Решение № 197 от 5.05.2011 г. на ВКС по н. д. № 1351/2011 г.

Решение № 197 от 5.05.2011 г. на ВКС по н. д. № 1351/2011 г., I н. о., НК, докладчик съдията Евелина Стоянова С присъда по нохд № 426/10 г. Окръжният съд-гр. Л. признал подсъдимия А. Ф. М. за виновен в това, че на 16.12.2009 г. в [населено място], в местността "С. тепе", умишлено умъртвил Д. А. Т., поради което и на основание чл. 115 НК го осъдил на петнадесет години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затворническо общежитие от закрит тип, като зачел предварителното задържане на подсъдимия от 17.12.2009 г. Със същата присъда подс. Т. е осъден на основание чл. 45 ЗЗД да заплати на А. Д. Т. обезщетения за вреди, както следва: имуществени - в размер на 500 лева и неимуществени - в размер на 80 000 лева. Отговорността на подсъдимия е ангажирана за направените по делото разноски и държавна такса върху уважените размери на предявените граждански искове. С решение № 6 от 19.01.2011 г., постановено по внохд № 334/10 г., образувано по жалба на подсъдимия, Апелативният съд - гр. Велико Т. изменил посочената присъда като: преквалифицирал деянието от престъпление по чл. 115 НК в такова по чл. 119 НК; намалил наказанието лишаване от свобода от петнадесет години на две години и шест месеца; определил първоначален общ режим на изтърпяване на наказанието в затворническо общежитие от открит тип; намалил дължимите от подсъдимия обезщетения, съответно - за неимуществени вреди на 40 000 лева и за имуществени вреди на 250 лева; намалена е и дължимата държавна такса. В останалата част присъдата на Л. е потвърдена. Срещу въззивното решение са постъпили протест от прокурор при Апелативна прокуратура-гр. Велико Т. и жалба от частния обвинител и граждански ищец А. Д. Т.. Прокурорът е заявил недоволство от наложеното на подсъдимия наказание, като намира същото за несправедливо по размер и иска увеличаването му. Пред ВКС прокурорът при Върховната касационна прокуратура поддържа протеста. Частният обвинител и граждански ищец оспорва изцяло решението, като претендира да са налице всички основания по чл. 348, ал. 1 НПК. Пред ВКС жалбата се поддържа. Представят си писмени съображения. Частният обвинител А. М. П. не взема участие в касационното производство, а подсъдимият и защитата му изразяват становище за неоснователност на подадените протест и жалба. Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 НПК, ВКС, I-во наказателно отделение установи: Възраженията за неправилно приложение на закона и несправедливост на наложеното наказание могат да бъдат обсъждани относно тяхната основателност само при отрицателна констатация за наличието на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Такова възражение се съдържа в жалбата на частния обвинител и то най-напред следва да получи отговор. Според жалбоподателя съдът по същество е допуснал съществени нарушения на процесуални правила. Твърди се, че в разрез с изискванията на чл. 305, ал. 3 НПК, ВТАС не е посочил в мотивите на въззивното решение "какви обстоятелства по делото приема за установени от фактическа страна, а поради това не е изпълнил задължението си да посочи въз основа на кои доказателствени материали приема за установена тази фактическа обстановка". Възражението е частично основателно. Налице е основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, тъй като изводите по фактите не се основават на цялостно изясняване на обстоятелствата по чл. 102 НПК, посредством всички възможни и необходими доказателства, поради което оспореният съдебен акт следва да се отмени, а делото върне за ново разглеждане на въззивния съд от стадия на съдебното заседание. Невярно е твърдението, че в мотивите на въззивното решение липсват изводите на съда по фактите, приети от него за установени по несъмнен и категоричен начин. Те са изложени на л. 64-65 от мотивите. Макар въззивният съд изрично да е посочил - л. 64, че след собствен анализ на събраните по делото доказателства, приема за установена фактическа обстановка, различна от тази, приета от първоинстанционния съд, внимателният прочит на мотивите на присъдата и въззивното решение, не дава основание за такъв извод. Приетите за установени факти, отразени с различни изрази, не се различават по съществото си. Свързано със спорния, за подсъдимия и частния обвинител, въпрос - действал ли е подсъдимият при условията на неизбежна отбрана, и двете предходни инстанции са приели за установено, че в момента, в който той и св. А. Т. са се борили за брадвата, пострадалият се е появил и се хвърлил да хване подс. М. (л. 65 от мотивите на въззивното решение и л. 82 от мотивите на присъдата). За разлика от Л., ВТАС е приел, че пострадалият се е намесил не с цел да преустанови конфликта между своя баща и подсъдимия, а с цел да "бие" последния (л. 66-67). Въззивният съд може да установява нови фактически положения - изцяло или частично, като осъществяването на това правомощие не предполага непременно непосредствено събиране на доказателствата по делото. Ако при извършената проверка, на плоскостта на чл. 313 и чл. 314 НПК, въззивният съд достигне до извод, че единственият порок в дейността на контролираната от него инстанция е допуснат при оценката на доказателствата, той има право да извърши собствена такава. По-важно е това, че възможността въззивния съд да установява нови фактически положения, различни от приетите от първата инстанция, винаги го задължава да стори това само след обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като се ръководи от закона и като се мотивира въз основа на кои доказателствени материали е взел новото, различно решение, дори да става дума за част от фактите, какъвто е настоящият случай. Все в тази връзка същият съд следва да изложи и съображения, защо при налични противоречащи си доказателствени материали, едни от тях е приел, а други - отхвърлил. При извършената проверка ВКС установи, че ВТАС, не е имал основание да приеме, че при първоинстанционното разглеждане на делото не са допуснати други нарушения на процесуалните правила, извън оценката на доказателствата. В тази насока, дейността на първата инстанция по събирането и проверката на доказателствата търпи критично отношение, като това нарушение е предопределило неизясняване на част от обстоятелствата от кръга на главния факт, съответно на изискванията, заложени в чл. 14, ал. 1 НПК. Отделно, при оценката на доказателствената съвкупност, събрана при първоинстанционното разглеждане на делото, въззивният съд не е обсъдил противоречивите доказателства и поради това не е ясно кои от тях е кредитирал, а кои - не. В хода на досъдебното производство голямата част от свидетелите по делото и подсъдимият са разпитани на 16.12.2009 г. по реда на чл. 222 и чл. 223 НПК - л. л. 72,74,77,80,83,86,89,92 и 110. В съдебното следствие пред Л., при условията на чл. 281, ал. 1, т. 1 НПК, показанията на св. Б. Б., Б. А. и С. А., депозирани от тях на досъдебното производство пред съдия, са приобщени към доказателствената съвкупност. Същите предпоставки - на чл. 281, ал. 1, т. 1 НПК, са били налице и спрямо показанията на свидетелите А. Т., Надежда Т., С. А. и Р. А., както и спрямо обясненията на подс. М., но Л. не е предприел необходимото за приобщаване на показанията/обясненията, депозирани от тях на досъдебното производство пред съдия, въпреки, че допуснатите противоречия са свързани със спорното поведение на пострадалия, подсъдимия и св. А. Т.. Иначе казано, не са събрани всички доказателства, макар да е била налице възможност за това. Данните по делото дават основание да се приеме, че са формирани две групи свидетели - едната, характерна с наличието на определени родствени и приравнени на тях връзки, каквато е тази на св. А. Т., Надежда Т., Е. И., А. И., Б. Б. и Р. А., и другата, характерна с такива и с друг вид близки отношения - тази на св. Б. А., С. А., Т. М., Т. А. и подсъдимия М.. Единственият свидетел-очевидец, нямащ пряко отношение към която и да било от двете групи - В. К., е заличен от списъка на свидетелите от първостепенния съд. По идентичен начин Л. е заличил и св. А. И.. На основата на казаното дотук, дори при констатираното несъбиране на всички възможни доказателства, достатъчно ясно проличават различия в показанията на свидетелите относно редица обстоятелства, съществени за правилното решаване на делото, каквито са тези относно - имало ли е борба между подсъдимия и пострадалия; някой предоставял ли е нож на подсъдимия с конкретни напътствия; в кой момент и с какво подсъдимият е бил ударен в областта на главата; поради какви причини пострадалият се е приближил до борещите се за брадвата. При тези констатации решаващият съд неоснователно се е лишил от доказателства, като не е ползвал реда по чл. 281 НПК и е заличил посочения по-горе св. К.. Същите доказателства имат пряко значение за обективното, всестранно и пълно изясняване на правнозначимите обстоятелства, а оттук и за достигането на обективната истина и правилното решаване на делото. Както се посочи, при направената от въззивния съд собствена оценка на доказателствата не е даден отговор относно противоречивите доказателства, а показанията на св. А. Т. са обсъдени безкритично и едностранчиво, без данните, изведени от тях да бъдат съпоставени с тези, съдържащи се в останалата доказателствена съвкупност. Няма как да се пренебрегне, дори при горните констатации, че в частта, която ВТАС е кредитирал безрезервно, показанията на същия свидетел са изолирани от доказателствата, произтичащи от другите доказателствени източници. Предвид характера на констатираното касационно основание, възраженията по приложението на закона и справедливостта на наказанието и обезщетенията за причинени имуществени и неимуществени вреди следва да получат убедителен отговор при новото разглеждане на делото. Водим от изложеното на основание чл. 354, ал. 3, т. 2, във връзка с чл. 355, ал. 1, т. т. 1 и 3 НПК, ВКС, I-во наказателно отделение