Решение № 1265 от 21.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1703/2005 г.

Решение № 1265 от 21.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1703/2005 г., V г. о., докладчик председателят Елса Ташева Производството е по чл. 218а, във вр. с чл. 218б, б. "в" ГПК /отм./, образувано по касационната жалба на В. И. Б. от с. Л., Л. област срещу решение по гр. дело № 965/2004 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е отменено първоинстанционното решение и исковете му за обезщетение са отхвърлени. Поддържат се оплаквания за неправилност на съдебния акт, поради нарушение на материалния закон, затова се настоява за отмяната му в обжалваната част. Срещу същото решение, но в частта, с която е оставено в сила първоинстанционното решение и искът за обезщетение, в размер на 1 835,83 лева е уважен, е постъпила касационна жалба от М. на отбраната-гр. С. Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на съдебния акт, поради нарушение на материалния закон, затова настоява за отмяната му в обжалваната част. Касационните жалби са процесуално допустими, защото отговарят на изискванията на чл. 218в, ал.1 и 2 ГПК /отм./, а при разглеждането им по съществото на оплакванията в тях касационният съд констатира следното: за да отмени първоинстанционното решение от 08.10.2001 г. по гр. дело № 925/2000 г. на Софийски градски съд, в осъдителните му части за сумите, както следва: за сумата 2 574,75 лева, за сумата 9 935,12 лева и за сумата 263 лева, представляващи обезщетения по ЗОВС, ведно със законната лихва и вместо това да постанови съдебен акт, с който е отхвърлил исковете, а в останалата част е оставил в сила същото решение, въззивният съд е изложил съображения за неоснователност и недоказаност на тези претенции, отчитайки и задължителните указания в отменителното решение на касационния съд, в решение № 852/25.04.2004 г. по гр. дело № 1764/2002 г. Установено е по делото, че с влязла в сила присъда ищецът е бил осъден на наказание лишаване от свобода в затвора гр. П. за периода 20.10.1997 г. - 17.12.1998 г., затова решаващият съд е приел, че за този период той е останал без работа именно по тази причина и не е налице причинна връзка между оставянето му без работа и уволнението, със заповед № К- 0258/29.07.1997 г. на министъра на о./отменена с решение № 45/15.06.1999 г. на ВАС по адм. дело № С-8/1999 г./. След отмяната на заповедта на министъра ищецът е възстановен на заеманата от него длъжност - началник на 5 Централна снабдителна база, считано от 09.07.1999 г. и от същата дата е прекратен договора му за кадрова военна служба, на основание чл. 128в, т. 1 ЗОВС, поради наличие на влязла в сила присъда, с която е осъден за умишлени престъпления от общ характер. Тази фактическа обстановка, касаеща претендираното обезщетение за оставянето на ищеца без работа, поради заповед за уволнение № К-0258/29.07.1997 г. на министъра на о. е мотивирало решаващия съд да приеме неговата неоснователност и недоказаност, в размера на сумата 2 574,75 лева /деном. лева/, която претенция отхвърлил, след отмяната на първоинстанционното решение, с което претенцията е била уважена, прилагайки разпоредбата на чл. 134, ал.1 ЗОВС. По отношение на претенцията, с правно основание чл. 237, ал. 1 ЗОВС съдът се е позовал на действащите норми, в сила към момента на уволнението, а именно: чл. 128в, т. 1 ЗОВС и изискванията за това на чл. 116, ал. 1, т. 5 от с. з., които не са налице, тъй като ищецът е осъден за умишлено престъпление от общ характер, затова след отмяната на първоинстанционното решение, с което неправилно е присъдена сумата 9 935,12 лева, представляваща еднократно парично обезщетение, по смисъла на чл. 237, ал. 1 ЗОВС, въззивният съд е отхвърлил същата, като неоснователна. Решаващият съд е приел за неоснователна и недоказана и претенцията, по чл. 237, ал. 5 ЗОВС, според която пи освобождаване от военна служба след прослужени 10 и повече години военнослужещите имат право на еднократно безвъзмездно допълнително вещево имущество. Мотивиран е извод от решаващия съд за недоказаност на претенцията за периода 1997-1999 г., позовавайки се на заключението на икономическата експертиза, затова след отмяната на първоинстанционното решение, с което иска е уважен по чл. 237, ал. 5 ЗОВС за сумата 263 лева, претенцията и за тази сума е отхвърлена. Обсъждайки доказателствата по предявения иск по чл. 255, ал. 2 ЗОВС решаващият съд отново е мотивирал различен извод от този на първоинстанционния съд, защото приел за установено, че съгласно заключението на икономическата експертиза, ищецът не е ползвал платения си годишен отпуск, както следва: за 1996 г. -16 дни, за 1997 г. -49 дни, за 1998 г. -50 дни и за 1999 г. -33 дни, или неползваният платен отпуск възлиза общо на 148 д ни, за които дни му се дължи обезщетение, в размер на 2 116,99 г. След приспадане на сумата 281,16 лева, изплатено обезщетение за неизползван отпуск по ведомост за м. септември 1997 г., съдът е приел, че дължимото се обезщетение по чл. 255, ал. 2 ЗОВС за претендирания период възлиза на сумата 1 835,83 лева, в който размер е уважил иска, ведно със законната лихва, считано от 21.10.1999 г. до окончателното изплащане на сумата. По касационната жалба на В. И. Б. : Касационният съд я намира за неоснователна, по следните съображения: Правилно решаващият съд е отхвърлил претенцията на касатора по чл. 134, ал. 1 ЗОВС, за сумата 2 574,75 лева. Със заповед на министъра на о. от 29.07.1997 г. е наложено дисциплинарно наказание - "уволнение и освобождаване от кадрова военна служба" на касатора, на основание чл. 282, т. 1, б. "и" ЗОВС, която заповед е била връчена в затвора гр. П. на 24.09.1998 г., тъй като касаторът е имал наложена мярка за неотклонение "задържане под стража", във връзка с образувано сл. дело I-12/1997 г. Категорични са данните по делото, че мярката е наложена на 22.05.1997 г., от която дата до 17.12.1998 г., когато е изменена в друга, касаторът не е упражнявал кадрова военна служба. След тази дата до 09.07.1999 г., до който момент касаторът твърди, че е останал без работа не е било налице основанието на чл. 134, ал. 2 ЗОВС да бъде възстановен на предишната длъжност, въпреки отмяната на заповед на министъра на о. под № К-0258/29.07.1997 г., поради забраната на чл. 116, ал. 1, т. 5 ЗОВС, тъй като на 28.10.1998 г. има постановена и влязла присъда срещу него за умишлено престъпление от общ характер. Касационната инстанция споделя изцяло извода на решаващия съд, че негативните правни последици през този период не произтичат от заповедта за уволнение, която е отменена, като незаконосъобразна, а са резултат от виновното поведение на касатора, наложило налагане на най-тежката мярка за неотклонение и постановяване на осъдителна присъда за умишлено престъпление от общ характер. Неоснователни са касационните доводи и за нарушение на материалния закон, касаещо прилагането на чл. 237, ал. 1 и чл. 237, ал. 5 ЗОВС. Правните норми на ал. 1 и ал. 5 на чл. 237 ЗОВС регламентират правото на еднократно парично обезщетение, както и правото на еднократно безвъзмездно допълнително вещево имущество на военнослужещите при освобождаване от кадрова военна служба, с изключение на тези, осъдени за умишлено престъпление от общ характер, какъвто е случаят с касатора, видно от влязлата в сила присъда на 28.10.1998 г. № 78/28.09.1998 г. на Военно-апелативния съд на РБ. Изключението е регламентирано в ал. 6 на чл. 237 ЗОВС, която норма правилно е приложена от решаващия съд, за да изключи основателността на двете заявени претенции, първата в размер на 9 935,12 лева, а втората в размер на 263 лева. В този смисъл касационната жалба на касатора Б. изцяло е неоснователна и следва да се остави без уважение. По касационната жалба на М. на отбраната-София: Основателен е касационният довод за незаконосъобразност и необоснованост на съдебния акт на въззивния съд, в частта, с която е уважена претенцията, представляваща обезщетение за неизползван отпуск, от касатора, в размер на 1 835,83 лева. Отпускът е период от време, на който военнослужещият има право съгласно Раздел IV от ЗОВС и през който период няма задължение да изпълнява дейности по кадрова военна служба. Това право е свързано с правото на военнослужещия да изпълнява задълженията си по кадровата военна служба. В случая касаторът е бил лишен от възможност да изпълнява своите задължения, респ. да се ползва от правата, които му гарантира тяхното изпълнение, поради изтърпяване на наложената мярка за неотклонение "задържане под стража", а по-късно и поради забраната на чл. 116, ал. 1, т. 5 ЗОВС. Правото на отпуск, респ. на обезщетение за неползван такъв произтича и е правна последица от престиран труд, какъвто в случая не е налице за претендирания период, затова претенцията следва да се отхвърли, като неоснователна и недоказана. В този смисъл касационната жалба на касатора е основателна и следва да се уважи, като в тази част се отмени въззивното решение и се постанови касационно решение, с което иска за сумата 1 835,83 лева се отхвърли изцяло. Ответникът по касационната жалба на М. на о. дължи разноски в размер на 300 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение. Водим от горните съображения, ВКС на РБ, V-то г. о.