Решение № 10777 от 16.07.2013 г. на ВАС по адм. д. № 4207/2013 г.

Решение № 10777 от 16.07.2013 г. на ВАС по адм. д. № 4207/2013 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

Образувано е по касационна жалба на Румяна Иванова Ковачева, гр. София, ул. "Рачка" № 36, ет. 3, ап. 30 срещу решение № 936 от 12.02.2013 г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело № 632/2012 г. в частта, в която жалбата й е отхвърлена и в частта, в която производството е прекратено.

С обжалваното решение съдът отменил акт за установяване на публично общинско вземане № РД-22-58 от 11.07.2011 г. на кмета на Столична община в частта, с която на Ковачева за периода 01.01.2005 г. - 31.12.2010 г. е установено задължение за такса битови отпадъци в размер над 471, 57 лв. ведно със законната лихва, отхвърлил жалбата срещу останалата част от установените задължения, прекратил производството в частта досежно искането за установяване на данъчната оценка и задължението за периода 01.01.2001 г. - 31.12.2004 г. и осъдил Столична община да заплати на Ковачева 100, 00 лв. разноски по делото.

Касационният жалбоподател счита решението в обжалваната част за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът не отчел, че административното производство започнало по инициатива на Ковачева, на основание чл. 29, ал. 1 АПК, като органът отказал издаване на акт за периода 2001 г. - 2004 г. Съдът не заместил неиздадения акт. Съдът нарушил чл. 171 АПК като необосновано не е кредитирал показанията на свидетеля Стаменова и не съобразил, че ответникът не установил извършване на дейности по поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване. В резултат на неправилните изводи на съда искането за издаване на данъчна оценка за периода 2001 г. - 2004 г. останало неудовлетворено.

С допълнителна молба прави искане съдът да сезира Конституционния съд с искане да бъдат обявени за противоконституционна разпоредбата на чл. 64, ал. 1 и чл. 67, ал. 2 и 4 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ). Счита, че с препращането към чл. 11 ЗМДТ неправомерно под формата на такса се налага нов данък за всеки отделен имот, а тези, които не притежават собственост неправомерно се освобождават от заплащане на такса за битови отпадъци. С това е нарушен принципът на равноправие по смисъла на чл. 6 на Конституцията. Твърди, че се нарушава и чл. 84, т. 3 от Конституцията, тъй като се изземва компетентност на Народното събрание. Формулираното изключение от разпоредбата на чл. 67, ал. 1 във вр. с чл. 66 ЗМДТ дава възможност на общините да подменят смисъла на закона като определят размера на такса битови отпадъци не въз основа на реално извършени разходи за почистване на съответното населено място, а на база данъчната оценка на притежаваните от задължените лица имоти.

Оспорва решението и в частта за разноските като претендира пълния размер на направените разноски. Моли съда да отмени решението в обжалваната част. Претендира разноски за касационната инстанция в размер, определен по реда на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за определяне на минималния размер на адвокатските възнаграждения. Касаторът се представлява от адв. Спас Ковачев.

Ответникът по касационната жалба - кметът на Столична община, не взема становище.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. От доказателствата по делото е видно, че ответникът не е доказал предоставяне на услугата, за която претендира такса. С оглед на това възраженията в касационната жалба са основателни. След като не е установено по безспорен начин предоставянето на услугата съдът неправилно приел, че не е налице изключението на чл. 71, т. 2 ЗМДТ.

Върховният административен съд счита, че е сезиран с касационна и с частна жалба. В частта, с която жалбата на Ковачева е отхвърлена е постановен съдебен акт по съществото на спора, който съгласно чл. 211 АПК подлежи на обжалване в четиринадесетдневен срок от съобщаването. В частта, в която съдебното производство е прекратено съдът постановил определение, което с оглед на разпоредбата на чл. 230 АПК подлежи на обжалване в седемдневен срок от съобщаването. Съдът, в решението си не диференцирал сроковете за обжалване на двата вида акта, които постановил, а посочил, че те подлежат на обжалване в четиринадесетдневен срок. С оглед на това налице е хипотезата на чл. 62, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 144 АПК досежно прекратителната част на решението.

При отчитане на горното Върховният административен съд счита, че жалбите са допустими, подадени са от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и по чл. 230 във вр. с чл. 62, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 144 АПК и срещу подлежащи на обжалване съдебни актове.

Разгледани по същество касационната жалба е основателна, а частната жалба - неоснователна.

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна следното:

1. Румяна Ковачева е собственик на э идеална част от имот с административен адрес гр. София, ул. "Рачка" № 36, ет. 3, ап. 30.

1. На 26.01.2006 г. Ковачева подала декларация по чл. 14 ЗМДТ за имота като посочила, че е основно жилище.

1. На 29.10.2009 г. влязло в сила решение от 16.06.2009 г. на Софийски градски съд, постановено по административно дело № 04515/2006 г. с което е обявена нищожността на писмо, изх. № 0800/0061 от 13.04.2006 г. на старши инспектор в дирекция "Приходи и администриране на местни данъци и такси" в Столична община, тъй като органът нямал компетентност да се произнесе по жалбата на Румяна и Спас Ковачеви срещу съобщения за определяне на данъчна оценка и дължимите данък недвижими имоти и такса за битови отпадъци за имота им - ул. "Рачка" № 36, ет. 3, ап. 30.

1. На 29.10.2010 г. Ковачева подала молба до директора на дирекция "Приходи и администриране на местни данъци и такси" в Столична община с искане, поради установяване с влязло в сила съдебно решение на неправилно определена данъчна оценка на имота, да бъде определена данъчната оценка на имота за периода 01.01.2001 г. - 31.12.2010 г. и да бъдат определени реално дължимите данък сгради и такса за битови отпадъци.

1. На 13.12.2010 г. кметът на Столична община издал № РД-09-3366 за извършване на проверка за дължимите от Ковачева такса за битови отпадъци за периода 01.01.2005 г. - 31.12.2010 г. Резултатите от проверката били отразени в доклад № 1 от 13.01.2011 г. В него подробно са описани образуването на данъчната оценка по години и дължимата такса.

1. На 15.11.2011 г. на Ковачева бил връчен акт за установяване на задължение по декларация № РД-22-58 от 11.07.2011 г., издаден от кмета на Столична община, с който на Ковачева, за притежаваната э идеална част от имот - ап. 30, били определени за периода 01.01.2005 г. - 31.12.2010 г. такса за битови отпадъци и лихви за забава в размер на 717, 62 лв.

1. На 21.11.2011 г. Ковачева подала жалба до съда срещу акт № РД-22-58. В жалбата оспорила акта, поискала неговата отмяна, както и съдът да удовлетвори искането й за определяне на данъчната оценка за всяка от годините от 01.01.2001 г. до 31.12.2010 г. и да определи дължимия данък недвижими имоти и такса за битови отпадъци.

1. По делото от ответника са представени приложение № 1 към решение № 2 по протокол № 44 от 08.06.1998 г. на Столична община озаглавено "списък на зоните с описания на границите" и съдържание - разделени по зони улици в гр. София; заповед № РД-09-532 от 23.07.1990 г. на министъра на народното здраве и социалните грижи, с която на основание чл. 47 от Закона за народното здраве са утвърдени охранителните зони на балнеолечебния курорт "Овча купел", гр. София, зона "А" е индивидуализирана чрез улици в кв. Овча купел; писмо изх. № 07-00-10 от 09.07.2010 г., на главния секретар на Министерството на образованието до кмета на район "Овча купел", в което е посочено, че в Закона за устройството и застрояването на Столична община със статут на охранителна зона "курорт" на територията на Столична община са обявени териториите, попадащи в зона "А" на балнеокурорт Овча купел, маркирана в графичната част на закона.

1. В хода на съдебното производство ответникът представил решенията на Столичния общински съвет за одобряване на план-сметката за дейностите по чл. 62 ЗМДТ и за определяне на конкретни размери на таксата за битови отпадъци за периода 01.01.2001 г. - 31.12.2010 г. и заповедите на кмета на Столична община по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ.

1. По делото съдът приел заключение на съдебно-счетоводна експертиза, с което били определени данъчната оценка на имота за периода 01.01.205 г. - 31.12.2010 г. и размера на дължимата такса за битови отпадъци.

1. Съдът разпитал свидетеля Камелия Стаматова, която дала показания, че откакто живее на ул. "Рачка" - 1997 г., улицата нито веднъж не е почиствана от общината, а дори едва през 2012 г. била направена на улица.

Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспорения акт е издаден от компетентен орган, в исканата от закона форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Съдът приел, че Ковачева е задължено за такса битови отпадъци лице за периода 01.01.2005 г. - 31.12.2010 г., в т. ч. и за такса поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване, но в размер по-малък от определения в акта - 471, 57 лв., съгласно заключението на съдебната експертиза. Приел за неоснователно възражението за погасяване по давност на задължението за лихви за периода 01.01.2005 г. - 31.12.2010 г. с оглед на разпоредбата на чл. 171, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Приел, че искането за определяне на данъчна оценка и такса за битови отпадъци за периода 2001 г. - 2005 г. е извън предметния обхват на съдебното производство. Въз основа на това направил извод за недопустимост на жалбата в частта досежно 01.01.2001 г. - 31.12.2004 г. и прекратил съдебното производство. Досежно оспорения акт съдът направил извод за незаконосъобразност на определения размер на такса за битови отпадъци над 471, 57 лв. ведно с дължимата лихва и отменил акта в тази част като отхвърлил жалбата в останалата част. Съразмерно на отменената част осъдил Столична община да заплати 100, 00 лв. разноски по делото.

Изводът на съда в частта досежно недопустимостта на производството е правилен, а изводът му в частта досежно дължимостта на такса за поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване е неправилен.

По делото няма спор за факти. Съдът установил релевантните за предмета на спора факти и касационният съд ги приема за правилно и пълно доказани така, както са изложени по-горе. Спорът по делото е досежно правната квалификация на фактите в частта относно решението по същество и досежно законосъобразността на извода за недопустимост на производството в прекратителната част на решението.

По прекратеното производство:

Касаторът твърди, че съдът неправилно прекратил съдебното производство в частта досежно искането за определяне на данъчна оценка на имота за периода 01.01.2001 г. - 31.12.2004 г. и не заместил липсващия акт. Това негово твърдение е неоснователно. Вярно е, че на 29.10.2009 г. касаторът подал молба до директора на дирекция "Приходи и администриране на местни данъци и такси" в Столична община с искане да бъде определена данъчната оценка на имота за периода 01.01.2001 г. - 31.12.2010 г. и да бъдат определени реално дължимите данък сгради и такса за битови отпадъци. Към този момент е в сила разпоредбата на чл. 9б, ал. 2 ЗМДТ, която сочи, че вземанията от такси се установяват с акт на кмета на общината по реда на АПК. Доколкото към този момент не е имало други приложими специфични правила за определяне на таксите органът (кметът на общината) е следвало да се произнесе по молбата в срока по чл. 57, ал. 1 АПК, т. е. в четиринадесетдневен срок. В този срок кметът не се произнесъл, поради което е бил налице мълчалив отказ, който касаторът е можел да обжалва пред съда в сроковете по чл. 149, ал. 2 АПК. Касаторът не се е възползвал от тази правна възможност и с това правото му да оспорва непроизнасянето на кмета на общината по молбата му от 29.10.2009 г. в частта досежно определянето на такса за битови отпадъци е преклудирана. Поради това правилен е крайният извод на съда за недопустимост на съдебното производство в частта, с която касаторът обжалва непроизнасянето на кмета по искането му за определяне на данъчната оценка и дължимата такса битови отпадъци за периода 01.01.2001 г. - 31.12.2004 г.

Що се отнася до искането на касатора съдът да замести неиздадения от кмета акт като определи данъчна оценка за периода 01.01.2001 г. - 31.12.2004 г. то това искане също е недопустимо. Съдът извършва контрол за законосъобразност на актове по определяне на данъчна основа (когато е предмет на самостоятелно искане) или на задължения за такси, но не определя вместо органа данъчната основа на недвижимите имоти. За това има компетентни органи.

По нарушението на материалния закон:

Касаторът твърди, че решението в частта, с която е отхвърлена жалбата му срещу акт № РД-22-58 относно начислената такса за поддържане на чистота на териториите за обществено ползване е неправилно. Видно от акт № РД-22-58 с него на касатора са определени задължения за такса битови отпадъци на основания решенията на общинския съвет за съответните години, които определят размер на таксата за жилищни имоти на граждани като промил от данъчната оценка на имота за всяка от четирите услуги, които съгласно чл. 62 ЗМДТ, решението на общинския съвет и заповедта на кмета по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ общината предоставя. Касаторът не оспорва, че услугата сметосъбиране и сметоизвозване, както и обезвреждане на битовите отпадъци са реално престирани от общината. Но досежно услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване касаторът твърди, че общината не е престирала услугата. Съгласно чл. 170, ал. 1 АПК административният орган трябва да докаже съществуването на фактическите основания, посочени в акта. В случая органът, видно от акта, начислил такса за поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване. По делото обаче няма нито едно доказателство, което поне да индицира, че общината действително престирана услугата. Решението на общинския съвет и заповедта на кмета по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ безспорно са необходимо нормативно условие за предоставяне на услугата, но не достатъчно, за да се приеме, че услугата фактически е предоставена. Разпоредбата на чл. 71, т. 2 ЗМДТ изрично сочи, че такса не се дължи, когато услугата не се предоставя, а не когато няма издадена заповед на кмета по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ.

С определение от 13.03.2012 г. съдът указал на ответника, че негова е доказателствената тежест за съществуването на фактическите основания за издаване на акта. Въпреки това по делото ответникът не ангажирал каквото и да било доказателство в подкрепа на приетото в акта престиране на услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване. Съдът разпитал свидетеля Стаменова, която дала показания, че на ул. "Рачка" не е извършвана каквато и да е дейност по поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване. Съдът правилно не кредитирал показанията на свидетеля, тъй като това, което установява свидетелят е, че на ул. "Рачка" не е извършвано поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване. А това не е достатъчно, за да се приеме, че услугата не е престирана.

За да е релевантно за целите на дължимостта на таксата предоставянето на услугата не следва да бъде осъществено точно на територия за обществено ползване, която е разположена непосредствено около имота на всяко едно задълженото лице. Безспорно, с оглед на разпоредбата на чл. 14, ал. 4 ЗУТ всеки урегулира поземлен имот има задължително лице (изход) към улица, към път или по изключение към алея в парк, всеки от които е по принцип (с изключение на частните улици по смисъла на чл. 8, ал. 4 ЗП) територия за обществено ползване. Но законът не обвързва дължимостта на таксата с предоставянето на услугата на конкретната територия за обществено ползване, която граничи с имота на задълженото лице. Разбира се, би било чудесно общината да предоставя услугата на всяка една територия за обществено ползване, още по-добре би било това да се извършва с такава честота, която да обезпечава исканото от всеки високо ниво на чистота. Но обема на предоставяната услуга е въпрос от компетентността на органа на местното самоуправление - на общинския съвет. Той е този, който като пряко избран от населението на общината е компетентен да прецени баланса между потребностите от услугата и възможностите за поемане от задължените лица на цената на услугата. Тогава, когато при спазване на законовите изисквания общинският съвет и кмета на общината са определили териториалния обхват на предоставяне на услугата, видовия обхват на услугата, честотата на нейното предоставяне за законосъобразността на дължимостта на таксата е необходимо да се докаже престирането на услугата в района, в който е разположен имота.

В случая точно това не сторил ответника въпреки дадените му от съда указания. С оглед на това неправилен е извода на съда, че касаторът е задължено за таксата лице. Таксата за битови услуги не е данък и дължимостта й, независимо от начина на определяне на нейния размер, е дължима при престиране. При недоказано от страна на ответника престиране на услугата съдът следвало да отмени начислените такси за услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване, а не да приеме, че таксата е дължима.

От заключението на приетата в хода на съдебното производство съдебно-счетоводната експертиза е видно, че тя изчислила данъчната основа на имота за периода 01.01.2005 г. - 31.12.2010 г. като е налице разлика по години в данъчната оценка изчислена от експертизата и в акта (доклада). От подробното изложение на вещото лице е видно, че в данъчната основа, изчислена от него, не е включен включения в данъчната основа по акта на основание чл. 6, ал. 3 във вр. с ал. 1 от Приложение № 2 към чл. 20 ЗМДТ коефициент от 20% за курорт от местно значение. По делото са представени от ответника доказателства досежно местоположението на имота (виж по-горе т. 8) и на тяхно основание вещото лице приело, че неправилно органа начислил увеличение по чл. 6, ал. 3 от Приложение № 2. Съдът приел за правилна така определената данъчна основа и отменил оспорения акт именно за разликата от

57, 50 лв. (над 471, 57 лв. явяваща се следствие на приложения от ответника коефициент. Ответникът не е обжалвал решението в отменителната част и то е влязло в сила. Следователно данъчната основа по настоящото дело, с влязлата в сила част от съдебно решение, е определена по изчисленията на вещото лице. С оглед на това именно на база определената от вещото лице данъчна основа следва да се определи и размера на недължимата такса за поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване. От заключението на вещото лице е видно, че таксата за поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване е както следва: 2005 г. - 30, 91 лв. 2006 г. - 24, 63 лв.; 2007 г. - 19, 08 лв. 2008 г. - 23, 92 лв. 2009 г. - 30, 06 лв. 2010 г. - 31, 60 лв. или общо 160, 20 лв.

Поради изложеното съдебното решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлена жалбата на Коларова за начислената й за периода 2005 г. - 2010 г. такса за поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване.

Що се отнася до искането на касатора за сезиране на Конституционния съд досежно твърдяната противоконституционност на разпоредбите на чл. 64, ал. 1 и чл. 67, ал. 2 и 4 ЗМДТ съдът не намира основание да сезира Конституционния съд. Релевантната конституционна норма - чл. 60, ал. 1, има само едно изискване досежно таксите - да са установени със закон. Други изисквания Конституцията не съдържа. А таксата за битови отпадъци е установена със закон. Проблемът, който касаторът поставя не е конституционен. Той дори не и токова законен, защото чл. 67, ал. 1 ЗМДТ въвежда като основен принцип за определяне на таксата за битови отпадъци количеството на битовите отпадъци, т. е. той въвежда принципа "замърсителят плаща". Вярно е, че в ал. 4 законодателят не е установил задължителна поредност на начините на определяне на таксата, така, както е направил това в ал. 1 и 2, но всичко това не сочи на противоконституционност.

Видно от изложеното решението в частта, с която съдебното производство е прекратено следва да бъде оставено в сила. В частта, с която е отхвърлена жалбата на Коларова срещу определените задължения за такса битови отпадъци в размер над 311, 37 лв. и съответната за този размер публично задължение лихви решението следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да се отмени акт № РД-22-58 на кмета на Столична община за определеното на Коларова за периода 01.01.2005 г. - 31.12.2010 г. задължение за такса за битови отпадъци в размер над 311, 47 лв. и съответната за този размер публично задължение лихва. В останалата част решението следва да бъде оставено в сила.

С оглед на изхода от делото, направено от касатора искане и на основание чл. 143, ал. 1 АПК съдът следва да присъди разноски за първата инстанция съразмерно на уважената част от жалбата представляващи 20, 00 лв. и да осъди Столична община, юридическото лице, в чиято структура е ответникът, да заплати на касатора направените за настоящата инстанция разноски. Видно от доказателствата по делото същите са в размер на 5, 00 лв. Държавна такса. Касаторът претендира и адвокатско възнаграждение по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Разноски по съдебното производство, включително и за адвокатско възнаграждение се дължат само, когато са фактически направени и доказани. В случая касаторът не доказва фактически извършени разходи за адвокатско възнаграждение, поради което съдът не следва да присъжда такива.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд