Решение № 109 от 29.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 609/2017 г.

Решение № 109 от 29.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 609/2017 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Майя Русева Производството е по чл. 303 и следващите от ГПК. Образувано е по молба на "Синдикат на българските учители" /С./ за отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК на влязло в сила на 4.07.16 г. решение № 3822/2.06.15 по г. д. № 13801/13 на СГС, I-16с., за признаване за установено по отношение на С., че [фирма] и [фирма] са собственици на недвижим имот, находящ се в [населено място], пл. "С. " № 11. Сочи се, че молителят е признат за собственик на същия с влязло в сила на 17.08.12 г. решение № 22/7.03.03 по г. д. № 1270/99 на СГС, 3с., по отношение на Столична община /СО/, като с решението, чиято отмяна се иска, е взето предвид, че [фирма] и [фирма] черпят правото си на собственост от [фирма]-което е правоприемник на СО. Твърди се, че правата на двете дружества се основават от самото начало на транслативна сукцесия, водеща началото си от ответника, срещу който молителят е водил дело за същия имот, завършило с признаване на правата му; че в решението, чиято отмяна се иска, трите инстанции неоснователно не приемат, че предявяването на иск за собственост води до прекъсване на давността спрямо правоприемниците на СО; че атакуваното решение не взема предвид предходното, чийто предмет се включва имплицитно в него. Ответните страни [фирма] и [фирма] оспорват молбата; претендират разноски. Молбата е постъпила в срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С реш. №22/7.03.03 по г. д. №1270/99 на СГС, 3с., влязло в сила на 17.09.12, е признато за установено по отношение на Столична община, че "Синдикат на българските учители" е собственик на процесния недвижим имот. Изложени са мотиви, че той е бил собственост на праводателите на синдиката, които са били винаги юридически лица, и те не са губили правото на собственост върху него - тъй като, независимо от актуването му за държавна и впоследствие за общинска собственост, тези актове имат само констативно значение и не са били налице предпоставките за преминаване на имота в собственост на държавата. С реш. № 3822/2.06.15 по г. д. № 13801/13, на СГС, I-16с., влязло в сила на 4.07.16 г., потвърдено с реш. № 236/2.05.16 по г. д. №3862/15 на САС, 8с., и недопуснато до касация с опр. № 293/4.07.16 по г. д. № 1926/16, II ГО на ВКС, е признато за установено по отношение на С., че [фирма] и [фирма] са собственици на процесния имот на основание давностна владение. Съдилищата са приели, че то е започнало през 2002 г. от праводателите на дружествата /физически лица, закупили го от [фирма], в чийто капитал е бил апортиран от СО през 1997 г., в хода на започналото през 1994 г. производство по г. д. №1270/99 срещу СО/ и към него е присъединено това на самите дружества - започнало през 2008 г. със закупуването на имота от тях; че владението е добросъвестно /но доколкото общият му срок при присъединяване е повече от 10 г., придобиване по давност би било налице дори при приемане, че се касае за недобросъвестно владение/; че давността не е била спирана или прекъсвана - защото, макар силата на пресъдено нещо по влязлото в сила решение по г. д. № 1270/99 на СГС /на което се позовава молителят и в настоящото производство/ да се разпростира и върху неучастващо в спора лице, което в хода на делото е придобило права върху спорния имот, съобразно чл. 121 ГПК отм., тази норма не придава на това лице качеството страна по спора и то може да търси защита на правата си на добросъвестен владелец за изтекла, вкл. в хода на процеса срещу праводателя, давност /цитирана е съдебна практика (реш. № 63/26.09.09 по г. д. № 1525/08, III ГО на ВКС), съгласно която прекъсване има само когато ревандикационен или установителен иск е предявен от собственик срещу владелеца на имота - което в случая не е така/; касационната инстанция също изрично е отразила в акта си, че по въпроса за приложението на чл. 116 ЗЗД е налице константна задължителна практика, като прекъсването на давността става само с изрично посочените в закона действия - между които не са изброените от касатора. Ваз основа на така установените фактически обстоятелства, съдът намира за установено от правна страна следното: Заинтересованата страна може да иска отмяна на влязлото в сила решение на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, когато между същите страни, за същото искане, на същото основание, са постановени две влезли в сила решения, които си противоречат. В случая предпоставките на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК не са налице - тъй като, видно от посочения по-горе предмет на двете решения, липсва твърдяното от молителя тъждество. Влязлото в законна сила решение № 3822/2.06.15 по г. д. №13801/13 на Софийски градски съд, I-16с., е постановено по предявен от [фирма] и [фирма] против С. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищците са собственици на недвижим имот на основание давностно владение /а не правоприемство по правна сделка/ - съставляващо оригинерно придобивно основание. Видно от данните по делото и постановените от инстанциите актове, при разглеждането му е било представено влязлото в сила към този момент решение по г. д. № 1270/99 на СГС; в своята защита по иска С. се е позовал на последиците му и то е било обсъдено от съдилищата, вкл. ВКС-изрично са разгледани оплакванията на молителя за прекъсване на давността поради наличието на това влязло в сила решение и е прието, че те са неоснователни. Същевременно съдилищата не са отричали съдебно признатото на С. право спрямо СО и не са приемали, че по отношение на СО С. не е собственик на процесния имот на обсъжданото по г. д. № 1270/99 на СГС основание. От друга страна, по г. д. № 1270/99 на СГС предмет на изследване не е било евентуално придобиване на процесния имот по давност от дружествата [фирма] и [фирма], респективно с решението не е била формирана сила на пресъдено нещо по този въпрос. При това положение няма две решения, които да са постановени между едни и същи страни, за едно и също искане, на едно и също основание, респективно включване на предмета на едното дело в предмета на другото. Поради това и не е налице хипотеза на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. С изложените в молбата за отмяна оплаквания, молителят на практика цели преразглеждане на отнесения до съд спор по влязлото в сила решение, чиято отмяна претендира, от поредна, четвърта инстанция - респективно ново обсъждане и преценка на доводите му във връзка със значението на предходното производство за резултата по оспореното. Следва да се има предвид, че отмяната по реда на чл. 303 ГПК е средство за защита, което може да се използва само срещу решения, чиято неправилност се дължи на изчерпателно посочените в разпоредбата причини. Поради това и обхвата на съдебния контрол в това самостоятелно извънинстанционно производство се изчерпва с преценка дали те са налице или не. Отмяната не е фаза, стадий на исковия процес, обжалване. С. е изчерпал възможностите за инстанционен контрол във връзка с влязлото в сила решение, което атакува по реда на чл. 303 ГПК, и, при липса на предвидените в разпоредбата на чл. 303 ГПК основания за отмяна, несъгласието на молителя с решаващите изводи по съществото на спора на съответните инстанции не би могло да обоснове отмяна на атакувания от него акт по реда на чл. 303 и сл. ГПК. Предвид изложеното следва да се приеме, че не са налице визираните в чл. 303, ал. 1, т. 4 от ГПК условия, поради което молбата за отмяна на влязлото в законна сила решение се явява неоснователна. С оглед изхода на спора на ответната страна [фирма] се дължат направените в производството по отмяна разноски за един адвокат в размер на 1650 лв. Водим от горното, ВКС, III ГО,