Решение № 6932 от 22.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4775/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на министъра на вътрешните работи, чрез юрк. Стоев, против решение № 477 от 11.03.2026 г., постановено по адм. дело № 587/2025 г. по описа на Административен съд - Кърджали, с което е отменена заповед № 8121к-10663/15.09.2025 г. на същия административен орган, с която на инспектор М. О. П. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и служебното му правоотношение е прекратено. Жалбоподателят поддържа, че решението е постановено в противоречие с материалния закон и е необосновано. Моли да бъде отменено и да се постанови нов съдебен акт по същество, с който жалбата против заповедта за налагане на дисциплинарно наказание и за прекратяване на служебното правоотношение да бъде отхвърлена или евентуално след отмяната делото да бъде върнато на същия съд за ново разглеждане от друг състав. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции и прави евентуално възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Ответникът – М. О. П., чрез адв. Икономов, оспорва касационната жалба. Моли решението на административния съд да бъде оставено в сила, като му се присъдят направените по делото разноски. Като взе предвид касационните основания, посочени в жалбата и доказателствата по делото, Върховният административен съд, състав на второ отделение, констатира следното: Касационната жалба е подадена в срок и от страна, за която оспореният съдебен акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Първоинстанционният съд правилно приема, че оспорената заповед, с която на инспектор М. О. П., [заличен текст], е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и служебното му правоотношение е прекратено, е издадена от компетентен орган, в съответствие с изискванията за форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Производството е проведено в съгласно изискванията на чл. 205, ал. 1, ал. 2 и ал. 6 ЗМВР и на чл. 206, ал. 1 и ал. 4 ЗМВР, а заповедта е издадена в сроковете по чл. 195, ал. 2 във връзка с чл. 196 ЗМВР, при отчитане на условията на чл. 195, ал. 3 ЗМВР. В този смисъл са подробните съображения на административния съд които настоящата инстанция споделя при условията на чл. 221, ал. 2 АПК. Изводите на решаващия съдебен състав за отмяна на административния акт поради противоречие с материалноправни разпоредби и целта на закона също са изведени при правилно тълкуване и прилагане на нормативната уредба и в съответствие със събраните доказателства. В заповедта и в съставените в хода на административното производство документи са описани две отделни нарушения, извършени от инспектор П., които противоречат на правила от Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР и уронват престижа на службата. В административния акт е посочено, че на посочените дати и при описаните обстоятелства П. в качеството на разследващ полицейски орган се запознава по повод службата си с Г. Л. Г. и с Т. Х. Е., с които се опитва да установи интимни отношения, като ги кани на лични срещи и изпраща телефонни съобщения с намеци и предложения от интимен характер. След анализ и съвкупна преценка на събраните по делото доказателства съставът на административния съд достига до законосъобразния извод, че първото от описаните в заповедта нарушения е установено. Правилно е прието, че след като се запознава с Г. по повод подаден от нея сигнал за правонарушение, П. се държи фамилиарно при личните им срещи във връзка с разследването и й изпраща телефонни съобщения и предложения със сексуален характер и подтекст. Както съставът на административния съд правилно приема, това поведение на полицейския служител е морално укоримо и е в нарушение на правилата на т. 13, б. „в“; т. 19, т. 21 и т. 83 от Кодекса за етично поведение на държавните служители в МВР, които задължават служителя да оказва уважение и да зачита достойнството и правата на гражданите, както при изпълнение на служебните си задължения, така и извън службата; да пази доброто име на институцията, която представлява; да се отнася с уважение към всички представители на обществото и да не прикрива доведено до знанието му правонарушение. С оглед събраните доказателства законосъобразно е и заключението на първоинстанционния съд, че второто от описаните в заповедта нарушения на служебната дисциплина не е установено по несъмнен начин. Правилно е прието, че жалбата на Е. срещу П. е провокирана от недоволството й от действията на П. по разкриване на лицата, извършили нападение срещу нея, т.е. от неизпълнение на служебните задължения на разследващия. В този смисъл са първоначалните обяснения на Е., в които тя обвинява П., че е на страната на нападателите, както и обясненията на полицейските служители С. Р. и С. Ш., извършили заедно с П. оперативно- издирвателни мероприятия по случая на Е.. Правилно е отбелязано, че роднините на Е. нямат преки впечатления от поведението на полицейския служител, а предават информация, получена от нея, поради което обясненията им не могат да се приемат за доказателство за извършени от П. действия в нарушение на етичните правила. Законосъобразно е и заключението, че обясненията на К. Г. и тези на С. К., не установяват, че П. използва качеството си на полицейски служител за създаване на интимни отношения с лица от женски пол, потърсили съдействие от полицията. В подкрепа на извода за липсата на подобен модел на поведение, са и констатациите от психологическата оценка на П. от 24.09.2024г. При тези фактически установявания, съставът на административния съд законосъобразно приема, че изискванията на чл. 203, ал. 1, т. 13 ЗМВР за санкциониране на служителя с най- тежкото дисциплинарно наказание не са изпълнени. Според посочената разпоредба дисциплинарно наказание „уволнение“ се налага за деяния, несъвместими с етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, уронващи престижа на службата. Следователно отговорността по цитирания текст възниква при наличието на две кумулативни предпоставки: деяния, извършени в противоречие с правилата на Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР, които да са от такова естество, че застрашават със загуба на доверие полицейската институция. В случая при правилно тълкуване и прилагане на закона съставът на административния съд приема, че не е изпълнена втората от посочените в чл. 203, ал.1, т. 13 ЗМВР предпоставки. Описаното в заповедта поведение на полицейския служител спрямо Г., независимо че противоречи на морално- етични правила и е основание за ангажиране на дисциплинарна отговорност по чл. 200, ал.1, т. 12 ЗМВР, разкрива субективно отношение, няма обществен отзвук, не представлява демонстрация на служебни и полицейски правомощия и не очертава траен модел на поведение, застрашаващ със загуба на доверие полицейската институция и водещ до несъвместимост със заемане на служба във ведомството. Поради това, както административният съд правилно приема, извършеното от служителя не засяга обществения престиж на полицията. Ето защо условията на чл. 203, ал. 1, т. 13 ЗМВР не са изпълнени и не са налице основания поведението на П. да се квалифицира като тежко нарушение на служебната дисциплина по смисъла на посочения текст, а доводите на касатора в обратен смисъл са неоснователни. По изложените съображения настоящата инстанция приема, че оспореното решение на Административен съд – Кърджали е постановено при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон и се обосновава от събраните доказателства. Не са налице посочените в касационната жалба основания за отмяна по чл. 209, т. 3 АПК. Съдебният акт е правилен и следва да бъде оставен в сила. Съобразно изложеното, направеното искане и доказателствата за действително извършени разходи по водене на делото пред касационната инстанция Министерство на вътрешните работи, юридическото лице, в чийто състав е административният орган, следва да заплати на ответника по касационната жалба сумата 500.00 евро разноски за производството, представляващи възнаграждение за адвокат. Разноските следва да бъдат присъдени в този размер с оглед фактическата и правна сложност на спора, определени съобразно характера на производството, приключило в едно съдебно заседание, без събиране на доказателства и при отчитане на предвиденото възнаграждение за дела с такъв характер в чл. 8, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/ 2004г. за възнаграждения за адвокатска работа. По тези съображения възражението на касационния жалбоподател за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение се явява основателно. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,