Решение № 11018 от 22.07.2013 г. на ВАС по адм. д. № 15428/2012 г.

Решение № 11018 от 22.07.2013 г. на ВАС по адм. д. № 15428/2012 г., I о., докладчик председателят Здравка Шуменска Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на адв. Ивайло Иванов, в качеството му на процесуален представител на Димо Стефанов Стефанов, управител на "Парма транс" ООД, срещу решение № 553 от 6.11.2012 г. по адм. дело № 736 по описа за 2012 г. на административния съд - Велико Търново. С него е отхвърлена жалбата на дружеството срещу ревизионен акт 071103552 от 9.04.2012 г. на органа по приходите при ТД на НАП - гр. Велико Търново, потвърден с решение № 342 от 2.07.2012 г. на директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Велико Търново относно отказано право на данъчен кредит за данъчен период м. 12.2009 г. в размер на 8 000.00 лв. и начислени лихви за забава в размер на 1 848.28 лв. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на оспореното решение поради нарушаване на материалния и процесуалния закони, което съставлява отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК, като се иска неговата отмяна и постановяване на друго решение по съществото на спора, и не се претендира присъждане на съдебни разноски. Ответната страна по касационната жалба - директорът на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Велико Търново оспорва същата като неоснователна чрез депозирано становище по реда на чл. 163, във връзка с чл. 228 от АПК и лично от юрисконсулт Ирена Русева. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведеното отменително основание, и с оглед на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна. Административният съд - Велико Търново е бил сезиран с жалба срещу ревизионен акт 071103552 от 9.04.2012 г. на органа по приходите при ТД на НАП - гр. Велико Търново, потвърден с решение № 342 от 2.07.2012 г. на директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Велико Търново за отказано право на данъчен кредит за данъчен период м. 12.2009 г. в размер на 8 000.00 лв. и начислени лихви за забава в размер на 1 848.28 лв. В хода на ревизията е установено, че за данъчен период м. 12.2009 г. дружеството е упражнило право на приспадане на данъчен кредит в размер на 8 000.00 лв. за закупен лек автомобил марка "БМВ Х 5" по фактура № 107 от 301.2.2009 г., издадена от "Ембострой" ЕООД. За да откаже претендираното право на данъчен кредит административният орган се е позовал на чл. 70, ал. 1, т. 4 от ЗДДС, според която разпоредба правото на приспадане на данъчен кредит не е налице, независимо, че са изпълнени условията на чл. 69 или 74 от закона, когато е придобит, внесен или нает мотоциклет или лек автомобил. По смисъла на § 1, т. 18 от ДР на ЗДДС "лек автомобил" е този, в който броят на местата за сядане без мястото на водача не превишава 5. Видно от представеното свидетелство за регистрация на лек автомобил част I, посочен е брой на местата в МПС 4 + 1. В хода на ревизията не са представени доказателства за изпълнение на условията на чл. 70, ал. 2 от ЗДДС. В мотивите на решението на административния съд е изложена фактическата страна по спора, като е прието, че няма спор за факти, като процесния автомобил отговаря на легалното определение за "лек автомобил" дадено в цитираната разпоредба, понеже броят на местата за сядане без това на водача не превишава пет. Съдът също е обсъдил чл. 70, ал. 1, т. 4 от ЗДДС, но е обсъдил и чл. 70, ал. 2 от ЗДДС, в която разпоредба са определени хипотезите на изключенията от правилото по чл. 70, ал. 1, т. 4 от ЗДДС. В тях е прието, че последната разпоредба не се прилага когато превозните средства по ал. 1, т. 4 се използват единствено за транспортни и охранителни услуги, подготовка на водачи на МПС, включително при последващата им продажба (т. 1) и (т. 2) превозните средства са предназначени единствено за препродажба (търговски наличности). По делото не е налице нито една от хипотезите по чл. 70, ал. 2, т. 1 и т. 2 от ЗДДС, които изключват прилагането на чл. 70, ал. 1, т. 4 от ЗДДС. Според съда доказателствената тежест е в лицето на жалбоподателя, понеже той твърди факти и претендира изгодни последици от тях за себе си. Не се доказва, че автомобилът е използван за независима икономическа дейност от дружеството, а обстоятелството, че в неговия основен предмет на дейност е вписано "международен и вътрешен транспорт на стоки" не следва, че той се използва за транспортна дейност на стоки и с него се извършва дейност по занятие. Няма твърдения, а и доказателства, че той се използва за куриерски услуги, обучение на водачи на МПС, не е отдаван под наем и не представлява търговска наличност за препродажба. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е правилно постановено. Съдът е изяснил фактическата страна по делото и при правилно прилагане на правилата за разпределяне на доказателствената тежест е приел, че жалбоподателят не е установил нормативно уредените изключения по чл. 70, ал. 2, т. 1 и т. 4 от ЗДДС, които обосновават неприлагането на правилото по чл. 70, ал. 1, т. 4 от ЗДДС, послужил за основание за отказване на претендираното право на приспадане на данъчен кредит. Фактът, че в основания предмет на дейност на дружеството е вписана дейност, свързана с международен и вътрешен транспорт на стоки, не означава, че придобиването на процесното МПС ще служи на тази дейност. Доказателства в тази насока не са представени, както и такива, с оглед извършване на дейности с превозното средство, предвидени в горецитираните изключващи хипотези. Обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход от спора на ответната страна не следва да се присъждат съдебни разноски, понеже такива са присъдени в първоинстанционното производство, което е в изпълнение на чл. 161, ал. 1, изр. трето от ДОПК. Съобразно изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, първо отделение