Решение № 3325 от 15.03.2010 г. на ВАС по адм. д. № 7094/2009 г.

Решение № 3325 от 15.03.2010 г. на ВАС по адм. д. № 7094/2009 г., III о., докладчик съдията Галина Христова Производството е по чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано по касационна жалба на Георги Димов Димов от София срещу решение № 174/25.03.2009 г. по адм. дело № 1013/2008 г. на Административен съд, София област, с което е отхвърлен искът на касатора против община Самоков за присъждане обезщетение в размер на 550 000 лева за причинените му вреди от изпълнението на заповед № ЛД-01-689/04.12.2001 г. на кмета на община Самоков. С касационната жалба се поддържа, че първоинстанционният съд е постановил своето решение въз основа на необосновани изводи, с оглед събраните по делото доказателства и приложимия материален закон. Ответникът по жалбата - община Самоков, представляван от юрк. Константинова оспорва изцяло основателността на така подадената касационна жалба и пледира за оставяне в сила на обжалвания съдебен акт. Представителят на Върховната административна прокуратура, в хода на делото по същество, излага съображения за допустимост на касационното производство и неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, трето отделение в настоящия съдебен състав след преценка допустимостта и основателността на жалбата намира, че е редовно подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. С обжалваното решение съдът е отхвърлил предявения иск от Георги Димов срещу община Самоков за обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 550 000 лв. в резултат на изпълнението на заповед № ЛС-01-689 от 04.12.2001 г., обявена за нищожна в последствие с влязло в сила съдебно решение. Анализирайки подробно доказателствата по делото, съдът приел от една страна, че искът не е доказан, тъй като не е установена причинно-следствената връзка между установеното влошено здравословно състояние на Димов и изпълнението на процесния нищожен административен акт, а от друга че е основателно възражението на ответника (община Самоков) за погасяване на задължението поради изтекла петгодишна давност на вземането, считано от датата на издаване на акта. Решението е правилно като настоящата инстанция напълно споделя съображенията на първоинстанционният съд. Съдът правилно е изследвал хипотезата на чл. 1 ЗОДОВ, изискваща наличието на три елемента: - наличие на незаконосъобразен акт, издаден от държавата или общината при или по повод изпълнение на административна дейност, - същият да е отменен по съответния ред и - наличие на причинна връзка между акта и вредосния резултат. В случая не е била доказана именно връзката между акта и вредоносния резултат. Противно на твърденията в касационната жалба представените по делото гласни и писмени доказателства, както и приетото заключение на вещото лице по извършената СМЕ, не доказват предявената претенция по основание и размер. Още веднъж следва да бъде посочено, че свидетелят Илков установява, че е влошено здравословното състояние на ищеца, но не може да установи, че конкретната причина е изпълнението на административния акт. Правилно съдът е възприел и отговорите на вещото лице, дадени в представеното заключение и проведеното изслушване, установяващи че в представената му медицинска документация липсват конкретни данни за възникнала стресова ситуация, причинила влошаване в здравословното състояние на ищеца. Тук следва да се отбележи, че със СМЕ се доказва единствено, че повишен или изживян стрес, напрежение би могло да бъде причина за заболяванията на Димов, но същата не установява, че именно административния акт е причина за появата на "стрес" у ищеца, рефлектирало върху здравето му. В тази връзка доводите за "ексцес" в увреждането не следва да бъдат обсъждани, тъй като момента на увреждането е обстоятелство обусловено от установяването на причината за увреждането, което не е налице. Що се касае до твърденията, че е налице спиране на давността по време на производството по адм. дело № 486/2008 г. на Административен съд - София област, то същото е неоснователно и съда правилно не го е отчел като обстоятелство относно направената преценка за основателност на възражението на ответника за изтекла давност. Настоящия иск има за предмет спор относно дължимото възстановяване на задължение, породено от увреда на неимуществени блага на ищеца, докато по посоченото по -горе дело предмета на иска е за увреда на имуществени блага. Следователно, щом е налице различие във вида и предмета на вземанията не може да намери приложение твърдяното спиране на давността, като да този извод е ирелевантно обстоятелството, че и двата иска се основават на общи факти относно възникването на задълженията. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,