Решение № 7188 от 11.6.2024 г. на ВАС по адм. д. № 1860/2024 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Г. З., гражданин на Афганистан, ЛНЧ [номер], чрез адв. П. Ж., САК, срещу Решение 7843/ 14.12.2023 г. по адм. д. 10326/ 2023 г. на АССГ, 34 с-в. Според касатора първоинстанционното решение е неправилно, тъй като е необосновано, постановено е при явно нарушение на съществуващите материалноправни разпоредби и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което следва да бъде отменено със съответните законови последици. Касаторът настоява, че както административният орган, така и съдът, не са обсъдили други източници на информация, конкретно цитирани в касационната жалба, извън представената от Държавната агенция по бежанците Справка за положението в Афганистан и ако бяха сторили това, то са щели да стигнат до други изводи, а именно за основателност на искането на чужденеца за предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. Не представя нови доказателства. Иска отмяна на първоинстанционното решение със законните последици от това. Ответната страна - Председателят на Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет, чрез юрк. Кръстева, оспорва касационната жалба и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Прокурорът от Върховната прокуратура на Република България дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд - III отделение, в настоящия състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на Г. З., търсещ закрила от Афганистан, ЛНЧ [номер], чрез адв. С. Мадин, САК, срещу Решение 14267/ 02.10.2023 г. на председателя на ДАБ при МС, с което последният на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и 4 ЗУБ е отказал предоставяне статут на бежанец и хуманитарен статут на молителя, гражданин на Афганистан. За да постанови обжалвания резултат, съдът е приел, че индивидуалните фактори Г. З. да иска закрила както отделно, така и кумулативно, взети предвид, заедно с общата обстановка в Афганистан, не очертават риск от преследване, специфичен и/или общ, при негово връщане на афганистанска територия в разрез със забраната по чл. ЗЗ, ал. 1 от Женевската конвенция от 1951 г. и чл. 13, ал. 1 от Директива 2011/95/ЕС, с оглед на което е счел, че правилно административният орган е приел, че не са налице основания по чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ за предоставяне на статут на бежанец и на хуманитарен статут на оспорващия, поради което е отхвърлил подадената жалба като неоснователна. Съдът е приел, че по отношение на Г. З. не са налице предпоставките по чл. 8 от ЗУБ за предоставяне статут на бежанец. Според първоинстанционния съд няма нито един наведен довод от жалбоподателя, че е бил обект на преследване от някоя организация, която контролира държавата, или значителна част от нейната територия, или от недържавни субекти, срещу които държавните органи не могат или не искат да противодействат, а заявените от жалбоподателя твърдения не са конкретни и не се твърди да е извършен конкретен акт на преследване или друго действие от властите срещу него като част от етническата група [заличен текст] в Афганистан. Съдът сочи, че не се твърди и наличие на конкретни актове или действия, основани на националност, пол, или други релевантни по смисъла на ЗУБ причини, спрямо чужденеца, съответно че не се твърди молителят или семейството му да са били заплашвани или преследвани по етнически или религиозни причини и спрямо чужденеца не се установява да е осъществено преследване, релевантно на чл. 8, ал. 2-5 от ЗУБ, както и риск от бъдещо такова, като се позовава на споделеното от молителя, че не е бил арестуван или осъждан и срещу него не е оказвано насилие. Съдът добавя, че посоченото в бежанската история, свързано с работата на Г. в армията на Афганистан, не само не е изяснено, но също не навежда на извод, че жалбоподателят е бил обект на преследване, нито обосновава наличие на реална опасност от бъдещо такова в страната му по произход. От интервюто на лицето извежда, че като причина за напускане на Афганистан същият е посочил, че това е заради талибаните, тъй като е служил в армията, но същевременно в интервюто си пред длъжностни лица от ДАБ твърди, че бил земевладелец, а вуйчо му е бил военен и 3 месеца преди да падне властта в Афганистан се присъединил към армията и служил като войник, като по времето, когато служил, талибаните го заплашвали да не се движи с вуйчо си, за да няма проблеми. След като паднала властта в Афганистан, вуйчо му избягал, след което и той бил принуден да избяга, но не представя документи, с които да удостовери, че е работил в държавни структури, както и не посочва кога се е присъединил към армията на Афганистан, в какво поделение е служил, какви задачи е изпълнявал и в кой район на страната се е намирало поделението, в което е служил. Така, поради липсата на каквито и да било документи от страна на чуждия гражданин, съдът е счел, че не може по безспорен начин да се установи дали лицето наистина е служило в армията на Афганистан и дали това е реалната причина за напускането му на страната. В резултат е възприел отказа на административния орган за предоставяне статут на бежанец на лицето за правилен. По отношение на извода за липсата на основания за предоставяне на хуманитарен статут спрямо Г. по смисъла на чл. 9 ЗУБ съдът е приел, че решението на административния орган е законосъобразно и в тази част. Посочил е, че жалбоподателят не е бил принуден да напусне Афганистан поради реална опасност от изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, смъртно наказание или екзекуция или други тежки посегателства по чл. 9, ал. 1 ЗУБ. Съдът е приел, че не е установено по отношение на чужденеца да са налице тежки и лични заплахи срещу живота и личността му като гражданско лице поради насилие в случай на вътрешен или международен конфликт, а изложените от него твърдения не са подкрепени с доказателства. При тези съображения съдът е отхвърлил жалбата. Настоящата съдебна инстанция, след проверка на доказателствата по делото, при съобразяване на доводите на страните и с оглед нормите на вътрешното и международното право, намира, че решението на Административен съд София-град, е валидно, допустимо и правилно. Фактите по спора са правилно установени, а съответни на тях са и направените правни изводи. Съдът е анализирал представените по делото доказателства и информация, при което е приел, че по отношение на търсещия закрила не са налице основанията за предоставяне на статут на бежанец, посочени в чл. 8, ал. 1 от Закона за убежището и бежанците. В процесния случай по отношение на чужденеца не са налице конкретни данни и доказателства, които да сочат на основателен страх от преследване поради неговата раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група, политическо мнение или убеждение. От проведеното интервю и наличните по делото доказателства се установява, че Зияи е напуснал страната си, преминал е през Иран, където пребивавал три месеца, отпътувал е за Турция, където живял около една година, влязъл в Република България по незаконоустановения ред през август 2022 г. и подал молба за предоставяне на закрила, като по неговите изявления крайната му цел е била Сърбия, но е задържан от представители на българската полиция. В хода на административното производство афганистанският гражданин е напуснал самоволно общежитието, където е настанен след подаване на молба за предоставяне на международна закрила и заминал за Германия, но с Разпореждане от 08.06.2023 г. същият е върнат с полет от Франкфурт, Германия и предаден на служители на Главна дирекция Гранична полиция", Регионална дирекция Гранична полиция" - Аерогари. Тези негови действия сочат, че той необезпокоявано и сам е решил да напусне страната си, а не поради заплаха от каквото и да е естество и това напускане не е основание за предоставяне на статут, тъй като не указва на заплахи, а за нежелание да живее в държавата си по произход от друго естество. По изявление от страна на ответника, неоспорено от процесуалния представител на касатора, към настоящия момент чужденецът отново не се намира на територията на Република България. Следва да се посочи, че принадлежността на жалбоподателя към групата [заличен текст]", която съставлява едно от най-големите етнически малцинства в Афганистан, също не може сама по себе си да се интерпретира като основание за получаване на статут при положение, че неговите твърдения не са подкрепени с конкретни факти и доказателства, от които да се установява реално съществуваща за него самия опасност от преследване или посегателства срещу живота или личността му поради неговия етнос. Другото твърдение, че е застрашен поради това, че принадлежи към [заличен текст], също не е подкрепено с никакви конкретни доказателства, а същевременно е налице изявление, че лично не е бил преследван, заплашван. Настоящият състав счита, че посочените от чужденеца причини за напускането на страната му по произход са извън приложното поле на ЗУБ. От събраните по делото доказателства следва, че в процесния случай не се касае за бежанец, принуден да напусне родината си, поради някакво преследване по смисъла на ЗУБ, а се касае за икономически мигрант, търсещ по-добри условия за живот, който с тази цел е желаел да стигне до страна с по-висок стандарт на живот Сърбия/Германия, но е бил заловен при нелегалното преминаване през България, съответно върнат в България, а към момента на заседанието отново не е в България. По отношение на извода за липсата на основания за прилагане на хуманитарен статут спрямо чужденеца по чл. 9 ЗУБ правилно съдът е приел, че решението на административния орган е законосъобразно и в тази част. Предвид данните, съдържащи се в интервюто на молителя, се установява, че липсват доказателства същият да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко и унизително отнасяне, тежки и лични заплахи, срещу живота и личността му като гражданско лице, в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт, а в Афганистан продължават да живеят майка му, брат му и сестрите му. Що се отнася до ситуацията в Афганистан, към настоящия момент липсват основания да се приеме, че е налице състояние на вътрешен или международен въоръжен конфликт по смисъла на тези понятия, възприети в решение на Съда на ЕС от 17.02.2009 г. по дело C-465/07 по тълкуването и прилагането на член 15, буква в) от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила, във връзка с чл. 2, буква д) от същата директива. Съгласно това решение, съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение елементи; съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава-членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхна територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. В разглеждания случай, предвид разказаната бежанска история на чужденеца, не е установено същият да е бил лично обект на тежко посегателство, представляващо тежка и лична заплаха за живота и здравето му, не са установени намеси в личната сфера на лицето, вследствие на безогледно насилие, породено от въоръжен конфликт, което да даде основание за предоставяне на хуманитарен статут по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗУБ. Следва да се посочи, че наличието на хуманитарна криза в Афганистан само по себе си не представлява основание за предоставяне на хуманитарен статут, ако не се съпътства от обстоятелствата по чл. 9 ЗУБ за конкретното лице, при наличието на които се предоставя хуманитарна закрила, каквито обстоятелства в случая не се твърдят и не се установяват. Освен това, в Справката, представена от ответника в съдебно заседание на 03.06.2024 г., е отразено, че има някои признаци на умерено икономическо съживяване в Афганистан, най-вече 36-процентното увеличение на вноса през първите пет месеца на 2023 г., което предполага, че може да има известно възстановяване на търсенето в икономиката и подобряване на ситуацията в държавата по произход на касатора. Последният е от групата на [заличен текст], а според Справката за положението в Афганистан има редица [заличен текст] на сравнително високи управленски позиции, т.е. не са налице данни за съществено, по лошо третиране на тази група, а оттам и за опасност за лицето при завръщането му в Афганистан. Видно от приетата Справка за 1.Ниво на сигурност в Афганистан; 2.Отношението на талибаните към лица свързани с предишното правителство; 3.Спазване на човешките права, според Международната кризисна група спорадичният характер на репресиите и относително ниският им брой предполагат, че талибаните не са имали общонационална политика за преследване на всички бивши правителствени служители , като тази информация е потвърдена от международен журналист, който заявява, че ако талибаните са извършили организирана кампания за отмъщение за убийството на бивши войници, броят на смъртните случаи би бил много по-голям, което сочи, че не е налице такова състояние на държавата, което да създава опасност за завръщането на лицето, произтичащо от близките му отношения с вуйчо му, който работил за армията преди установяването на сегашната власт. Неоснователно е от друга страна възражението на процесуалния представител на касатора, че съдът се е позовал само на Справката на ДАБ за положението в Афганистан, като не е анализирал информацията в други източници. Напротив, видно от съдебното решение, съдът задълбочено и последователно е съобразил и данните от Доклада на Европейската служба за подкрепа в областта на убежището от м.11.2023 г., в резултат на което и стигнал до горните изводи. За този резултат съдът е обсъдил и постановените от СЕС решения, конкретно цитирани и е съобразил определенията за мигрант съгласно Наръчника по процедури и критерии за определяне статут на бежанец на службата на ВКБООН. Актуалната Справка, представена от ответника в съдебно заседание на 03.06.2024 г. и Резолюцията на Европейския парламент от 14 март 2024 г. относно репресивната обстановка в Афганистан, включително публични екзекуции и насилие срещу жени (2024/2617(Р8Р), представена от процесуалния представител на касатора, не навеждат на различни от изводите на съда, че не е налице основание за предоставяне статут на бежанец/хуманитарен статут на оспорващия, защото неговата цел е да отиде в страна с по-висок стандарт, а причините за това са пък гореизложените, но се е оказал в България, тъй като е върнат в държавата-членка, в която е бил регистриран. Вярно е, че в приетата като доказателство Резолюция е изложена информация за задълбочаващо се критично отношение към жените, посочва се за нарастващи репресии и дискриминация спрямо хазарите, но при отсъствие на конкретни данни за действия по смисъла на чл. 8 и чл. 9, ал. 1 от ЗУБ спрямо касатора, то не е налице разколебаване на извода за липсата на основание за предоставяне на лицето на статут на бежанец и хуманитарен статут. С оглед изложеното, както административният орган, така и съдът са изследвали фактите и обстоятелствата в тяхната съвкупност и са стигнали до правилни изводи при надлежни мотиви, които касационната инстанция на основание чл. 221, ал. 1 от АПК не преповтаря. По тези съображения решението - предмет на касационната жалба, е правилно и следва да бъде оставено в сила. Не са налице сочените в касационната жалба отменителни основания. Водим от горното, и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, Трето отделение,