Решение № 9362 от 1.08.2016 г. на ВАС по адм. д. № 651/2016 г.

Решение № 9362 от 1.08.2016 г. на ВАС по адм. д. № 651/2016 г., VII о., докладчик съдията Даниела Мавродиева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на "Т. М" ООД, със седалище и адрес на управление гр. М., ул. "К." №..., подадена чрез процесуалния представител на дружеството - адв. М., против решение № 84 от 26.10.2015 г., постановено по административно дело № 39/2015 г. на Административен съд - К., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против Акт за установяване на задължение № 23-1/21.03.2014 г., издаден от инспектор в отдел "Местни данъци и такси" при община М., в частта, с която: 1. на "Т. М" ООД са определени задължения за данък превозно средство /ДПС/ за периода 2009 - 2013 г. за сумата до 2225,43 лева - главница и 603,39 лева - лихва; 2. на "Т. М" ООД са определени задължения за данък недвижими имоти в периода 2011 - 2013 г. за сумата до 344,49 - главница и 26,25 лева - лихва. 3. на "Т. М" са определени задължения за ТБО за услугата по поддържане на депо за обезвреждане на битови отпадъци за периода 2009 - 2013 г. Твърди се неправилност на решението поради неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени нарушения за процедурата и необоснованост - отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според касатора съдът неправилно е приел, че се дължи ТБО за услугата поддържане на депо за обезвреждане на отпадъци. Съдът не е взел предвид направените от дружеството плащания за погасяване на част от задълженията за ДПС. Иска се отмяна на решението в обжалваната част, както и отмяна на АУЗД. По делото е подадена и частна жалба от "Т. М" ООД срещу определение № 156/09.12.2015 г. по адм. дело 39/2015 г. на Административен съд К., с което е изменено решение № 84 от 26.10.2015 г., постановено по административно дело № 39/2015 г. на Административен съд - К. в частта за разноските като община М. е осъдена да заплати на касатора сумата от 2001,05 лева. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и на частната жалба. По подадената касационна жалба: Върховният административен съд, седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е частично основателна. С решението си АС К. е отхвърлил жалбата на "Т. М" ООД против Акт за установяване на задължение № 23-1/21.03.2014 г., издаден от инспектор в отдел "Местни данъци и такси" при община М., в частта, с която: 1. на "Т. М" ООД са определени задължения за данък превозно средство /ДПС/ за периода 2009 - 2013 г. за сумата до 2225,43 лева - главница и 603,39 лева - лихва; 2. на "Т. М" ООД са определени задължения за данък недвижими имоти в периода 2011 - 2013 г. за сумата до 344,49 - главница и 26,25 лева - лихва; 3. на "Т. М" са определени задължения за ТБО за услугата по поддържане на депо за обезвреждане на битови отпадъци за периода 2009 - 2013 г. За да постанови този резултат, съдът е приел, че АУЗД е издаден от компетентен орган при спазване на законоустановената форма, при липса на допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, при правилно приложение на материалния закон. Постановеното решение, в частта, с която е отхвърлена жалбата на дружеството против Акт за установяване на задължение № 23-1/21.03.2014 г., издаден от инспектор в отдел "Местни данъци и такси" при община М., в частта, с която на "Т. М" ООД са определени задължения за данък превозно средство /ДПС/ за периода 2009 - 2013 г. за сумата до 2225,43 лева - главница и 603,39 лева - лихва, е неправилно, тъй като е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. По делото не са събрани и обсъдени всички доказателства от значение за правилното решаване на случая. По делото е останало неизяснено дали вещото лице в своето заключение при определяне на дължимия от дружеството размер на ДПС за периода 2009 - 2013 г. е взело под внимание извършените от дружеството плащания, доказани с представените по делото на л. 405 - л. 414 приходни касови ордери. Горното обстоятелство не става ясно и от отговорите на вещото лице, дадени в съдебно заседание. От обжалваното решение не става ясно какво точно е приел съдът относно горните обстоятелства, т. е. не става ясно дали при определяне на размера на ДПС за процесния период са отчетени извършените преди това плащания, доказани с цитираните по-горе ордери. Основният факт за правилното решаване на спора по отношение на ДПС е останал неизяснен в резултат на допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствени правила. В тази част решението е и необосновано, тъй като не става ясно от къде следва изводът на съда, че АУЗД относно определения ДПС е законосъобразен в частта за сумата до 2225,43 лева - главница и 603,39 лева - лихва. Делото е останало неизяснено от фактическа страна - решението е постановено, без да са събрани и обсъдени всички доказателства - не е изискана от общината информацията относно всяко МПС поотделно, която е била необходима на вещото лице, за да вземе под внимание в заключението си извършените от касатора плащания. Т. е. по делото не е установено безспорно какъв е действителният размер на ДПС за процесния период, дължим от касатора, тъй като не е установено дали определени плащания, извършени от дружеството са взети под внимание при определяне на дължимия ДПС. А. съд в случая е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила - не е изпълнил задължението си по чл. 171, ал. 4 АПК, тъй като не е дал конкретни указания на ответника за представяне на определени доказателства, установяващи, че направените плащания са приспаднати при определяне на окончателния размер на задължението за ДПС. Задължението на съда за даване на указания следва от спазване принципа на служебното начало в административния процес и от разпоредбата на чл. 171, ал. 4 АПК, задължаваща съда да указва на страните, че за някои обстоятелства от значение за делото същите не сочат доказателства. Поради това, при бездействието на ответника, и в нарушение на служебното начало за събиране на доказателства по чл. 171, ал. 4 АПК, съдът е решил делото при неизяснена фактическа обстановка. Видно от данните по делото, както бе споменато вече по-горе, останало е неизяснено дали определени пращания, извършени от дружеството са взети под внимание при определяне на дължимия ДПС. В. от заключението и от обясненията на вещото лице същото не е могло да отговори на този въпрос, тъй като ответникът по делото не му е предоставил нужната информация. В резултат на този неизяснен въпрос е останал неизяснен и фактът - дали посоченото в административния акт задължение за ДПС, дължимо от дружеството е определено законосъобразно. Предвид изложеното решението на административния съд в частта, с която е отхвърлена жалбата на дружеството против Акт за установяване на задължение № 23-1/21.03.2014 г., издаден от инспектор в отдел "Местни данъци и такси" при община М., в частта, с която на "Т. М" ООД са определени задължения за данък превозно средство /ДПС/ за периода 2009 - 2013 г. за сумата до 2225,43 лева - главница и 603,39 лева - лихва, е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В цитираната по-горе част решението следва да бъде отменено и делото върнато на същия съд за ново разглеждане от друг състав. При новото разглеждане съдът следва да постанови определение по чл. 171, ал. 4 АПК, като укаже на ответника да представи необходимите доказателства, за изясняване на спора от фактическа страна, а именно доказателства че всички направени от дружеството плащания до постановяване на обжалвания акт са приспаднати при определяне на окончателния размер на задължението за ДПС. След представяне на исканите доказателства да се назначи допълнителна счетоводна експертиза, която да установи какъв е действителният размер на ДПС, дължим от дружеството. В случай, че ответникът не представи поисканите доказателства, вещото лице при изчисляване размера на дължимия ДПС следва да приеме, че извършените от дружеството плащания, удостоверени с приходните касови ордери, находящи се на л. 405 - л. 414 от материалите по делото, не са взети предвид при определяне от органа на дължимия от дружеството ДПС. В останалата част решението е правилно. Съгласно чл. 62 ЗМДТ ТБО се заплаща за услугите по събирането, извозването и обезвреждането в депа или други съоръжения на битовите отпадъци, както и за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места; размерът на таксата се определя по реда на чл. 66 за всяка услуга поотделно - сметосъбиране и сметоизвозване; обезвреждане на битовите отпадъци в депа или други съоръжения; чистота на териториите за обществено ползване. В чл. 71 от ЗМДТ се разпорежда, че такса не се събира за: 1. сметосъбиране и сметоизвозване, когато услугата не се предоставя от общината; 2. поддържане чистотата на териториите за обществено ползване-когато услугата не се предоставя от общината; 3. обезвреждане на битовите отпадъци и поддържане на депа за битови отпадъци и други съоръжения - когато няма такива. От тълкуването на тези разпоредби от ЗМДТ следва извода относно разпределение на доказателствената тежест в процеса. В тежест на ответника, като издател на акта и изпълнител на въпросните услуги, е било да установи обстоятелствата, на които основава своето искане за заплащане на дължимата такса за битови отпадъци. Затова и негово е задължението да установи, че имотите на задълженото лице се намират на негова територия и че той реално е предоставил определените видове услуги. Настоящата инстанция счита, че в тази част решението на съда е правилно. Правилно съдът е приел, че представените по делото доказателства обосновават извод, че не са налице предпоставките на чл. 71, т. 3 ЗМДТ, съгласно които ТБО не се заплаща. Наличието на депо, обслужващо района на общината налага извод за липса на условието на чл. 71, т. 3 ЗМДТ за недължимост на такса за услугата "обезвреждане на битови отпадъци в депа". Решението е правилно и в частта, с която е отхвърлена жалбата на дружеството относно определените на "Т. М" ООД задължения за данък недвижими имоти в периода 2011 - 2013 г. за сумата до 344,49 - главница и 26,25 лева - лихва. Съдът е мотивирал подробно решението си. Позовал се е на допълнителното заключение на вещото лице, като се обосновал защо го кредитира. Изложените от съда мотиви и съображения в тази част кореспондират доказателствата по делото и се подкрепят напълно от настоящия съдебен състав, с оглед на което касационната инстанция не счита за необходимо да ги преповтаря. Предвид изложените съображения решението в частта, с която е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Акт за установяване на задължение № 23-1/21.03.2014 г., издаден от инспектор в отдел "Местни данъци и такси" при община М., относно определените на "Т. М" ООД задължения за данък недвижими имоти в периода 2011 - 2013 г. за сумата до 344,49 - главница и 26,25 лева - лихва и относно определените на "Т. М" задължения за ТБО за услугата по поддържане на депо за обезвреждане на битови отпадъци за периода 2009 - 2013 г., е правилно и следва да бъде оставено в сила. По подадената частна жалба: С определение № 156/09.12.2015 г. по адм. дело 39/2015 г. на Административен съд К., е изменено Решение № 84 от 26.10.2015 г., постановено по административно дело № 39/2015 г. на Административен съд - К. в частта за разноските като община М. е осъдена да заплати на касатора сумата от 2001,05 лева, съобразно с уважената част от жалбата. Частният жалбоподател твърди, че неправилно съдът при присъждане на разноските не е взел предвид направените от дружеството разноски във връзка с извършеното след последното съдебно заседание плащане на определения от съда допълнителен депозит за вещо лице. Основателно е възражението на частния жалбоподател, че правото на страната да претендира разноски възниква след извършването им. Преди да внесе сумата от 323,38 лв. страната нито не е могла да включи тази сума в списъка в разноските, нито е могла да я претендира за присъждане. Следователно частната жалба е основателна. Към направените от дружеството разноски следва да се включи сумата от 323,38 лв., с оглед на което пълният размер на направените разноски е 2693,38 лв. С оглед уважения размер на жалбата на частния жалбоподател следва да се присъдят разноски в размер на 2274,09 лева. Следователно настоящата инстанция следва да отмени определението, като вместо него измени решението, като осъди ответника да доплати допълнително разликата над 1161,86 лева до 2274,09, а именно сумата от 1112,23 лева. Относно претендираните в настоящото производство разноски същите ще бъдат присъдени при новото разглеждане на делото на осн. чл. 226, ал. 3 АПК. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо и второ АПК, Върховният административен съд, седмо отделение