Решение № 75 от 25.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3543/2019 г.

Решение № 75 от 25.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3543/2019 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Здравка Първанова Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. П. В. и Н. П. Н., Б., чрез процесуалния им представител адвокат Ю., срещу въззивно решение № 1211/13.03.2019 г., по гр. д. № 997/2018 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград. С определение № 364/06.07.2020 г. на основание чл. 280, ал. 2 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК с оглед преценката на правилността на изводите на въззивния съд по приложимостта на разпоредбата на чл. 69 ЗС и наличието на намерение за своене /аnimus/ при констатираното споразумение /за послужване/ между ползвателя на апартамента, към който принадлежи процесното избено помещение, и ответниците, които твърдят, че са владелци на същото във връзка и с правата на ползвателя по чл. 56 и сл. ЗС. Касаторът сочи неправилно прилагане на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК. Ответниците по касация- В. Х. В. и П. В. В., Б., оспорват жалбата като неоснователна. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след проверка на заявените в касационната жалба основания за отмяна на решението, приема следното: С въззивното решение е отменено решение № 1513/2018 г. по гр. д. № 108/2016 г. на РС-Благоевград в частта, с която по иска с правно основание чл. 108 ЗС е признато по отношение на В. Х. В. и П. В. В., че П. П. В. е собственик на мазе № 2 с площ 3, 26 кв. м. /подробно описано/, което е принадлежност към самостоятелен обект в сграда /апартамент № 6 с идентификатор *****. /подробно описан/. Постановено е друго, с което е отхвърлена установителната част на така предявения иск по чл. 108 ЗС относно процесното мазе. В частта, с която е отхвърлена осъдителната част на иска по чл. 108 ЗС, първоинстанционното решение е потвърдено. Въззивният съд е приел, че с договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 65/13.08.2009 г. ищецът П. В. закупил от Б. С., И. С. и И. К. недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****., с предназначение жилище, апартамент № 6, находящ се в [населено място], с площ 50. 80 кв. м. /подробно описан/, ведно с мазе № 2 с площ 3. 26 кв. м. В т. 5 от договора е отразено, че владението на купувача върху продадения недвижим имот ще се предаде от продавачите при пълното изплащане на продажната цена. С договор за покупко-продажба по нот. акт № 160/22.06.2010 г., Б. С., И. С. и И. К. продали на ответника В. В. недвижим имот: самостоятелен обект в същата сграда, с идентификатор *****, с предназначение жилище, апартамент № 14, с площ 54. 90 кв. м. /подробно описан/, ведно с мазе № 2, с площ от 3. 26 кв. м. С договор по нот. акт № 47/08.04.2013 г. П. В. учредил възмездно и безсрочно на дядо си П. С. вещно право на ползване върху собствения си недвижим имот – апартамент № 6. В хода на процеса с договор по нот. акт № 7/25.01.2016 г. В. дарил на сестра си Н. Н. същия недвижим имот. Поради изричното противопоставяне на ответниците процесът се е развил между първоначалните страни, а приобретателката е конституирана като трето лице помагач. Със споразумение от 10.06.2016 г. П. С. предоставил на ответниците В. безвъзмездно възможността да си послужат с мазе № 2, като го използват за складиране на вещи. Според съдебно- техническа експертиза по одобрените архитектурни проекти, строителни книжа и документи на сградата, в която се намират самостоятелните обекти, са предвидени 14 мазета, съответно на 14 броя апартаменти, но липсва протокол за разпределението им към самостоятелните обекти. Ползваното от В. зимнично помещение- мазе № 2, с площ 3. 26 кв. м., е идентично със зимничното помещение, отразено като принадлежност към закупените както от В., така и от В. имоти. Ползвателят П. С. ползва преградена ниша в коридора, която не е отразена в строителните книжа. Договорът за покупко-продажба, въз основа на който ищецът е придобил собствеността на апартамента ведно с мазе № 2 с площ 3, 26 кв. м., е сключен темпорално преди договора за покупко-продажба, въз основа на който ответниците са придобили самостоятелен обект в сградата, ведно със същото мазе № 2 с площ 3, 26 кв. м. Към момента на сключване на втория договор прехвърлителите вече не са били собственици на мазе № 2, т. к. са се разпоредили с него по-рано и не са могли да прехвърлят валидно правото на собственост върху същото на приобретателите по договора от 22.06.2010 г. От доказателствата следва обаче, че веднага след покупко-продажбата на 22.06.2010 г. продавачите са предали на купувачите В. ключовете от апартамента и от мазе № 2 и те са установили владение върху тях. Продавачите не са предавали владение на процесното мазе на ищеца при сключване на договора за покупко-продажба или след това. Това следва от нот. акт № 65/2009 г., съгласно който владението на имота се предава с протокол след пълното изплащане на продажната цена, за което не са ангажирани доказателства от ищеца. Не са събрани доказателства самият В. лично да е установявал свое владение върху мазе № 2 /да е бил въвеждан във владение след изплащане цената на закупената вещ или да са му давани ключове от продавачите/, вкл. и чрез лицето, в чиято полза е учредил вещно право на ползване върху жилището си и прилежащото мазе. Приобретателите В. не са знаели, че праводателите им не са били собственици на мазе № 2 и са установили добросъвестно владение върху него. Същото е продължило за период от повече от пет години и в тяхна полза е изтекъл установеният от чл. 79, ал. 2 ЗС срок, годен да ги легитимира за собственици на оригинерно основание. Въззивният съд е обсъдил и представеното от ответниците с отговора на исковата молба споразумение, сключено между тях и ползвателя П. С. във връзка с поддържаните от тях доводи, че осъществяват държане по отношение на процесното мазе на основание договор за заем за послужване. Приел е, че ползвателят е могъл да предостави имота си, или част от него, на други лица. Но нито той, нито праводателят му са ползвали мазе № 2, поради което не би могъл да го предостави другиму. Настоящият състав намира за неправилен извода на въззивния съд относно осъществяването на фактическия състав на чл. 79, ал. 2 ЗС и придобиването по давност на процесното мазе от страна на ответниците по иска. Твърдението на ответниците /макар и заявено като евентуално/, че държат имота на основание предоставеното им от титуляра на вещното право на ползване /ползвателя/ на апартамента и прилежащото му мазе, както и представеното от самите тях споразумение, могат да се преценят като обстоятелства, оборващи презумпцията по чл. 69 ЗС. Те сочат на облигационни отношения между ответниците и ползвателя, от което следва извод, че първите са държатели на имота. В тази връзка следва да се посочи, че осъществяването на владение върху един имот /установена фактическа власт върху него с намерение за своене/ изключва споразумение с носителя на вещното право на ползване за държане на същия имот и сочи на липса на намерение за своене /animus/. В съдържанието на ограниченото вещно право на ползване се включва възможността за лично ползване на имота /обитаване/ и за събиране плодовете /наемите/ от него. От анализа на доказателствата по делото и на така установеното ползване на мазето по споразумение с ползвателя следва единственият извод, че ответниците са държатели, допуснати на облигационно основание по правоотношения с него. Не на последно място следва да се има предвид, че е допустимо придобиване по давност на избено или таванско помещение /които са със статут на принадлежност към жилищен имот/ от лице, което притежава самостоятелен обект в същата сграда, т. е. от друг етажен собственик, но само ако то не е единственото складово помещение към другия обект, т. е. ако последният разполага с друго складово помещение. Това следва от разпоредбата на чл. 40, ал. 1 ЗУТ/решение № 81/2014 г. по гр. д. № 5556/2013 г., ВКС, І г. о. /. В случая от СТЕ е установено, че съгласно одобрените архитектурни проекти в жилищната сграда има проектирани 14 броя мазета – за всеки от апартаментите. Процесното първо е прехвърлено на ищеца като принадлежност на закупения от него апартамент № 6. Не е установено към апартамента на същия да има друго складово помещение. В тази връзка следва да се отчетат и обясненията по чл. 176 ГПК на третото лице помагач в смисъл, че е допусната грешка при проектирането и на ищеца впоследствие е предлагано парично обезщетение. Ирелевантно е констатираното ползване на допълнително преградена ниша в коридора /липсваща в архитектурния проект/ от страна на ползвателя П. С.. След като процесното помещение е принадлежност към жилището на ищеца, не може да бъде обект на придобиване по давност, в каквато насока са твърденията на ответниците. Ето защо и изводът на въззивния съд в обратния смисъл е неправилен и необоснован. С оглед изложеното по-горе следва да се приеме, че обжалваното решение е валидно и допустимо, но е неправилно в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 108 ЗС в установителната му част, тъй като е постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон. В осъдителна си част претенцията по чл. 108 ЗС е неоснователна. Това следва от доказаното от ответната страна облигационно основание за държане на имота. При запазено право на ползване предмет на прехвърляне е правото на собственост без правомощието да се ползва имотът – т. нар. гола собственост. Ограниченото вещно право на ползване е противопоставимо като материално право на всеки, вкл. на собственика на имота, който се лишава от възможността да ползва имота. В съдържанието на това ограничено вещно право се включва възможността за лично ползване на имота /обитаване/ и да се събират плодовете /наемите/ от него. Ползвателят може да предостави ползването на имота на друго лице, вкл. под формата на заем за послужване, и да упражнява правото си на ползване чрез друго лице. Ето защо и поддържаните в тази връзка от ищеца възражения са неоснователни. Ответниците по иска са допуснати в него на облигационно основание по правоотношения с ползвателя и в рамките на упражняваното от него вещно право на ползване по смисъла на чл. 56 ЗС, противопоставимо на собственика. Изложеното налага извод, че ищецът се легитимира като собственик на деривативно основание – договор за покупко-продажба. Ответниците упражняват фактическа власт върху имота на противопоставимо на ищцата правно основание. Като е приел друго въззивният съд е постановил незаконосъобразно решение, което следва да бъде отменено в частта относно установителната част на иска по чл. 108 ЗС и вместо него на основание чл. 293, ал. 2 ГПК да се постанови друго, с което в тази част предявеният иск да бъде уважен. С оглед изхода на производството на страните следва да се присъдят разноски за трите инстанции в размер на половината от направените такива, както следва: на ищеца общо 1327 лева /513 лева за първата инстанция, 267 лева за въззивната инстанция и 547 лева за касационната инстанция/; на ответниците общо 575 лева /направени в първата инстанция/. За въззивната и касационната инстанции липсват доказателства за направени от тях разноски, вкл. и списъци по чл. 80 ГПК. На третите лица помагачи разноски не се присъждат. По изложените съображения и на основание чл. 293 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.