Решение № 1488 от 9.2.2023 г. на ВАС, III о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна и частна жалба на Българска народна банка (БНБ), подадени чрез упълномощен процесуален представител адв. М. Войнова, против осъдителната част на Решение 1770 от 05.10.2021 г., постановено по адм. дело 1765 по описа на Административния съд Пловдив за 2020 г. и Определение 295 от 23.02.2022 г., постановено по същото дело. С обжалваната част от решението, БНБ е осъдена да заплати на А. Шамлъян с [ЕГН] и с адрес в гр.Пловдив, [улица], обезщетение за имуществени вреди в размер на 4 410, 50 лв., претърпени в периода 26.07.2014 г. 05.11.2014 г. вследствие на съществено нарушаване на БНБ на правото на Европейския съюз (ЕС). Със същото решение предявеният от Шамлъян иск е отхвърлен за сумата над присъденото обезщетение до пълния предявен размер от 8 627, 97 лв., като неоснователен и недоказан. Наред с това ответникът е осъден да заплати на ищеца 3 483, 83 лв. разноски по делото, съобразно уважената част от иска. С обжалваното определение не е уважена молбата на частния жалбоподател БНБ за допълване и изменение на Решение 1770/05.10.2021 г., постановено по адм. дело 1765/2020 г. по описа на Административния съд Пловдив в частта за разноските. Касационният жалбоподател поддържа неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Конкретните оплаквания ще бъдат разгледани подробно и последователно в мотивите на настоящото решение. Иска отмяна на решението в обжалваната част. Претендира присъждане на сторените пред първоинстанционния съд и в настоящото производство разноски. Представя списък за тях по чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), договор за правна защита и съдействие БНБ-37224/15.04.2016 г. и доказателства за извършването им. В съдебното заседание пред настоящия съд, с което е даден ход на делото по същество, чрез упълномощения адв. Войнова, прави възражение за прекомерност на претендираното от ответника по касация адвокатско възнаграждение за процесуално представителство за касационното производство. Ответникът по касационната жалба А. Шамлъян, чрез упълномощен процесуален представител адв. Е. Иванова, в писмен отговор от 10.12.2021 г. излага подробни съображения за неоснователността на касационната жалба и правилността на атакуваното решение в обжалваната част. Иска оставянето му в сила. Претендира сторените в касационното производство разноски, за което представя списък по чл. 80 ГПК. Частният жалбоподател БНБ навежда като основания за неправилност на обжалваното определение, нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че с атакувания акт съдът е отказал да допълни диспозитива на постановеното от него Решение 1770/05.10.2021 г. по адм. дело 1765/2020 г., в който липсва произнасяне по искането му за разноски. Поддържа, че с оглед частичното отхвърляне на исковата претенция, на ищеца следва да бъде възложена тежестта да понесе разноските, сторени от ответника за защитата му в първоинстанционното производство. Навежда доводи във връзка с разпоредбата на чл. 10 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) и приетото в Определение 2/20.04.2021 г., постановено от Общото събрание на съдиите от Гражданската колегия на Върховния касационен съд и Общото събрание на съдиите от Първа и Втора колегия на Върховния административен съд по тълк. дело 1/2019 г. Подчертава, че не всички разноски, претендирани пред първата инстанция, представляват такива за заплатено адвокатско възнаграждение. Твърди, че е направил разноски за подаване по пощата на документи по делото, както и такива за транспорт. Изразява становище, че първоинстанционният съд неправилно е присъдил цялата сума за разноски, претендирана от ответника по касация, доколкото същата не е съразмерна на уважената част от исковата претенция. Посочва, че не е отчетено своевременно направеното от него възражение за прекомерност на претендираното от ищеца възнаграждение за адвокатска защита. Иска отмяна на обжалваното определение и присъждане на сторените от БНБ в първоинстанционното производство разноски. Ответникът по частната жалба А. Шамлъян не изразява становище по нея в срока по чл. 232 АПК. В съдебното заседание пред настоящия съд не се явява и не се представлява. Участващият по делото представител на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната и частната жалби. Касационната и частната жалба са процесуално допустими, като подадени от надлежна страна, за която частично обжалваното съдебно решение и атакуваното определение са неблагоприятни и в срока по чл. 211, ал. 1, респ. чл. 230 АПК, поради което следва да бъдат разгледани относно тяхната основателност. По касационната жалба, подадена от БНБ: Обжалваният съдебен акт е постановен в производство по реда на чл. 226 АПК, след като образуваното пред Административния съд Пловдив адм. дело 1743/2016 г. е върнато с Решение 9586/14.07.2020 г. по адм. дело 14455/2016 г. на Върховния административен съд на друг състав на същия съд със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Касационната инстанция e приела, че формираният от Административния съд Пловдив решаващ извод за липса, в конкретния случай, на противоправно бездействие от страна на БНБ противоречи на материалния закон, а липсата на каквито и да било мотиви за настъпването на имуществени вреди и причинната връзка между тях и противоправното бездействие на Централната банка и за периода, за който се дължи обезщетение определил като съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Счел, че поради отхвърляне от първата инстанция на относими доказателствени искания, липсват фактически установявания, имащи значение за решаването на спора. След връщане на делото на първата инстанция е образувано адм. дело 1765/2020 г. по описа на Административния съд Пловдив, по което е постановено частично обжалваното съдебно решение, предмет на касационен контрол в настоящото производство. За да постанови обжалвания резултат, първоинстанционният съд е приел, че е сезиран от А. Шамлъян с иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на законната лихва за забавено плащане на гарантирания размер на депозита му в Корпоративна търговска банка АД (КТБ АД) за периода 30.06.2014 г. 04.12.2014 г., претърпени в резултат на незаконосъобразното бездействие на БНБ да приложи разпоредба от правото на ЕС, която е с директен ефект чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити (Директива/та), изм. с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 г. За установено от фактическа страна, административният съд е приел, че Шамлъян бил вложител в КТБ АД. Установил, че на 20.06.2014 г., на основание чл. 115, ал. 2, т. 2 и т. 3 от Закона за кредитните институции (ЗКИ) (отм.) Управителният съвет на БНБ е приел Решение 73, изменено и допълнено с Решение 74/22.06.2014 г., с което КТБ е поставена под специален надзор за срок от три месеца, като е спряно изпълнението на всички нейни задължения за същия срок, ограничена е дейността й, забранено е извършването на всички дейности, съгласно банковата лицензия, от длъжност са отстранени членовете на управителния и на надзорния съвет на банката, акционерите, притежаващи повече от 10 на сто от акциите са лишени от право на глас, назначени са квестори. С поставянето под особен надзор на КТБ АД, БНБ възложила на квесторите осигуряването на пълен анализ и оценка на активите и пасивите на банковата група КТБ от независим външен одитор. На 25.07.2014 г. докладът за текущото състояние на КТБ е представен от квесторите пред БНБ. Същият е приет от БНБ на 31.07.2014 г. Управителният съвет на Централната банка постановил Решение 94/31.07.2014 г., с което, на основание чл. 107, ал. 3 ЗКИ, издал задължителни предписания към квесторите на КТБ за: сключване на допълнителни договори с одиторски фирми с оглед цялостна оценка активите на КТБ, която да бъде осъществена в срок до 20.10.2014 г.; създаване на специален екип, който, в срок до 15.09.2014 г., да организира подготовката на кредитните досиета, за целите на одиторската оценка. С решение от 16.08.2014 г. Управителният съвет на БНБ, на основание чл. 116, ал. 2, т. 3 (отм.), вр. чл. 103, ал. 2, т. 24 ЗКИ (в редакцията на закона, обн. в ДВ, бр. 27 от 2014 г.) и чл. 16, т. 16 от Закона за Българската народна банка (ЗБНБ) (в редакцията на разпоредбата, обн. в ДВ, бр. 101 от 2010 г.) разрешил на КТБ да извършва: платежни операции за целите на погасяване на кредити към банката, поставена под специален надзор, от сметки при същата банка на кредитополучателя, на негови съдлъжници или на негови поръчители, когато съзадължеността или поръчителството са възникнали преди 01.06.2014 г.; безкасови операции по обмен на валута, когато такива са необходими за целите на погасяване на кредити. На 16.09.2014 г. Управителният съвет на БНБ е взел решение за удължаване срока на специалния надзор за КТБ с още два месеца, съответно до 20.11.2014 г., указвайки на квесторите, най-късно до 20.10.2014 г., да внесат в БНБ цялостна оценка на активите на банката, извършена от трите одиторски компании Ърнст енд Янг Одит ООД, Делойт България ООД и Афа ООД и до 31.10.2014 г. да представят отчет за капиталовата адекватност на КТБ, на база изготвената пълна оценка на активите и след извършване на съответни счетоводни операции. С Решение 138/06.11.2014 г. Управителният съвет на БНБ отнел лиценза на КТБ АД за извършване на банкова дейност. Със същото решение, на основание чл. 9, ал. 1 от Закона за банковата несъстоятелност (ЗБН), приел да бъде подадено искане до компетентния съд за откриване на производство по несъстоятелност за КТБ, за което уведомил и Фонда за гарантиране на влоговете в банките (ФГВБ/Фонда/ът), с цел извършване на подготвителни действия за назначаване на синдик. С Решение 61/18.11.2014 г. Управителният съвет на Фонда определил девет обслужващи банки за изплащане на гарантираните влогове. Определил също датата 04.12.2014 г. за начална дата на изплащане на гарантираните депозити. Първоинстанционният съд е установил, че гарантираният депозит на Шамлъян в размер на 196 000, 00 лв. му е изплатен на 12.01.2015 г. операционна бележка на л. 10 от адм. дело 579/2016 г. по описа на Административния съд Пловдив. За изясняване на спорния по делото въпрос и в изпълнение на указанията на Върховния административен съд, дадени с негово Решение 9586/14.07.2020 г. по адм. дело 14455/2016 г., по делото пред първата инстанция, при повторното му разглеждане, е допусната и приета съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещо лице инженер-икономист П. Тороманов, чието заключение, неоспорено от страните, съдът кредитирал като компетентно и безпристрастно изготвено. При така установената фактическа обстановка, първоинстанционният съд подробно се обосновал защо преценява като допустим предявения иск, а БНБ като надлежен ответник. Посочил е, че искът следва да се разгледа по реда на АПК и ЗОДОВ, но при спазване на стандартите за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушаване правото на ЕС, изведени от практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС). По съществото на иска съдът е приел, че исковата претенция е доказана по основание и частично основателна по размер до присъдената сума от 4 410, 50 лв. и за периода 26.07.2014 г. 05.11.2014 г. Аргументирал се е, че по делото са установени всички предпоставки за ангажиране на отговорността на БНБ за вреди. Обсъдил подробно разпоредбите на Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити, които имат значение за конкретния казус, както и относимото национално законодателство. Съобразил даденото от СЕС тълкуване на разпоредбите на чл. 1, пар. 3 и чл. 10, пар. 1 от Директива 94/19/ЕО, което е в смисъл, че не се допуска, от една страна, национално законодателство, съгласно което установяването на неналичността на депозитите да зависи от неплатежоспособността на кредитната институция и от отнемането на нейния банков лиценз, и от друга страна отклоняване от предвидените от тези разпоредби срокове за установяване на неналичността и за изплащане на депозитите по съображение, че е необходимо кредитната институция да бъде поставена под специален надзор. Изложил е подробни аргументи, че правомощието по чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата е възложено на съответния компетентен орган на държавата членка, който, в случая, е именно БНБ. Посочил е правомощието по Директива 94/19/ЕО на съответните компетентни органи да установят, че по тяхно виждане съответната кредитна институция изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозитите на вложителите и че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи. Формирал е извод, че чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО, като пряк източник на права и задължения, задължава БНБ да установи неналичността на депозитите с изричен акт, различен от акта, с който се отнема лиценза поради неплатежоспособност. Приел е, че постановявайки Решение 73/20.06.2014 г. за поставяне на КТБ АД под специален надзор, БНБ на практика е направила обективната констатация за неналичност на депозитите по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата, като преустановяването на достъпа до депозитите в КТБ е по причини, пряко свързани с финансовото й положение. Приел е, че от този момент КТБ АД не била в състояние да изплаща дължимите и изискуеми депозити. Счел е, че не съществувала и близка перспектива кредитната институция да е в състояние да изплати депозитите. Отбелязал, че установяването дали депозитите са неналични може да бъде избегнато, само ако се очаква достъпът до тях да бъде възстановен в много кратък срок, а процесният случай не бил такъв. Приел е, че преценката на компетентния орган БНБ дали КТБ АД изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозитите на вложителите, включително тези на ищеца и че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи, е ограничена от сроковете и целите на Директива 94/19/ЕО и по-специално от изискването за установяване в срок от 5 работни дни от неизплащането на депозити, които са дължими и изискуеми. Квалифицирал липсата на установяване на неналичността на активи в съответствие с изискванията на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата, която норма е с пряко приложение и с директен ефект, като бездействие на Централната банка да изпълни свое нормативно определено задължение и като достатъчно съществено нарушение на правото на Съюза. На следващо място първоинстанционният съд е приел, че ищецът е доказал наличието на имуществени вреди, причинени от нарушението от страна на БНБ на правото на ЕС, както и наличието на причинно-следствена връзка между противоправното поведение на Централната банка и претърпените вреди. Приел е, че в случая обективен измерител на стойността на нарушеното право е законната лихва по чл. 86 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Посочил е, че Шамлъян е имал парично вземане в гарантиран размер за неналичния си депозит, чиято изискуемост е зависела от решението на БНБ за установяване неналичността на депозитите в КТБ. Посочил е, че ищецът не е могъл да упражни правото си на собственост върху паричните средства в продължение на месеци. Обосновал се е, че като е бездействала да обяви неналичността на депозитите в КТБ АД, БНБ е попречила за задействането от ФГВБ на процедурата по чл. 10 от Директивата. По този начин Фондът не изпълнил задължението си да изплати на вложителите на КТБ АД гарантирания размер на депозитите им в тази банка, вкл. на Шамлъян. Изложил е подробни аргументи, че със своето бездействие БНБ е нарушила чл. 1 от Протокол 1 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). Преценил е, съобразявайки императивния характер на сроковете за обявяване на депозитите за неналични и за стартиране на тяхното изплащане, че ФГВБ не разполага със самостоятелност при определяне на началната дата на изплащане на гарантираните депозити. Според съда обстоятелството, че не БНБ, а Фондът е компетентен да изплаща гарантираните депозити е без значение, тъй като именно решението по чл. 1, пар. 3, буква i), ал. 2 от Директивата, което БНБ била длъжна да вземе, падежира вземането на ищеца. Допълнил е, че едва след постановяване на решението на БНБ за обявяване на депозитите за неналични, за Фонда възниква парично задължение към всеки от вложителите до размера на гарантираните депозити. С така изложените аргументи, че БНБ е станала причина за забавеното изпълнение на паричното задължение от ФГВБ, обосновал пряката причинно-следствена връзка между извършеното нарушение и претърпените от Шамлъян вреди. Приел е, че липсата на достатъчно средства във Фонда за покриване на гарантираните депозити не може да се противопостави на правата на вложителите и поради това не изключва нито съществения характер на нарушението, извършено от БНБ, нито причинно-следствената връзка с претърпените вследствие на това нарушение вреди. Относно периода, за който се дължи обезщетение в конкретния случай, съдът е приел, че относимият такъв е този на забавата от момента, в който Шамлъян реално е трябвало да има достъп до депозитите си, до момента, в който нарушението е преустановено. Посочил е, че срокът от 5 работни дни по чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО, в който БНБ е била длъжна да издаде изричен акт за установяване неналичността на депозитите, изчислен от 20.06.2014 г. (датата на поставянето на КТБ под специален надзор), е изтекъл на 27.06.2014 г., след която дата БНБ е в нарушение на правото на ЕС. Приел е, че датата, от която ищецът е започнал да търпи реални вреди, поради неизплащане гарантирания размер от 196 000, 00 лв. на депозита му в КТБ, е 26.07.2014 г. Посочил е, че решението за обявяване неналичността на депозитите е взето на 06.11.2014 г., когато е отнет лицензът на КТБ и е стартирана процедурата по компенсиране по чл. 10 от Директивата. Именно от тази дата, според съда, БНБ вече не осъществявала незаконосъобразно бездействие. Поради това счел, че периодът, за който се дължи обезщетение, е от 26.07.2014 г. до 05.11.2014 г. По отношение на размера на законната лихва за приетия от него исков период съдът се е позовал на заключението по приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза. Уважил исковата претенция до сумата от 4 410,50 лв. Отхвърлил предявения от Шамлъян иск в останалата му част и за исковите периоди 30.06.2014 г. 25.07.2014 г. и 06.11.2014 г. 04.12.2014 г., като неоснователен и недоказан. Присъдил разноски, съобразно изхода от спора. Решението на административния съд в обжалваната част е валидно, допустимо и правилно. Фактическата обстановка по спора е установена от съда обективно. Следва да се посочи, че в подкрепа на установеното от административния съд, че на ищеца е изплатен от ФГВ пълния гарантиран размер на депозитите е и информацията от писмения документ, издаден от КТБ АД в несъстоятелност с изх. 2516/27.10.20г. ( лист 27 от адм.д. 1765/20 г. на АС-Пловдив). Изводите, формирани от административния съд са обосновани и верни. Възражението на касатора, че БНБ не се явява компетентният орган за установяване неналичността на депозитите в КТБ, е неоснователно. От съпоставката на приложимото към спора национално законодателство с приложимото съюзно законодателство към месец юни 2014 г. става ясно, че разпоредбата на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити, изм. с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 г. е транспонирана неточно, за което отговорността не е на БНБ, а е на националния законодател. Неточното транспониране на съюзната разпоредба в националния ни закон към този момент, не освобождава от отговорност Централната банка за проявеното бездействие в конкретния случай. Това е така, тъй като в две поредни решения по дела С-571/16 и С-501/18, СЕС приема, че чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата има директен ефект и представлява правна норма, целяща предоставяне на права. Признатият директен ефект на посочената разпоредба освен, че предоставя права на частноправните субекти, създава за компетентния орган задължение, което е достатъчно точно и безусловно. Макар да е вярно твърдението на касационния жалбоподател, че изрично уреденото за БНБ в националното законодателство правомощие за установяване неналичност на депозитите на кредитна институция, да й е възложено едва със законодателните изменения на ЗБНБ и ЗКИ през август 2015 г. (обн. ДВ, бр. 62 от 2015 г., в сила от 14.08.2015 г.), това не означава, че тя не е разполагала с това правомощие и преди тези изменения. Българската народна банка е компетентният орган, издаващ лиценз на кредитните институции, респективно това е компетентният орган, който следи кредитните институции да изпълняват задълженията си, основна част от които са спрямо вложителите им и техните депозити. Централната банка е и органът, който е натоварен да следи за обективното финансово състояние на кредитните институции и да отнема издадените лицензи на банките при наличие на законоустановени предпоставки. При тези предоставени й с националното законодателство правомощия не е било трудно за БНБ да се разпознае в компетентния орган по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО. Касационната инстанция не споделя възражението на БНБ, че не е имала правомощието да издаде изричен акт, с който да установи неналичност на депозитите в КТБ, тъй като националният законодател не е предвидил изрично това. Правомощието на БНБ за издаването на въпросния акт произтича от действаща съюзна разпоредба, която макар да се съдържа в директива ( която създава задължение за държавата ни да я транспонира в националното ни законодателство), е разпоредба с директен ефект. Както се посочи и по-горе в мотивите, с оглед правомощията й съобразно националното ни законодателство в сила към релевантния момент, за БНБ е било не само възможно, но и задължително да се идентифицира с компетентния орган по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО и да изпълни произтичащото от посочената норма задължение. Неоснователни са доводите на касатора за липса на противоправност. Твърдението, че неиздаването на административен акт, в конкретния случай, е мълчалив отказ, чиято отмяна по реда на обжалването е абсолютна процесуална предпоставка на иска за вреди, съгласно чл. 204, ал. 1 АПК, противоречи на аргумента му, че за БНБ не е съществувало задължение за издаване на решение за установяване неналичността на депозитите в КТБ. От друга страна, БНБ е следвало служебно да издаде решение за установяване неналичността на депозитите при установяване на предпоставките за това, в който случай институтът на мълчаливия отказ е неприложим. Неиздаването на решението, когато са налице предпоставките за това, се явява незаконосъобразно бездействие на компетентен орган да изпълни нормативноустановено задължение. В случая, въз основа на събраните по делото доказателства и от анализа на приложимата нормативна уредба, се установява, че към 27.06.2014 г., както и 5 работни дни преди това, са били налице нормативноустановените предпоставки БНБ да издаде решение за установяване неналичността на депозитите в КТБ. Следващият относим въпрос в случая, е налице ли е или не съществено нарушение на приложимата съюзна норма, на който въпрос Административният съд Пловдив е отговорил правилно. С решението си по дело С-501/18, т. 97 от него, СЕС приема, че фактът, че не е установена неналичността на депозитите по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО може да представлява достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС и да позволи ангажирането на отговорността на държава членка за нарушение на Общностното право. Като неоснователно касационната инстанция преценява и възражението в касационната жалба, че ищецът не бил доказал причинена вреда. А. Шамлъян претендира като вреда законната лихва върху гарантирания размер на депозитите му в КТБ АД за периода на забавата. Необосновано се твърди, че претендираната от него вреда за забавено изплащане на вложенията му в тази банка не следва да се подвежда под разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ищецът е имал парично вземане в гарантиран размер за неналичните му депозити, което му е изплатено, но чиято изискуемост е зависела от решението на БНБ за установяване неналичността на депозитите в КТБ. Незаконосъобразното бездействие на БНБ да установи тази неналичност е забавила изплащането от ФГВБ на паричното вземане на Шамлъян за гарантирания размер на депозитите му в КТБ. Следователно, независимо че БНБ не е нито банката, в която са се намирали депозитите на ищеца, нито е органът, който е изплатил гарантирания размер на тези депозити, тя е публичният орган, който е следвало да издаде акта, съставляващ един от елементите от сложния фактически състав (чл. 20, ал. 1, т. 2 от Закона за гарантиране на влоговете в банките ЗГВБ) за упражняване и удоволетворяване на правото на ищeца за паричното му вземане от ФГВБ. Шамлъян е получил със забава гарантирания размер на депозита си в КТБ, която забава е провокирана от публичен орган, от акта на който зависи изпълнението на задължението от страна на платеца. В този случай дължимото обезщетение от деликвента следва да е от вида и в обема на обезщетението, дължимо при забава от прекия длъжник на паричното задължение. В случая, за държавата е възникнало парично задължение, което не е изпълнено в срока, предвиден от Директивата. При неизпълнение на парично задължение кредиторът винаги има право на обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Законната лихва се дължи на кредитора, без да се изисква от него да доказва, че действително е претърпял вреда в размер на тази лихва. Относно началната дата на периода, за който се дължи обезщетение в случая, следва да се посочи, че срокът от 5 работни дни по чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО, в който БНБ е била длъжна да издаде изричен акт за установяване неналичността на депозитите, считано от 20.06.2014 г. (датата на поставянето на КТБ под специален надзор) изтича на 27.06.2014 г. След този момент действително БНБ е в нарушение на посочената разпоредба, но постановяването на акт, с който се установява неналичността на депозитите не е достатъчно условие за започване на тяхното изплащане, а се стартира схемата за изплащане на гарантираните депозити, съответно започва да тече срокът за изплащане. По аргумент от чл. 23, ал. 5 ЗГВБ (отм.), при вземане на дължимото се решение по чл. 1, пар. 3, буква i) в 5 дневния срок т.е. най-късно на 27.06.2014 г., то срокът от 20 работни дни за изплащане на депозитите изтича на 25.07.2014 г. От следващия ден 26.07.2014 г., както правилно е приел първоинстанционният съд, ищецът започва да търпи реални вреди, поради неизплащане на гарантирания размер на депозитите му в КТБ АД. От 06.11.2014 г., когато е отнет лицензът на КТБ и е стартирана процедурата по компенсиране по чл. 10 от Директивата, БНБ вече не осъществява незаконосъобразно бездействие. Поради това Административният съд Пловдив правилно е определил периода, за който се дължи обезщетение от 26.07.2014 г. до 05.11.2014 г. Неоснователен е доводът на касатора, че не е налице вреда в случая, тъй като за периода, в който КТБ е била поставена под специален надзор, ищецът е получавал договорни лихви за вложенията си в КТБ. Договорната и законната лихва се дължат на различни фактически и правни основания, и целта им е различна. Договорните лихви са възнаградителни лихви, дължими от КТБ за това, че определена парична сума й е предоставена за ползване за определен период. Те имат характера на граждански плод на капитала. Законната лихва, която има санкционен характер, се начислява за забавено изпълнение, за периода на забавата. В конкретния случай, Административният съд е спазил, задължителните указания на Върховния административен съд, дадени с негово Решение 9586/14.07.2020 г. по адм. дело 14455/2016 г., за попълване на доказателствения материал по делото, като е приспаднал от присъдената сума на обезщетението, при наличието на доказателства за това, договорната лихва, изплатена на ищеца в рамките на гарантирания размер на влоговете. Решението на АС в отхвърлителната му част не е обжалвано от ищеца, поради което настоящият съдебен състав въпреки изложените съображения за характера на двете лихви, не може да ги съобрази при разрешаването на настоящия казус. По съображения, аналогични на гореизложените, касационният състав преценява, като неоснователни, възраженията на касационния жалбоподател за липса на причинно-следствена връзка между забавата и поведението на Централната банка. Предвид изложените съображения, подадената от БНБ касационна жалба е неоснователна, а Решение 1770/05.10.2021 г. по адм. дело 1765/2020 г. на Административния съд Пловдив в обжалваната част е правилно и следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора в касационното производство, направеното от касационния жалбоподател искане за присъждане на разноски за производството пред Върховния административен съд е неоснователно. По частната жалба, подадена от БНБ: Частната жалба е неоснователна. Определениe 295 от 23.02.2022 г., постановено по адм. дело 1765/2020 г. е валидно, допустимо и правилно. Обоснован е изводът на първоинстанционния съд, че разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ (в редакцията, съгласно изм. и доп., публ. в ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г.) е неприложима в конкретния случай, доколкото съгласно пар. 6, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби към Закона за изменение и допълнение на ЗОДОВ, този закон се прилага за предявени искови молби, подадени след влизането му в сила, а исковата молба е подадена преди това на 14.03.2016 г. Неоснователни са изложените в частната жалба доводи, че обжалваното определение противорчи на Определение 2 от 20.04.2021 г., постановено от Общото събрание на съдиите от Гражданската колегия на Върховния касационен съд и на Първа и Втора колегия на Върховния административен съд по тълк. дело 1/2019 г. Разпоредбата на чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт (ЗСВ) е ясна и изчерпателно изброява кои са задължителните актове за органите на съдебната власт, изпълнителната власт, органите на местното самоуправление, както и за всички органи, издаващи административни актове. Определение 2 от 20.04.2021 г., с което се отклонява искането за приемане на тълкувателно постановление, не е измежду актовете, посочени в чл. 130, ал. 2 ЗСВ и не може да бъде, тъй като с него не се тълкува закона, поради което и мотивите в него по приложението на разпоредбата, чието тълкуване е поискано, не обвързват съдилищата. Несъответни на приложимия материален закон са и останалите аргументи и възражения, изложени в частната жалба, относно чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ, както и относно приложимостта в конкретния случай на чл. 78, ал. 3 ГПК и на чл. 143, ал. 4 АПК в относимата му редакция. В чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ (в приложимата редакция преди изменението и допълнението на закона, обн. в ДВ бр. 94 от 29.11.2019 г.) се съдържат изрични разпоредби за разноските в производствата по този закон, като е направено категорично и ясно разграничение между разноски по делото, държавна такса и адвокатско възнаграждение. Тази изрична законова регламентация на отговорността за разноски изключва приложимостта на чл. 143, ал. 4 АПК и чл. 78, ал. 3 ГПК. Съгласно чл. 10, ал. 2, предл. първо ЗОДОВ: Ако искът бъде отхвърлен изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството. Съгласно чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ: Ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. Съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. Законодателното разграничение на отговорността за разноски на ищеца и ответника в процеса е ясно. При отхвърляне на иска, в обхвата на дължимите от ищеца разноски, са включени само разноските по производството. Понятието разноски по производството включва разноски, извършени от страната във връзка с определени процесуални действия депозит за призоваване на свидетел, възнаграждение за вещо лице, разходи за извършване на оглед. Възнаграждението за (един) адвокат представлява платеното възнаграждение на ползвания от страната адвокат, но това възнаграждение законодателят не е възложил в тежест на ищеца, чиито иск, предявен по специалния закон, е изцяло отхвърлен. Не се предвижда ищецът да дължи на ответника заплащане на възнаграждение за процесуално представителство и при частично отхвърляне на иска му, каквато е настоящата хипотеза. Поради това правилно Административният съд Пловдив е приел, че не е налице основание, на БНБ да бъде присъдена претендираната сума за разноски, респ. да бъде изменено или допълнено обжалваното съдебно решение, предмет на касационен контрол. Неоснователно е възражението на частния жалбоподател, че първоинстанционният съд, не му е присъдил разноски за транспортни и пощенски разходи. Така претендираните разноски не са преки разноски за съдебното производство, поради което не подлежат на обезщетяване по реда за ангажиране на отговорността за разноски на страна в съдебния процес. Неоснователно е възражението на частния жалбоподател, че съдът не бил присъдил на ищеца разноски по съразмерност и не бил взел предвид възражението му за прекомерност. Видно от съдебното решение е, че съдът е присъдил на ищеца разноски в размер на 3 483, 83 лева. От доказателствата за разноските по делото се установява, че ищецът е направил разноски за цялото съдебно производство по делото, в общ размер от 6815 лева, от които 5900 лева за адвокатски хонорари и 915 лева за държавни такси и възнаграждения за вещи лица. Съгласно чл.10, ал.3 ЗОДОВ и при частично уважаване на иска, ответникът заплаща изцяло разноските за производството, както и държавните такси, заплатени от ищеца, а съразмерно на уважената част от иска възнаграждението за адвокат, заплатено от ищеца. От приложението на тази разпоредба в конкретния случай, следва, че в сумата от 3483,83 лева са включени 915 лева разноски за производството и държавните такси. Разликата от 2569 лева е под съразмерния размер ( който е 3016 лева) на заплатените от ищеца адвокатски възнаграждения. Следователно, първоинстанционният съд, макар и да не е изложил мотиви по този въпрос, е приложил точно разпоредбата на чл.10, ал.3 ЗОДОВ, като е взел предвид и възражението на ответника за прекомерност на адвокатските възнаграждения. По изложените съображения, атакуваното определение, като правилно, следва да се остави в сила. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение, Първа колегия