Решение № 3744 от 6.4.2023 г. на ВАС, III о.

Столичната дирекция на вътрешните работи е подала касационна жалба срещу решение 6006 от 20.10.2022г. по адм. дело 2752/2021г. по описа на Административния съд - град София в частта, в която е осъдена да заплати на Е. Байраков сумата 800 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от заповед за задържане на лице рег. 228, екз. 2498/15.10.2016г. на полицейски орган при Четвърто районно управление при Столичната дирекция на вътрешните работи, търпени за периода от 15.10.2016г. до 18.11.2016г., ведно със законната лихва за забава от предявяването на иска 19.03.2021г. до окончателното изплащане на сумата, както и в частта за разноските. Направени са оплаквания за неправилност на решението поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон и е поискано да бъде отменено с постановяването на друго, с което предявеният иск да се отхвърли и в тази част. Поискано е присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Направено е възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна. Ответникът Е. Байраков е оспорил касационната жалба и е поискал отхвърлянето й с присъждане на направените разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура е дал заключение, че решението е правилно и следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, като провери правилността на решението с оглед направените касационни оплаквания, прие следното: Производството по делото е образувано по исковата молба на Е. Байраков, с която срещу Столична дирекция на вътрешните работи е предявен иск за сумата 1000 лева като обезщетение за неимуществени вреди, причинени в периода 15.10.2016г. - 18.11.2016г. от незаконосъобразен административен акт на полицейски орган за задържането му за срок от едно денонощие, ведно със законната лихва, считано от 22.02.2021г. до окончателното изплащане на сумата. По делото е установено, че със заповед за задържане на лице рег. 228, екз. 2498/15.10.2016г. на полицейски орган при Четвърто районно управление при Столичната дирекция на вътрешните работи Е. Байраков бил задържан за срок от 24 часа в помещение за временно задържане. Байраков престоял в ареста от 13.30 часа на 15.10.2016г. до 11.00 часа на 16.10.2016г. Задържането му било извършено на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 и 4 от Закона за Министерството на вътрешните работи, поради съмнение за извършено престъпление и за установяване на самоличността му. След освобождаването му ищецът бил приведен на лечение в болница. Заповедта за задържане била отменена като незаконосъобразна с решение 4231/02.04.2018г по адм. дело 8122/2017г. по описа на Върховния административен съд. Според показанията на разпитаната като свидетел Н. Чобанов, баба на ищеца, семейството му разбрало за задържането му от самия него. Той бил стресиран и притеснен, а след задържането си престанал да излиза и се страхувал от полицейски служители. В хода на първоинстанционното производство било изслушано заключение на съдебно-психологическа експертиза, изготвено по писмени данни, което не било оспорено от страните. В заключението е посочено, че ищецът е лице с [заболяване], което води до поведение с диссоциални характеристики и прояви. Според вещото лице периодът на задържането на ищеца се е отразил с ескалация на съществуващите и характерни за заболяването му симптоми, които са продължили да кумулират в психиката му и след освобождаването му. Ограничаването на свободата и поставянето в изолация са определени като стресогенен потенциал за всяко лице, но с по-високо нива на въздействие при състоянието на продължително влошено здраве като това на ищеца. С оглед тази фактическа обстановка административният съд приел, че исковата претенция е частично основателна. Съдът посочил, че са установени предпоставките по чл. 1, ал.1 ЗОДОВ за ангажиране на имуществената отговорност на ответника - отменен незаконосъобразен акт, в пряка и непосредствена причинна връзка с който за ищеца са възникнали неимуществени вреди, изразяващи се негативни психоемоционални преживявания - стрес, страх и безпокойство, ограничения в социалните контакти след освобождаването му от ареста. В съответствие с чл. 52 ЗЗД, отчитайки вида и интензитета на причинените вреди, административният съд осъдил Столичната дирекция на вътрешните работи да заплати на Е. Байраков обезщетение на неимуществени вреди в размер на 800 лева, ведно със законната лихва, считано от 19.03.2021 г. до окончателното й изплащане. В останалата част, до пълния предявен размер от 1000 лева, предявеният иск бил отхвърлен. По отношение на акцесорния иск за присъждане на законна лихва за забава от датата на подаване на исковата молба, съдът посочил, че законната лихва се дължи от датата на исковата молба и я присъдил, считано от 19.03.2021г. и отхвърлил претенцията за разликата над уважения размер времето от 22.02.2021г. до 19.03.2021г. С оглед изхода на спора, на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, в редакцията към датата на предявяване на иска, съдът присъдил в полза на ищеца разноски за държавна такса в размер на 10 лева и за адвокатско възнаграждение в размер на 248 лева, съразмерно с уважената част от иска. Адвокатското възнаграждение било намалено от претендирания размер от 500 лева на 300 лева по възражение на ответника за прекомерност на възнаграждението. Касационната инстанция намира, че при постановяването на решението не е допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, що се отнася до оценката на събраните гласни доказателства, както и нарушение на материалния закон, в каквато насока се правят касационни оплаквания. Показанията на свидетелката Чобанов, която е родственица на ищеца, законосъобразно са били приети от съда, защото се подкрепят от представените медицински документи и от заключението на съдебно-психологическата експертиза. Неоснователно е и оплакването на касационния жалбоподател, че административният съд не е спазил принципа на справедливост при определяне на размера на обезщетението, като не е отчел, че ищецът е бил задържан много пъти, че задържането му всъщност е предотвратило възникването на опасност за собственото му здраве и за това на околните, както и че бил неспокоен и агресивен от дете, което водело до заключение, че не приложената административна принуда е довела до сочените психологични проблеми. По това оплакване следва да се отбележи, че задържането на Е. Байраков е било признато за незаконно с влязло в сила решение, което води до възникване на правото му на обезщетение за причинените вреди. Едновременно има необходимост да се посочи, че основанието за задържането му не е това по чл.72, ал.1, т.3 ЗМВР, според което може да се задържи лице, което показва [заличен текст] и с поведението си нарушава обществения ред или излага живота си или живота на други лица на явна опасност. Проблемното поведение на лицата с психични заболявания не може да се преодолее чрез задържането им, а чрез осигуряване на необходимата медицинска помощ, грижи и подкрепа. Обстоятелството, че ищецът е бил задържан и друг път, не изключва възможността за проявата на други неимуществени вреди, освен ограничението на правото му на свободно придвижване, още повече при наличието на [заболяване], което е допринесло за засилване на негативните му преживявания. Административният съд е приложил точно материалноправната норма на чл.52 ЗЗД при преценка на размера на дължимото за задържането на ищеца обезщетение. Съдът изложил подробни мотиви, като е обосновал присъдения размер на обезщетението с индивидуализиращите случая обстоятелства, съобразявайки, че задържането на ищеца е довело до задълбочаване на емоционалния дисбаланс, характерен за болестта му, и за известно време след освобождаването му от ареста. Именно поради болестта на ищеца не може да се прави позоваване на предишни негови задържания, тъй като агресивното му поведение не се дължи на системно съзнателно незачитане на правовия ред. При отсъствието на сочените отменителни основания решението на административния съд е правилно и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора, на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, в полза на ответника следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева. Сумата е платена в брой, видно от вписването в представения по делото договор за правна защита и съдействие от 14.11.2022 г. Възражението за прекомерност не е основателно, тъй като минималният размер на възнаграждението съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е 400 лева. Независимо от липсата на фактическа и правна сложност на делото, не може да се приеме, съпоставено с минималния размер, че договореното възнаграждение от 500 лева е прекомерно. По изложените съображения и на основание чл.221, ал.2 АПК Върховният административен съд