Решение № 3 от 6.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 2667/2019 г.

Решение № 3 от 6.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 2667/2019 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Евгений Стайков Производството е по реда на чл. 47 и сл. ЗМТА. Образувано е по искова молба на В. Н. Б., депозирана на 22.10.2019 г. (уточнена с допълнителна молба от 11.11.2019 г.) против "Кредит Инкасо И. БГ" ЕАД за прогласяване нищожността на основание чл. 47, ал. 2 ЗМТА на арбитражно решение № 2-6170/31.01.2016 г. по арб. дело № 6170/2016 г. на Арбитражен съд "А. Ю. " С. – [населено място], респ. за неговата отмяна за на основание чл. 47, ал. 1, т. 2 ЗМТА. В исковата молба се поддържа, че В. Б. е бил уведомен за пръв път за арбитражното решение чрез телефонно обаждане в края на месец септември 2019 г. Твърди се, че атакуваното арбитражно решение е нищожно, на основание чл. 47, ал. 2 ГПК, тъй като е постановено по спор, чиито предмет не подлежи на решаване от арбитраж с оглед потребителския характер на договора. Същевременно се излагат доводи за липса на валидна арбитражна клауза, за нарушаване на обществения ред, както и за наличието на неравностойни клаузи в договора за кредит по смисъла на чл. 146, ал. 1 З. В отговора на исковата молба ответното дружество "Кредит Инкасо И. БГ" ЕАД (цесионер за процесното вземане по договор за цесия с "Профи Кредит България" Е.) прави възражение за недопустимост на иска с оглед пропуснат преклузивен срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА като твърди, че В. Б. е бил редовно уведомен за арбитражното решение на 07.11.2016 г. по реда на чл. 47 ГПК, както и че е узнал за решението на 28.11.2016 г., когато въз основа на наложен запор е била изплатена към "Профи Кредит България" Е. сумата 103. 95 лв. Поддържа се, че ищецът е бил редовно уведомен за договора за цесия между "Профи Кредит България" Е. и "Кредит Инкасо И. БГ" ЕАД по реда на чл. 47 Г. през месец ноември 2018 г. Отделно се излагат съображения за неоснователност на исковете по чл. 47, ал. 1 и ал. 2 ЗМТА. В откритото заседание, проведено на 22.01.2020 г., пълномощникът на ищеца поддържа предявения иск по изложените в исковата молба съображения като сочи, че арбитражното решение е нищожно с оглед разпоредбите на чл. 19, ал. 1 ГПК. Излага доводи, че от представените от ответното дружество доказателства не се установява редовното връчване по реда на чл. 47 ГПК на поканата за доброволно изпълнение, както и узнаване на арбитражното решение чрез извършеното частично плащане въз основа на наложения запор на вземания. Претендира прогласяване нищожността на атакуваното решение, респ. неговата отмяна с присъждане на разноски. Ответното дружество е депозирало на 17.01.2020 г. писмена молба с доказателства с твърдение, че същите подкрепят тезата за пропуснат срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА. С молбата се иска отхвърляне на предявения иск и присъждане на разноски. При условията на евентуалност се прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по см. на чл. 78, ал. 5 ГПК. Върховен касационен съд, търговска колегия, второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното: От представените по делото писмени доказателства – покана за доброволно изпълнение, известие за доставяне на пощенска пратка, запорно съобщение и преводно нареждане, се установява, че въз основа на арбитражно решение, постановено по арб. дело № 6170/2016 г. на Арбитражен съд "А. Ю." С., В. Н. Б. е бил осъден да заплати на "Профи Кредит България" Е. главница в размер на 9 606. 77 лв. – задължение по неизпълнен договор за револвиращ кредит, ведно с лихви и разноски. Въз основа на издаден изпълнителен лист от СГС на 07.07.2016 г. е било образувано изп. дело № 20168610401678 на ЧСИ Д. В. Изпратената от ЧСИ до длъжника покана за доброволно изпълнение чрез "М. Е." О. е върната на 10.11.2016 г. с отбелязване от куриера, че е "непотърсена". Въз основа за запорно съобщение до "Ю. България" АД, изпратено от ЧСИ по молба на взискателя "Профи Кредит България" Е. на 28.11.2016 г., е бил извършен банков превод в размер на сумата от 103. 95 лв. От представените с отговора на исковата молба доказателства е видно, че с договор от 16.08.2018 г. за прехвърляне на вземания, "Профи Кредит България" Е. е цедирало на "Кредит Инкасо И. БГ" ЕАД свои вземания, включително и процесното. Изпратеното на 08.11.2018 г. уведомление за цесията не е било връчено на длъжника като в известието за доставяне е отразено, че адресатът е "заминал/отсъства". Настоящият състав на ВКС намира, че исковете на В. Б. по чл. 47, ал. 2 и чл. 47, ал. 1, т. 2 ЗМТА са допустими като предявени от надлежна страна в преклузивния тримесечен срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА. Ответното дружество не твърди и не ангажира доказателства за връчване на арбитражното решение по реда на чл. 32, ал. 1 респ. по ал. 2 ЗМТА, нито за съобщаване на решението по уговорен в договора ред. Неоснователно е възражението на ответното дружество, че В. Б. е бил уведомен за арбитражното решение чрез поканата за доброволно изпълнение, връчена му по реда на чл. 47 ГПК на 10.11.2016 г. От представеното известие за доставяне на пощенска пратка с дата 10.11.2016 г. се установява, че адресатът на поканата за доброволно изпълнение не е бил намерен на адреса и че не е потърсил пратката. По делото няма данни да е спазена процедурата по чл. 47, ал. 1 ГПК (в редакцията към месец ноември 2016), предвиждаща залепване на уведомление на вратата или на пощенската кутия и то след като връчителят е потърсил сведения дали лицето пребивава на адреса. Не може да се приеме също, че В. Б. е бил уведомен за арбитражното решение с оглед извършения банков превод на сумата 103. 05 лв въз основа на запорното съобщение, тъй като преводът не е извършен по нареждане на длъжника и по делото няма данни той да е уведомен за запорното съобщение и конкретно за основанието на наложения запор. На последно място не обуславя извод за неспазване на срока по чл. 48, ал. 1 ЗМТА поради уведомяването на длъжника за извършената цесия, доколкото уведомлението за цесията не е получено от длъжника с пратката от 08.11.2018 г. Не може да се приеме наличие на фингирано връчване на уведомлението за цесията по чл. 99, ал. 3 ЗЗД преди завеждане на исковата молба. Редовното уведомяване на цесията с отговора на исковата молба е неотносимо за срока по чл. 48, ал. 1 ЗМТА. Отмяната по реда на чл. 48 ЗМТА е правен способ за защита срещу решения на арбитражни органи и съдилища, които са валидни и пораждат присъщите им правни последици. Поради това, преди да се произнесе по въведените с исковата молба основания по чл. 47, ал. 1, т. 2 ЗМТА за отмяна на арбитражното решение, Върховният касационен съд е длъжен да извърши служебно проверка за валидността на решението по смисъла на чл. 47, ал. 2 ЗМТА Със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 8/24.01.2017 г., е изменена разпоредбата на чл. 19, ал. 2 ГПК като е въведена забрана за постигане на арбитражно споразумение за решаване от арбитражен съд на спор, една от страните по който е потребител по смисъла на чл. 13 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите /ДР З./. Според легалната дефиниция на § 13, т. 1 ДР З., "потребител" е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска и професионална дейност". Със същия ЗИДГПК е създадена нова алинея 4 на чл. 3 З., предвиждаща, че всяка клауза в договор, сключен между търговец и потребител, с която страните възлагат на арбитражен съд решаване на спор между тях, извън процедурата за алтернативно решаване на потребителски спорове по смисъла на З., е недействителна. В § 6, ал. 2 ПЗР ЗИДГПК е предвидено започналите до влизане на закона в сила арбитражни производства по неарбитруеми потребителски спорове, какъвто характер има спорът с участие на потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР З., да бъдат прекратени, като по този начин е отречена възможността тези производства да приключат с постановяване на арбитражно решение. С § 8, т. 5 ЗИДГПК е изменена и разпоредбата на чл. 47, ал. 2 ЗМТА и според действащата след изменението редакция арбитражните решения, постановени по спорове, предметът на които не подлежи на решаване от арбитраж, са нищожни. Законодателните промени, извършени със ЗИДГПК (обн. в ДВ бр. 8/2017 г.), са приложими и за висящите пред Върховния касационен съд производства по чл. 48 ЗМТА за отмяна на арбитражни решения, постановени по спорове с участие на потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР З., образувани преди влизане на закона в сила. Аргумент за това е тълкуването, дадено от Конституционния съд на РБ в т. 3 от решение № 9/24.10.2012 г. по конституционно дело № 15/2002 г., че защитата в рамките на арбитражния процес в неговата цялост се осъществява в два стадия като производството пред арбитражния съд е първият стадий, а следващият стадий, който е факултативен, е предявяването на иск по чл. 47 ЗМТА пред компетентния държавен съд - Върховен касационен съд. След като към момента на влизане в сила на посочения ЗИДГПК защитата срещу арбитражното решение е преминала в своя втори стадий и Върховният касационен съд е сезиран с иск за отмяна на решението на някое от основанията по чл. 47 ЗМТА, подаден от надлежна страна в срока по чл. 48, ал. 1 ЗМТА, валидността на решението следва да бъде преценявана съобразно действащите след изменението редакции на разпоредбите на чл. 19, ал. 1 ГПК и чл. 47, ал. 2 ГПК, първата от които изключва императивно разрешаването на потребителски спорове от компетентността на арбитража, а втората обявява за нищожни арбитражните решения, постановени по спор с участие на потребител. Ако арбитражното решение разрешава потребителски спор, който съгласно чл. 19, ал. 1 ГПК е неарбитрируем, същото е нищожно по силата на чл. 47, ал. 2 ЗМТА и Върховният касационен съд следва да прогласи нищожността, без да разглежда по същество въведените с исковата молба основания по чл. 47 ЗМТА. Нищожното решение не поражда присъщите на арбитражното решение правни последици и при констатирана нищожност не подлежи на отмяна по реда на чл. 48 ЗМТА. С постановеното арбитражно решение № 2-6170/31.01.2016 г. по арб. дело № 6170/2016 г. на Арбитражен съд "А. Ю." С. – [населено място], е разрешен спор за дължими от ищеца суми по договор за потребителски кредит /револвиращ заем/. Ищецът има качеството на потребител по смисъла на чл. 13, т. 1 ДР З., поради което спорът е потребителски и съгласно чл. 19, ал. 1 ГПК (ред. ДВ бр. 8/2017 г.) е неарбитрируем, а постановеното по него арбитражно решение е нищожно, съгласно чл. 47, ал. 2 ЗМТА (ред. ДВ бр. 8/2017 г.). При тези обстоятелства и с оглед изложените по-горе съображения Върховният касационен съд следва да прогласи по иска на В. Б. нищожността на арбитражното решение, без да разглежда останалите поддържани в исковата молба основания за неговата отмяна. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответното дружество следва да заплати на ищеца направените от него разноски по делото общо в размер на 1 360 лв., от които 560 лв. – държавна такса и 800 лв. – адвокатско възнаграждение. Не е основателно възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение с оглед факта, че заплатеното от ищеца възнаграждение от 800 лв. при цена на иска от 14 000 лв. е под минимума, предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. на В.. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,