Решение № 1995 от 9.02.2012 г. на ВАС по адм. д. № 4832/2011 г.

Решение № 1995 от 9.02.2012 г. на ВАС по адм. д. № 4832/2011 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. АПК.

Образувано е по касационна жалба на Вахид Голзадех, гражданин на Ислямска република Иран, съдебен адрес гр. София, ул. "Цар Асен" № 5, ет. 2, кантора 10 срещу решение № 64 от 8.02.2011 г. на Административен съд, гр. Хасково, постановено по административно дело № 23/2011 г.

С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на Голзадех срещу заповед № ОЧ-1122 от 14.12.2010 г. и срещу заповед № 1123 от 14.12.2011 г. на началника на Гранично полицейско управление - Свиленград, с които са му наложени принудителни административни мерки "принудително отвеждане до границата" и "принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци".

Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът не отчел, че към датата на съдебното заседание - 8.02.2011 г., по молба на касатора вече било образувано производство по чл. 58 и сл. от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ). Този факт бил надлежно удостоверен с регистрационна карта на чужденец № 821001870, издадена от Държавната агенция за бежанците. С оглед на така установения статут на чужденеца - да пребивава законно на територията на страната на основание чл. 29, ал. 1 ЗУБ, съдът следвало да спре делото до произнасянето по преюдициалния въпрос. Моли съда да отмени обжалваното решение и върне делото за ново разглеждане в хода на което първоинстанционният съд да се произнесе по основанието за спиране на съдебното производство. Представя копия от регистрационни карти № 821001870 и № 823001806, издадени от Държавната агенция за бежанците, идентификационна карта, издадена от Министерството на вътрешните работи на Ислямска република Иран, от личен паспорт, последните две непридружени с превод на български език. Касаторът се представлява от адв. Снежана Стоилова, Софийска адвокатска колегия.

Ответникът по касационната жалба - началникът на Гранично полицейско управление, Свиленград, не взема становище по жалбата.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Съдът правилно установил релевантните по делото факти и приложил материалния закон. Доводът за противоречие със Закона за убежището и бежанците е неоснователен, тъй като нормите на последния не дерогират нормите на Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ).

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Съдът, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания счита същата за неоснователна.

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:

1. На 12.12.2010 г., около 22, 50 часа, в зоната на отговорност на Граничен полицейски участък, Свиленград - землището на с. Маточина, компетентните органи задържали пет лица, преминали българо-турската граница без разрешение на надлежните органи и не през определените за целта места. Четирима от лицата се представили за граждани на Ислямска република Иран, а един на Република Афганистан.

1. Касаторът се представил като Вахид Голзадех (Vahid Golzadeh), роден на 9.04.1987 г., ирански гражданин. Като цел на влизането Голзадех посочил използването на страната като транзитен пункт на път за Западна Европа.

1. С предложение № 24485 от 13.12.2010 г. началник група за охрана № 3 в Граничния полицейски участък информирал ответника за задържаните лица и условията, при които това станало, и предложил на същите да бъдат наложени принудителни административни мерки.

1. На основание чл. 41, т. 1 и чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ, както и предложение № 24485 от 13.12.2010 г. на началник група за охрана № 3 ответникът издал заповед № 1222 от 14.12.2010 г., с която наложил на Голзадех принудителна административна мярка "принудително отвеждане до границата".

1. На основание чл. 44, ал. 6 и 10 ЗЧРБ и с цел да се организира извеждането на Голзадех и поради опасност лицето да се укрие и неустановената му самоличност ответникът издал заповед № 1123 от 14.12.2010 г., с която наложил принудителна административна мярка "принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци". Допуснал предварително изпълнение на заповедта.

При така установените факти съдът приел от правна страна, че двата акта са издадени от компетентен орган, в исканата от закона форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Приел, че посочените в двете заповеди фактически основания за издаването им - влизане в страната не по установения ред, за първата, и наложена мярка по чл. 39а, т. 2 ЗЧРБ, както и основание да се укрие и неустановена самоличност, за втората, са надлежно установени от доказателствата по делото и съответстват на визираните в актовете правни основания. Приел, че не е налице нарушение на чл. 67, ал. 1 ЗУБ, тъй като наложените мерки не се изпълняват до приключване на производството по предоставяне на особена закрила. Въз основа на това направил извод за законосъобразност на двете заповеди.

В производството пред настоящата инстанция касаторът представя фото копие на карта за самоличност с № А/13 106618 на английски език и фото копие на паспорт № 0080481892 на персийски език. В картата е посочено името на Vahid Golzadeh, но тя и паспорта не са представени в превод и съдът не ги приобщи към доказателствата по делото. Касаторът представи два броя регистрационни карти на чужденец в производство по общия ред за предоставяне на статут № 821001870, издадена на 13.01.2011 г. и със срок на валидност до 10.04.2011 г., и № 823001806, издадена на 11.10.2011 г. и със срок на валидност до 10.01.2012 г. Представи и решение № 2398 от 27.01.2011 г. на Държавната агенция за бежанците, с която е образувано производство по предоставяне на статут на бежанец на Уахид Гулзада, роден на хх.хх.хххх г., гражданин на Ислямска република Иран, с личен номер на чужденец 7000052693. В решението е посочено, че при извършена в системата Евродак проверка по пръстовите отпечатъци е установено, че лицето подало молба за закрила на 28.03.2007 г. в Република Кипър. На основание чл. 16, ал. 1, т. В от Регламент (ЕО) № 343/2003 г. на България отправила искане за обратно приемане на чужденеца, но на 27.01.2011 г. получила информация, че Гулзада напуснал Република Кипър на 9.02.2009 г. и се върнал в родината си, поради което отказала да приеме обратно чужденеца. С оглед на това агенцията приела, че България е компетентна да разгледа молбата за предоставяне на статут. Съдът прие представените копия от документи за самоличност и решение на държавната агенция.

При така установените по делото факти, касационната инстанция счита обжалваното решение за правилно.

По делото няма спор за факти. Съдът установил релевантните по делото факти и настоящата инстанция ги възприема като правилно, точно и пълно доказани. Безспорно е, че касаторът е чужденец по смисъла на чл. 2, ал. 1 във вр. с чл. 1, ал. 3 ЗЧРБ, който влязъл в страната не по установения ред. Безспорно е, че по отношение на него е образувано производство за предоставяне на особена закрила по реда на Закона за убежището и бежанците - съдът счита, че разликата в изписването на имената по заповедите, предмет на обжалваното съдебно решение, и по решението на Държавната агенция, както и разликата в посочената дата на раждане - 29/09, не дават основание да се направи извод, с оглед на становището на страните, за липса на идентичност на лицето по актовете. По делото няма спор, доколкото касаторът не ги оспорва, по фактическите основания за налагане на принудителната мярка "принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци". Спорът по делото, с оглед на единственото възражение на касатора, е досежно значението, което производството по предоставяне на особена закрила има по отношение на законосъобразността на заповедите за налагане на принудителни административни мерки.

Както правилно сочи в мотивите си съдът, наличието на образувано производство за предоставяне на особена закрила по Закона за убежището и чужденците не е само по себе си основание за незаконосъобразност на оспорените заповеди за налагане на принудителни административни мерки - "принудително отвеждане до границата" и "временно настаняване в специален дом за чужденци". Налице е законова гаранция за защита правата на молителя по Закона за убежището и бежанците. Съгласно изричната разпоредба на чл. 67, ал. 1 и 2 ЗУБ наложената принудителна мярка не се привежда в изпълнение до приключване с влязло в сила решение на производството по предоставяне на убежище и наложената мярка се отменя, при придобиване от чужденеца на съответния статус по закона. Това законодателно решение е в съответствие с разпоредбата на чл. 7, § 1 от Директива 2005/85/ЕО на Съвета от 1.12.2005 г. относно минимални норми относно процедурата за предоставяне или отнемане на статут на бежанец в държавите-членки. Съгласно общностната норма кандидатът може да остане в държавата-членка единствено за целите на процедурата, докато решаващият орган се произнесе по молбата като изрично е посочено, че това право на оставане не представлява право на пребиваване.

Следователно по силата на изрична законова норма влезлия в сила акт за налагане на принудителната мярка "принудително отвеждане до границата" не се изпълнява докато въпроса за статуса на лицето не се реши окончателно. Поради така установената законово гаранция за правата на касатора като лице, търсещо закрила по Закона за убежището и бежанците, не е било необходимо съдът да спира съдебното производство по проверка законосъобразността на актовете, с които са наложени принудителните административни мерки, до решаване на въпроса със статуса му. Законодателят, за да гарантира правата на лицата, търсещи закрила, е създал императивен, независещ от преценката на административния орган или на съда, механизъм за защита - забраната да се изпълнява влязъл в сила, включително и след съдебно оспорване, административен акт, преди да приключи производството по предоставяне на статус. Този механизъм е много по ефективен от потенциалната възможност за спиране на съдебното производство. Предоставянето на статус по Закона за убежището и бежанците е нов факт, релевантен за изпълнението на мярката, който административният орган, при настъпването му, по силата на законовата норма, е длъжен да съобрази. Преди да е настъпил обаче, нито административният орган, нито съдът са длъжни да отчитат. Следователно започнало производство за предоставяне на убежище или хуманитарен статус само по себе си, извън отчитането му като обстоятелство по чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ релевантно за налагане на принудителна мярка, не е абсолютна пречка за провеждане на производство по налагане на принудителна административна мярка и за законосъобразността на акта, който я налага. Такава пречка е влязлото в сила решение за предоставяне на хуманитарен статус или статус на бежанец, каквото по делото, и до приключване на устните състезания в настоящата инстанция, не е представено. С оглед на това не е било необходимо съдът да спира производството по делото до произнасяне на Държавната агенция, което е и основното искане на касатора.

Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон - Закона за убежището и бежанците, са неоснователни. Съдът правилно приложил материалния закон към установените и неоспорени по делото релевантни факти. При неоснователност на касационните основания и след извършена служебна проверка на валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, съдът счита, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо във вр. с чл. 218 АПК Върховният административен съд,