Решение № 5334 от 5.05.2020 г. на ВАС по адм. д. № 223/2020 г.

Решение № 5334 от 5.05.2020 г. на ВАС по адм. д. № 223/2020 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. С решение № 67 от 22.11.2019 г., постановено по адм. д. № 303/2019 г. Административен съд – Русе, 6-ти състав, е отхвърлил жалбата на В. Петров от [населено място] срещу ревизионен акт № Р –03001818004413– 091 – 001 от 07.02.2019 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр. Варна, поправен с ревизионен акт за поправка № П - 03001819023720 – 003 – 001/12.02.2019 г., в частта потвърден с решение № 48 от 22.04.2019 г. на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"-гр. Варна, с който са установени допълнителни задължения за данък по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ както следва: за данъчен период 2013 г. в размер на 15 303, 47 лв. ведно със законна лихва в размер на 7 420, 07 лв.; за данъчен период 2014 г. в размер на 18 484, 15 лв. ведно със законна лихва в размер на 7 084, 07 лв.; за данъчен период 2015 г. в размер на 28 988 лв. ведно със законна лихва в размер на 8 133, 90 лв.; за данъчен период 2016 г. в размер на 12 776, 81 лв. ведно със законна лихва в размер на 2 292, 91 лв.; за данъчен период 2017 г. в размер на 10 886, 41 лв. ведно със законна лихва в размер на 855, 86 лв. С решението съдът е осъдил жалбоподателя да заплати на Д "ОДОП"-гр. Варна юрисконсулско възнаграждение в размер на 3 652, 26 лв. Срещу постановеното решение е подадена касационна жалба от В. Петров от [населено място], чрез пълномощника му адв. О. Минчев. В същата се прави оплакване, че решението на Административен съд – гр. Русе е неправилно поради допуснато нарушение на материалния и процесуалния закон, както и е необосновано. В касационната жалба се излагат конкретни доводи в подкрепа на оплакванията. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд – Русе и вместо него да постанови друго такова, с което да отмени оспорения ревизионен акт. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответният по касационната жалба директор на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. Варна чрез своя процесуален представител взема становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на юрисконсулско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за не основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, като обсъди данните по делото и оплакванията в касационната жалба, намира за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна, поради което е допустима и следва да бъде разгледана. По същество е не основателна. С обжалваното решение Административен съд – град Русе е отхвърлил жалбата на В. Петров срещу ревизионен акт № Р –03001818004413– 091 – 001 от 07.02.2019 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр. Варна, поправен с ревизионен акт за поправка № П - 03001819023720 – 003 – 001/12.02.2019 г., в частта потвърден с решение № 48 от 22.04.2019 г. на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"-гр. Варна, с който са установени допълнителни задължения за данък по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ както следва: за данъчен период 2013 г. в размер на 15 303, 47 лв. ведно със законна лихва в размер на 7 420, 07 лв.; за данъчен период 2014 г. в размер на 18 484, 15 лв. ведно със законна лихва в размер на 7 084, 07 лв.; за данъчен период 2015 г. в размер на 28 988 лв. ведно със законна лихва в размер на 8 133, 90 лв.; за данъчен период 2016 г. в размер на 12 776, 81 лв. ведно със законна лихва в размер на 2 292, 91 лв.; за данъчен период 2017 г. в размер на 10 886, 41 лв. ведно със законна лихва в размер на 855, 86 лв. Съдът е описал установената фактическа обстановка във връзка с ревизията – издадените заповеди за възлагане на ревизия, събраните доказателства в хода на ревизията, констатациите за наличие на обстоятелство по чл. 122, ал. 1, т. 2 ДОПК за провеждане на ревизията по особения ред, дадените обяснения и ангажирани доказателства от задълженото лице в хода на ревизията, начина на определяне на данъчната основа за процесните данъчен период, съответно размера на установените задължения, в това число и на тези за лихви за забава. Изложени са мотиви, че оспореният ревизионен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма и съдържание, при липса на допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила. Решаващият съд е приел, че оспореният ревизионният акт е издаден и в съответствие с материалния закон. Аргументите в тази насока са изградени в следната последователност: 1. На първо място са изложени мотиви относно особеностите на ревизиите по чл. 122 и сл. ДОПК – хипотези, при които се допуска провеждане на ревизия по особен ред, начин на определяне на данъчната основа, особености на процедурата при това производството, доказателствена сила на издадения ревизионен акт. 2. Предвид на това, че с ревизионният акт са определени допълнителни задължения за данък общ доход по чл. 48 ЗДДФЛ, на отделен ред административният съд е възпроизвел и относимите разпоредби от ЗДДФЛ относно този вид данък и начина на определяне на данъчната основа. 3. Първоинстанционният съд е посочил и кои са конкретните възражения на жалбоподателя срещу оспорения от него ревизионен акт – несъобразяване от приходния орган на всички представени пред него доказателства и писмени обяснения, несъобразяване на материалната доказателствена сила на писмените доказателства, неправилно определен размер на началното салдо преди ревизията; необосновани изводи за наличие на хипотеза по чл. 122, ал. 1, т. 2 ДОПК за провеждане на ревизията по особения ред, несъобразяване на установените факти по отношение на паричните суми, преведени по банковата му сметка от Община Созопол; неправилно приложение на материалния закон относно изводите на приходния орган за доходи от наем на движимо имущество. В мотивите на съдебния акт първоинстанционният съд е дал отговор на всяко едно от направените възражения. 4. На първо място /л. 63 – 64 от делото/ съдът се е произнесъл по възражението на задълженото лице, че необосновано на събраните в хода на ревизията доказателства приходният орган е приел за начално салдо сумата от 4 800 лв. получен наем на движимо имущество – моторно превозно средство, а не декларираната от лицето сума от 35 000 лв. Прието е, че възражението е неоснователно, като приходният орган е анализирал внимателно всички ангажирани от лицето доказателства, които не обосновават твърдението му, че е притежавал към 1.01.2013 г. сумата от 35 000 лв. 5. На второ място /л. 64 – 66 от първоинстанционното решение/ съдът е обсъдил възраженията на задълженото лице по отношение на определени данъчни задължения върху суми, които са преведени по банковата сметка на задълженото лице, в това число и такива преведени от Община Созопол / в немалък размер/, които не са декларирани от лицето и за които то твърди, че не са негов приход, тъй като е действал от чуждо име и за чужда сметка. Изложените мотиви в тази насока са твърде обстойни, за да бъдат преповтаряни, както систематизирани могат да бъдат сведени до следното: Жалбоподателят не е ангажирал никакви доказателства, че е действал от чуждо име и за чужда сметка по отношение на сумите, които са преведени по неговите банкови сметки; Съдът не е кредитирал показанията на свидетеля С. Ганев предвид съществени разминавания в писмените му обяснения, дадени в хода на ревизията и показанията, изложени пред съда; Посочил е, че показанията на този свидетел опровергават твърденията в писмените декларации на лицата, които са представители на дружества, на чието име са издадени платежните нареждания, сумите по които са преведени по банковата сметка на задълженото лице; На отделен ред са изложени мотиви защо съдът не кредитира обясненията на физическите лица М. Димитрова, С. Ганев и Н. Костов, които са били отговорници на отделните обекти на Община Созопол по обществени поръчки, изразени в нарочно съставени писмени декларации с нотариална заверка на подписите; Решаващият съд е приел за неоснователно и възражението на жалбоподателя за неизтекла давност по отношение на въпросните парични суми, като според него доходът ще възникни в годината, когато изтече давността на непотърсената сума. Направен е краен извод, че сумите в размер на 287 437, 27 лв., получени през 2014, 2015 и 2016 г. по банковите сметки на жалбоподателя съставляват доход по смисъла на чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ, който подлежи на облагане и правилно и включен в данъчната основа по чл. 122, ал. 2 ДОПК. 6. На следващо място административният съд е изложил мотиви относно възражението на жалбоподателя, че органът по приходите неправилно му е определил задължения за данък върху приход от наем на движимо имущество /леки автомобили/ през посочените данъчни периоди. Мотивите в тази насока са изложени на л. 66/гръб/ - л. 69 от първоинстанционното дело. Тези мотиви също са много обстойни, за да бъдат преповтаряни, като в сбит вид могат да бъдат сведени до следното: Решаващият съд е описал много подробно какви доказателства са били събрани в ревизионното производство по този пункт, в това число приобщените доказателства от други висящи производства /ревизионни на трети лица и следствено дело срещу жалбоподателя и други лица/. В тази връзка е прието, че разпоредбите на ДОПК не съдържат забрана за приобщаване на писмени материали от водено досъдебно производство, които съдържат данни относими към провежданото ревизионно производство, а по силата на чл. 49 ДОПК писмените доказателства са универсален доказателствен източник. Посочено е, че жалбоподателят поначало не оспорва приобщаването на въпросните писмени доказателства, но възразява относно начина на определяне на данъчната основа, като според него неправилно са определени периодите, през които е получавал наем за въпросните МПС според датите за вписване/отписване на последните в списъците към удостоверенията за регистрация за извършване таксиметров превоз на "Вивийони" ЕООД, "Транс 12" ЕООД, "РЕСМ" ЕООД и "СГГН" ЕООД, без да бъдат съобразени датите от регистъра на Пътна полиция – Русе. Като не основателно е квалифицирано възражението на жалбоподателя, че в данъчната основа за облагане на доход от отдаване под наем на автомобили са били включени такива, които не са били негова собственост, като е посочено, че като такива са били включени и автомобили, които са били собственост на лицето, но не са му били прехвърлени документално, но за тях има писмени обяснения от водачите им. Изложени са аргументи, че за наличието на доход е без значение обстоятелството, дали ревизираното лице е имало фактическото или правното основание да бъде държател на автомобила/ за тези от тях, за които твърди, че не са негова собственост/, след като са налице доказателства, че е получавал доход от тези автомобили, като констатациите в тази насока не са опровергани с надлежни доказателства, а от друга страна договорът за наем е реален и може да се сключи и от несобственик. Съдът е определил като неоснователно и възражението на жалбоподателя, че органите по приходите не са установили кое е конкретен наемодател на всеки един от автомобилите, ползвани за таксиметрова дейност. На отделен ред съдът е възпроизвел заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза по тази част от спора, като при условията на чл. 202 ГПК във вр. с § 2 ДР ДОПК съдът се е аргументирал защо не кредитира заключението на вещото лице. На л. 69 от делото съдът се е занимал с начина на определяне на данъчната основа за тази част от ревизията, посочил е, че ревизираното лице не е създал документи, обосноваващи придобитите доходи по чл. 10, ал. 1, т. 3 и 4 ЗДДФЛ, поради което ревизиращите са определели данъчната основа по критериите на чл. 122, ал. 2 ДОПК. Изложени са мотиви относно доказателствената сила на издадения ревизионен акт при извършена особена ревизия – чл. 124 ДОПК, че в тежест на задълженото лице е да опровергае констатациите, като е акцентирано, че актът се ползва с подобна доказателствена сила само когато констатациите му са подкрепени от надлежни доказателства. Направен е краен извод за законосъобразност на оспорения ревизионен акт и неоснователност на жалбата. Решението на Административен съд – гр. Русе е правилно и законосъобразно. В касационната жалба да се правят доводи за неправилност на решението поради наличие на всички отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. В касационната жалба се правят конкретни оплаквания по отношение на изводите на първоинстанционния съд по отношения на две от възраженията на задълженото лице – за определяне на данъчни задължения върху доход от отдаване под наем на движимо имущество /леки автомобили под наем за извършване на таксиметрова дейност/ и по отношение на парични суми, постъпили по банковата сметка на задълженото лице. Излагат се конкретни доводи в подкрепа на оплакванията. По така направените оплаквания настоящата съдебна инстанция съобрази следното: От събраните по делото доказателства е видно, че ревизията срещу жалбоподателя е проведена по особения ред на чл. 122 и сл. ДОПК, тъй като в хода на същата е установено наличие на хипотеза по чл. 122, ал. 1, т. 2 ДОПК – данни за укрити приходи или доходи. В процеса на оспорване на издадения ревизионен акт пред административния съд задълженото лице е направило няколко съществени възражения – че не е налице хипотеза по чл. 122, ал. 1, т. 2 ДОПК за провеждане на ревизията по особения ред, че неправилно органът по приходите е определил размера на началното салдо към началния момент на ревизираните периоди; че неправилно е прието, че са налице приходи от отдаване под наем на движимо имущество; че неправилно са интерпретирани писмените доказателства и обясненията на лицето относно постъплението на парични суми по банковата му сметка, които са квалифицирани като приход по смисъла на чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ, който подлежи на облагане. По изложените по-горе мотиви първоинстанционният съд е определил направените възражения за неоснователни, а оспорения ревизионен акт е квалифицирал като правилен и законосъобразен и е отхвърлил жалбата като неоснователна. Настоящата съдебна инстанция споделя тези него изводи като логически обосновани на фактите по делото и при правилно тълкуване на материалния закон. По отношение на изводите на първоинстанционния съд за възраженията на жалбоподателя относно наличие на доход от отдаване под наем на движимо имущество, в касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на решението поради наличие на всички отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излагат се доводи, че решаващият съд е възпроизвел дословно констатациите на приходния орган, без да извърши анализ на събраните доказателства по тази част от спора, без да направи разграничение между договора за наем и договора за заем за послужване, че съдът е подвел хипотезата на една правна норма, а я е обвързал с правните последици на друга норма /чл. 228 ЗЗД – съответно чл. 243 ЗЗД/, че не е вникнал в същността на договора за наем и как следва да бъде доказано получаването на доход от отдаване под наем на имущество, че не е съобразил факта, че не всички автомобили са били собственост на задълженото лице, поради което няма как да бъдат отдавани под наем, че в нарушение на процесуалните разпоредби административният съд не е възприел заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза. По така направените оплаквания настоящата съдебна инстанция съобрази следното: В хода на ревизията е установено /решаващият съд е възпроизвел подробно събраните и приобщени доказателства в хода на ревизионното производство по отношение на този доход – л. 66 – 67 от първоинстанционното дело/, че ревизираното лице е отдавало под наем на дружества закупувани от него леки автомобили, които са били използвани за извършване на таксиметрова дейност от няколко дружества. С оглед на обяснения на наемателите на въпросните автомобили, органът по приходите е приел, че ревизираното лице е реализирал доходи от отдаване под наем движимо имущество / леки автомобили/, като при определяне на данъчната основа по реда на чл. 122, ал. 2 ДОПК е приет среднодневен наем в размер на 20 лв., или 420 лв. месечно на автомобил, или плащане на половината от печалбата. При определяне на броя автомобили през отделните данъчни периоди приходният орган е използвал като източник на информация списъците към удостоверенията за регистрация за извършване на таксиметров превоз, издадени на съответните дружества, и е определил данъчната основа за всяка една от календарните години. Решаващият съд е отбелязал, че задълженото лице поначало не оспорва приобщаването на посочените документи и сведения, но възразява, че неправилно е била определена данъчната основа относно периодите на получаване на наем от автомобилите, като неса съобразени данните от регистъра на Пътна полиция – гр. Русе. Казано по друг начин, задълженото лице се позовава на обстоятелството, че част от въпросните автомобили за били закупени от него, но не са били прехвърлени чрез посочения в закона ред / с писмен договор с нотариална заверка на подписите/, поради което не фигурират в регистрите на Пътна полиция и неправилно се определят и доходи от наем за тези автомобили. Административният съд е възприел възраженията му за неоснователни, в това число при условията на чл. 202 ГПК във вр. с § 2 ДР ДОПК не е кредитирал заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза, което заключение е посочило размера на задълженията за данък общ доход и лихви за забава за всеки един от данъчните периоди в хипотеза, че бъде възприето възражението на жалбоподателя, че наем се дължи само върху автомобили, които са регистрирани като негова собственост. Настоящата съдебна инстанция споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд в тази насока. По отношение на направените възражения за неправилно приложение на материалния закон и по-специално за смесване на хипотезис и правни последици на договор за заем и заем за послужване, следва да бъде посочено следното: Нормите на данъчното право определят възникването на задължения за определени данъци при наличието на посочените в хипотезиса на нормата факти. Конкретно при нормата на чл. 31, ал. 1 ЗДДФЛ задължението за заплащане на данък общ доход произтича от получен доход от отдаване под наем на имущество. Законът определя като задължено лице получателя на дохода, като никъде не посочва, че получател на дохода от наем следва да е лицето, което е собственик или съсобственик на веща. Казано по друг начин, от наличието на определени граждански или търговски правоотношения, нормите на данъчното право определят и възникването на данъчни задължения, а не обратното. От обстоятелството, че едно лице е собственик или съсобственик на една вещ, която се отдава под наем от трето лице, не следва автоматично извод, че за този собственик възниква задължение за заплащане на данък общ доход за доходи от наем. Какви са вътрешните отношения между лицето, което е собственик на отдаваната под наем вещ, и лицето, която я отдава под наем, е без всякакво значение за задължението на наемодателя за заплащане на данък общ доход върху получения наем. При условията на чл. 202 ГПК съдът не е длъжен да кредитира заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото. Тъй като спорът в случая е правен – налице ли е доход от наем на движимо имущество, което по документи не е собственост на задълженото лице, на него отговор следва да даде съдът, а не вещото лице, което хипотетично е определило какви би следвало да бъдат данъчните задължения, ако възражението на задълженото лице се явява основателно. Решаващият съд е обсъдил подробно всички доказателства, които установяват реализирането на доход от отдаване под наем на движимо имущество, в това число и обясненията на задълженото лице, дадени в хода на ревизионното производство, включването на автомобилите в списъците на издадени официални удостоверения за извършване на таксиметрова дейност, обстоятелството, че задълженото лице е декларирало официално реализирането на такъв преход през част от данъчните периоди и прочие. Правилно е отбелязано още, че фактите по делото обосновават извод, че задълженото лице е извършвало стопанска дейност по отдаване под наем на таксиметрови автомобили, поради което с оглед разпоредбите на ЗСч. и другите подзаконови актове по прилагането му е било длъжно да води отчетност, позволяваща извършването на последващ контрол върху дейността и коректно определяне на данъчните му задължения. На практика жалбоподателят се опитва да извлече дивиденти в своя полза от това, че не е изпълнил законовите изисквания относно реда на прехвърляне на собствеността върху моторни превозни средства, съответно не е водил счетоводна отчетност за извършваната от него стопанска дейност. Решаващият съд е акцентирал на факта, че независимо от изложеното, приходния орган е определил задължения за доход от наем само и единствено по отношение на тези автомобили, за които са налице категорични данни, че са собственост на задълженото лице /регистрирани или нерегистрирани като негови/, както и че с тях е извършвана таксиметрова дейност, като при условията на чл. 31 ЗДДФЛ са приспаднати 10 % разходи/т. е. както ако тези доходи са декларирани по нормалния ред от задълженото лице/. Другата основна група оплаквания на жалбоподателя са свързани с изводите на административния съд по възражението му, че с ревизионния акт неправилно са определени задължения за данък общ доход върху парични суми, които са постъпили по банковата му сметка. В касационната жалба се правят оплаквания конкретно свързани с преведени парични суми от страна на Община Созопол/ в ревизионното производство има данни и за други постъпления по банковата сметка, но за тях не сочат оплаквания/, като се твърди, че първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон, обосновавайки наличие на доход при условията на чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ. Излагат се аргументи, че по делото са налице писмени доказателства, че извършените плащания от страна на общината са във връзка с договори за извършване на СМР с четири дружества – "Гриша импекс" ЕООД, "Метахим – М. Т. А." ЕООД, "Дарк – М" – ЕООД и "Фибо-09" ЕООД, поради което е установен произхода на извършените банкови превози и същите не са доход по смисъла на чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ. Твърде се още, че при тези данни е без значение по каква причина сумите са приведени по банковата сметка на задълженото лице и да се приема, че те са негов доход, още повече, че са налице писмени доказателства, които установяват, че те са преведени на лица, които са представлявали търговските дружества по изпълнение на договорите, а дори и да не са преведени, те са собственост на трети лица и не е изтекъл срока, за да се приеме, че са придобити по давност от жалбоподателя. По така направените оплаквания настоящата съдебна инстанция съобрази следното: В хода на ревизията е установено, че през данъчни периоди 2014, 2015 и 2016 г. по банковата сметка на ревизираното лице В. Петров са постъпили преведени суми от Община Созопол общо в размер на 287 437, 27 лв. За тези суми лицето е дало обяснения, че те не са негов личен доход, а съставляват авансови или преки плащания във връзка със сключени договори по обществени поръчки за извършване на строително-ремонтни дейности между четири дружества и Община Созопол, които само са постъпили по личната му банкова сметка във връзка с договорености между него и управителите на дружествата Представените в тази насока писмени декларации от три физически лица не са били зачетени от приходния орган, поради обстоятелството, че същите са еднотипни, нотариално заверени от един и същ нотариус, използван е един и същ IP адрес от жалбоподателя и деклараторите, три от дружествата не са открити на деклариран данъчен адрес и не са представили поискани им по съответния ред доказателства, съответно не са подавали декларации по ЗКПО за реализирани приходи за съответните години, а четвъртото дружество "Метахим – М. Т. А." ЕООД, е декларирало, че не е имало каквито и да е отношения с Община Созопол. Предвид на това органът по приходите е приел, е налице доход по смисъла на чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ и е определил съответни задължения за данък общ доход и лихви за забава. По изложените по-горе мотиви решаващият съд също е определил възражението на жалбоподателя за неправилно приложение на материалния закон спрямо тази част от спора за неоснователно. Настоящата инстанция споделя този негов извод като логически обоснован и при правилно приложение на материалния закон. От гледна точка на материалния данъчен закон / в случая чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ/ е без значение обстоятелството по какви причини въпросните суми са постъпили по банковата сметка на задълженото лице / на него въпрос следва да отговорят други държавни органи в друго производство/. Съгласно чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ, облагаемият доход е брутната сума на облагаемите доходи, придобити през данъчната година от всички други източници, които не са изрично посочени в този закон и не са обложени с окончателни данъци по реда на този закон или с окончателни данъци по реда на Закона за корпоративното подоходно облагане. По делото не са ангажирани доказателства задълженото лице да е имало каквито и да е отношения с Община Созопол, за да бъдат превеждани сумите по неговата банкова сметка. Решаващият съд е изложил мотиви защо ангажираните от жалбоподателя доказателства не установяват какви са били отношенията между четирите дружества и задълженото лице. Настоящата инстанция споделя и изводите, защо не може да бъде прието за доказано твърдението на жалбоподателя, че той е превел въпросните суми на трети физически лица, в това число защо не следва да се кредитират показанията на разпитания свидетел С. Ганев. Нормално и логично от стопанска гледна точка е заплащанията по сключени договори за строителство да бъдат превеждани по банковата сметка на съответните изпълнители, а не по банковата сметка на физическо лице, което няма каквито и да е отношения с тях или платеца на дохода. По силата на чл. 11, ал. 1, т. 2 ЗДДФЛ, ако не е предвидено друго в този закон, доходът се смята за придобит на датата на заверяването на сметката на получателя на дохода или получаването на чека - при безналично плащане. В този смисъл доходът е възникнал за задълженото лице към момента на заверяване на банковата му сметка, а възражението за неизтекла давност се явява неоснователно след като данъчният закон съдържа нарочна норма относно момента на придобиване на дохода. След като е стигнал до извод, че констатациите на ревизиращия екип за наличие на хипотеза по чл. 122, ал. 1, т. 2 ДОПК не са опровергани чрез надлежни доказателства от задълженото лице, Административен съд –Русе е постановил едно правилно съдебно решение, което не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила. При този изход на процеса на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК касатора следва да бъде осъден да заплати на Национална агенция по приходите - гр. София юрисконсулско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция в размер 2 739, 19 лв., определено при условията на чл. 8, ал. 1, т. 5 във вр. с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,