвижими имоти, за които при придобиването е бил начислен ДДС; за тези имоти дружеството е подало регистрационен опис на 11.09.2009 г., което е след посочения в закона 7-дневен срок. Съдът правилно е очертал и спорния момент между страните, изразяващ се в това дали следва да се приеме, с оглед навеждането на конкретни фактически твърдения в този смисъл, че са налице извънредни обстоятелства, попречили на пълномощника на дружеството да изпълни своевременно задължението да подаде регистрационния опис по реда на чл. 74 ЗДДС. За да отговори на спорния въпрос, административният съд е дал тълкуване на правото на данъчен кредит при условията на чл. 74 от ЗДДС, в това число на кумулативните законови изисквания за възникването му, като е счел, че пропуснатият срок не може да бъде възстановен по аналогия на чл. 89, ал. 1 и чл. 161, ал. 1 от АПК. На база на извършеното тълкуване на института по действащото законодателство, както и предвид събраните по делото доказателства, административният съд е направил извод, че не са налице изискванията на чл. 74 от ЗДДС за възникване на право на данъчен кредит за закупени или придобити по друг начин активи преди регистрацията на дружеството по ЗДДС, поради което органът по приходите законосъобразно е отказал същото. Съдът е изложил законосъобразни мотиви, в които е посочил, че публично- правните отношения по правило се регулират с императивни правни норми и приложението на правни норми по аналогия в тези отношения е изключение. В реда на горепосоченото, административният съд е направил обоснована преценка, че в случая не са налице основания за правоприлагане по аналогия, като е отчел и обстоятелството, че възможността за ползване на право на данъчен кредит за начислен данък преди датата на регистрацията на данъчния субект е само по себе си изключение, поради което стриктно следва да се преценява доколко са налице изчерпателно и кумулативно посочените изисквания във визираните по-горе разпоредби. Подкрепа на тези изводи дава и нормата на чл. 61, ал. 5 ППЗДДС, съгласно която правото на приспадане в такава хипотеза не възниква и не може да се упражни, ако регистрационният опис е подаден след седемдневния срок. Неоснователно е твърдението в касационната жалба, че приложимите (според касатора) текстове от АПК на чл. 89 и чл. 161 разглеждат възстановяване на сроковете при започнало оспорване на административни актове по административен, респективно съдебен ред, и затова не съдържат напълно идентична хипотеза на разглежданата. Тази теза мотивира касатора да поддържа, че следва да се търси правно решение, което е подобно и именно това е възможността, указана в чл. 161, ал. 1 АПК възстановяване на срока да се иска със самата жалба по съдебен ред. Тезата е неоснователна, като настоящият състав на касационната инстанция намира, че на практика, чрез заявяване на искане за възстановяване на пропуснатия срок, касаторът- жалбоподател в първоинстанционното производство, се стреми да заобиколи пропуска от негова страна да изготви и депозира регистрационен опис в срока по чл. 74, ал. 2 ЗДДС, като недопустимо смесва процесуални с материално-правни институти. Срокът по чл. 74, ал. 2, т. 3 от ЗДДС не е срок в административното производство по ДОПК, не е и срок в регистрационното производство, за да се твърди, че има процесуален характер, тъй като регистрацията по ЗДДС не е обвързана от изготвянето и представянето на описа. Спорният срок е свързан единствено с възникването на материалното право на приспадане на данъчен кредит. Същият има преклузивен характер и не е предвидена възможност за възстановяването в приложимия материален закон - ЗДДС. Обстоятелството, че голяма част от процесуалните срокове, които са свързани с упражняване на права, също са преклузивни, не дава възможност по аналогия да се прилагат нормите, уреждащи тяхното възстановяване при пропускането поради твърдени от лицето особени непредвидени обстоятелства. Само в допълнение следва да се посочи, че действително, като е установил и първостепенният съд, по преписката е приложено нотариално заверено пълномощно от 31.01.2008 г., видно от което управителят на дружеството е упълномощил освен главния счетоводител Росен Русков, за който се твърди, че е заболял внезапно, и още три лица със същите права - да представляват дружеството пред НАП, да попълват, подписват и подават документи, включително финансови отчети, данъчни декларации, справки- декларации и дневници по ЗДДС и всякакви други документи. По това обстоятелство липсва коментар в касационната жалба, което още веднъж доказва, че твърдяната обективна невъзможност за подаване на описа поради соченото заболяване не е налице. Като е стигнал до същите правни изводите и е отхвърлил жалката като неоснователна, административен съд София град е постановил едно правилно решение, което не страда от пороците изложени в жалбата и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. При този изход на процеса на Дирекция "ОУИ" - гр. София следва да бъде присъдено и юрисконсултско възнаграждение по делото за настоящата инстанция в размер на 1 844 лв. Водим от горното и на осн. чл. 222, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,