Решение № 5187 от 20.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 4631/2017 г.

Решение № 5187 от 20.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 4631/2017 г., III о., докладчик председателят Галина Христова Производството е по реда на чл. 208 и сл. Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по подадена касационна жалба от Г. Й. С., понастоящем в затвора гр. Б., чрез адв. Н. П., АК С. срещу Решение № 9 от 21.02.2017 г., постановено по адм. дело № 302/2016 г. от Административен съд С., с което е уважен предявения иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ в размер на 700 лева, представляващ обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди вследствие на незаконосъобразни бездействия на служители от администрацията на ареста гр. С., изразяващи се в неосигуряване на необходимите битови и санитарно-хигиенни условия; на пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване на помещението; на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода и на един час престой на открито на ден при престоя му в ареста С. при изпълнение на наложената му мярка за неотклонение "задържане под стража" за периода 01.03.2016 г. - 18.10.2016 г., ведно със законната лихва от датата на завеждането на исковата молба - 21.11.2016 г. до окончателното изплащане на сумата. В останалата част до претендирания размер от 10 000 лева искът е отхвърлен, като неоснователен. В жалбата се излагат доводи за неправилност на съдебния акт в отхвърлителната му част, поради нарушение на материалния закон - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му в оспорваната част и решаване на спора по същество, като се присъди исковата претенция в пълен размер. Ответникът - Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", гр. С. (ГДИН), чрез процесуалния й представител ст. юрк. Стоянова, в писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна при следните съображения: Производството пред Административен съд С. се е развило по исковата молба на Г. Й. С. срещу ГДИН, с която на основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) е предявен иск за присъждане на обезщетение в размер на 10 000 (десет хиляди) лева за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в психически болки и страдания, изпадане в депресивни и меланхолични състояния, загуба на апетит, главоболие, нежелание за общуване с останалите задържани, изолираност и дълбока безпомощност, агресия и накърняване на човешкото му достойнство за времето, през което изтърпява мярка за неотклонение "задържане под стража" в ареста гр. С. за периода от 01.03.2016 г. до 18.10.2016 г., ведно със законната лихва от датата на завеждането на исковата молба - 21.11.2016 г. до окончателното изплащане на сумата. Исковата претенция се е изразявала в неосигуряване на задържаното лице на достатъчно жилищна площ; неосигурени условия за двигателна активност; на пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване на помещението; неосигурени нормални условия за хранене; на постоянен достъп до санитарен възел, течаща вода и на условия за поддържане на личната хигиена. С оглед обстоятелствата, изложени в исковата молба и становищата на страните в хода на делото, от съда е дадена възможност да се ангажират доказателства, като са събрани посочените такива, относими към предмета на спора, разпитан е и свидетел. Със събирането им решаващият съд е изяснил фактическата обстановка, обсъдил ги е, както и доводите и възраженията на страните и въз основа на това е направил своите правни изводи. Въз основа на безспорно установените от съда обстоятелства и факти предявеният от Г. Й. С. иск за присъждане на обезщетение в размер от 10 000 лева, за претърпени от него неимуществени вреди, е преценен като доказан по основание и уважен в присъдения размер, тъй като ищецът е установил наличието на всички кумулативно изискуеми от закона предпоставки на чл. 1, ал. 1 от специалния закон - ЗОДОВ. Относно размера на обезщетението съдът е съобразил разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, продължителността и интензитета на увреждането и е преценил, че сумата от 700 лева е достатъчна в конкретния случай. За разликата до 10 000 лева е приел иска за неоснователен. Решението е валидно, допустимо и правилно. Не са налице сочените от касатора отменителни основания. Съдът е изяснил напълно фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията на страните и въз основа на това е направил верни правни изводи, които напълно се споделят от настоящата инстанция. Доводите на касационният жалбоподател за нарушения на материалния закон и неправилност на обжалваното решение са неоснователни. С обжалваното решение съдът е дал отговор на изведените от ищеца искания, обсъдил е фактите, установени от представените по делото доказателства и е мотивирал съдебният си акт. Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на гражданите и юридическите лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презюмира от закона, а е в тежест на ищеца да докаже наличието на кумулативно изискуемите предпоставки за отговорността по чл. 1 от ЗОДОВ - незаконосъобразен акт, действие или бездействие по административна дейност, отменени по съответен ред, вреда, причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. За квалифицирането на едно бездействие като незаконосъобразно е необходимо да бъде установено неизпълнение на фактическо действие от страна на административен орган или длъжностно лице от администрацията, като е необходимо да съществува нормативно установено задължение за изпълнение на това действие. Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗИНЗС (изм. ДВ, бр. 13/2017 г., в сила от 07.02.2017 г.) осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Съгласно ал. 2 на текста за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. В разпоредбата на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС (изм. ДВ, бр. 14/10.02.2017 г.) на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода. В заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. По силата на посочените разпоредби и общите принципи, уреждащи прилагането на чл. 3 от ЕКПЧОС, администрацията на затворите и местата за изпълнение на мерките за неотклонение "задържане под стража" е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване. Европейската конвенция е ратифицирана от Р. Б., поради което и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията има пряко действие и съставлява част от националното право т. е. спазване на принципите на чл. 3 от Конвенция представлява задължение пряко произтичащо от закон по смисъла на чл. 256 и чл. 257 от АПК. Настоящата инстанция следва да посочи, че Европейския съд по правата на човека в множество свои решения (напр. по делото Йовчев срещу България - Решение от 02.02.2006 г., делото Шахънов срещу България - решение от 10.01.2012 г.), в периодичните доклади на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание, е разглеждал конкретно тези въпроси като част от общите условия в затворите и местата за задържане в България. Искът по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е принципно ефективно правно средство за защита срещу лоши условия на задържане и стимул към администрацията да взема по-ефективни и бързи мерки с цел достигане на европейските стандарти, от една страна. От друга, длъжностните лица от следствените арести/затворите извършват правно регламентирана дейност, уредена в ЗИНЗС, като при осъществяването й са длъжни да спазват изискванията на този закон. Съгласно чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС осъдените, както и задържаните под стража лица, не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение, вкл. да бъдат поставяни в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието, изразяващи се в лишаване от достатъчна жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, унизително отношение, което уронва човешкото им достойнство, принуждава ги да вършат или да приемат действия против волята си, пораждащи чувство на страх, незащитеност или малоценност. Този текст отразява принципно положение, свързано принципа на законност и правов ред в Р. Б., и като всеки принцип е установен с норма, която има материално-правен характер и нарушението й дава отражение в личната или имуществената сфера на гражданите. На следващо място, след като в посоченият исков период е безспорно доказано, че в условията, при които е бил поставен Г. Й. С. неминуемо водят до потискане, унижаване, неблагоприятно засягане на личността и до физически болки и страдания, които априори се квалифицират като унижаване на човешкото достойнство и изтезание по смисъла на чл. 3 от ЕКПЧОС, то исковата претенция следва да се приеме за доказана по основание. Отговорността на държавата следва да бъде ангажирана, поради незаконосъобразното бездействие на длъжностните лица на затворническата администрация за неспазване на изискванията на чл. 3 от ЗИНЗС, което бездействие е рефлектирало върху личната сфера на ищеца, накърнявайки общочовешка ценност, защитена с нормата на чл. 3 от ЕКПЧОС. Държавата е длъжна, по силата на ЕКПЧОС и измененията на ЗИНЗС, да гарантира, че задържането в местата за това е при условия, които са съвместими с човешкото достойнство, че начинът и методът на изпълнение на тази мярка не подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането, и че предвид практическите изисквания на лишаването от свобода, доброто здравословно състояние е обезпечено. Неоснователно е твърдението на касационния жалбоподател Г. С. във връзка с размера на обезщетението. Съдът правилно е съобразил обективните условия и тяхното отражение върху психиката и физиката на конкретното лице в светлината на нормите на ЕКЗПЧОС, времетраенето на задържането и прекъсванията, въз основа на което изводът му за частична основателност на иска е в съответствие с фактически установеното и правилно прилагане на закона. На следващо място, правилен е направения извод от първостепенният съд относно претендираното адвокатско възнаграждение. При приложението на чл. 286, ал. 3 ЗИНЗС на ищеца се следват разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, съобразно уважената част от иска, но в случая, видно от представения по делото договор за правна защита и съдействие, представителството е безплатно, както изрично е отбелязано в него. В този смисъл, след като такива разноски не са сторени от страна на ищеца, то претенцията за присъждането им правилно е преценена от първостепенния съд за неоснователна. По изложените съображения правилно решаващият съд е приел, че са установени елементите на фактическия състав за ангажиране отговорността на държавата, а именно - доказано незаконосъобразно бездействие и доказана настъпила пряка вреда от него. Процесното решение, с което на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е уважена частично искова молба за претърпени неимуществени вреди в размер на 700 лева за периода от 01.03.2016 г. до 18.10.2016 г. и са присъдени лихви от датата на предявяване на иска - 21.11.2016 г. до окончателното им изплащане, е материално законосъобразно и обосновано. Претенцията на ответника за присъждане на направените разноски пред настоящата инстанция е направена своевременно, но не следва да бъде уважена, съгласно приложимата разпоредба на чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК Върховният административен съд, трето отделение