Решение № 361 от 11.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1864/2015 г.

Решение № 361 от 11.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1864/2015 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Мими Фурнаджиева Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Б. И. Н., И. Б. Н. и Я. Б. Н. - тримата от [населено място], С. о., чрез процесуалните им представители адв. М. и К., против въззивното решение № 1887 от 16 октомври 2014 г., постановено по гр. д. № 1247 по описа на апелативния съд в гр. София за 2014 г., с което е потвърдено решение № 7864 от 27 ноември 2013 г., постановено по гр. д. № 3008 по описа на Софийския градски съд за 2013 г., с което наследодателката на касаторите С. Я. Н., починала в срока за обжалване на въззивното решение, е осъдена да заплати на майка си С. А. Я. от [населено място], сумата от 33 249,11 лева като левова равностойност на 17 000 евро, ведно със законната лихва от 4 март 2013 г., и в полза на С. Я. са присъдени разноски. Касационното обжалване е допуснато с определение № 837 от 25 юни 2015 г. поради противоречивото разрешаване на въпроса за доказването на елементите от фактическия състав на договора за заем. Основанието за допускането на касационното обжалване е намерено в разрешението, дадено от Върховния съд в решение № 37 по гр. д. № 32/1969 г. на ОСГК. В посоченото решение ОСГК приема, че не може да се приеме, че всяко плащане суми от едно лице на друго става въз основа на сключен договор за заем между тях. Освен като заем плащането може да бъде също резултат на уреждане сметките, дарение, погасяване дълг и пр. Прието е, че ищецът следва да докаже с допустими от закона средства, че прехвърлянето е направено като заем, даден на ответника. За разлика от посоченото тълкуване, в обжалваното въззивно решение въз основа на показания на един свидетел (при съдържащи се в тях различни твърдения за възприетите от свидетеля факти) е прието, че е установено заемно правоотношение между страните, и е отречено твърдението на ответницата за сторено в нейна полза дарение поради липсата на съответствие на свидетелските показания с представените доказателства и възпроизвеждане на факти, които не са възприети лично от свидетелите. К. съд приема за правилно тълкуването, дадено от ОСГК. Както ВКС вече е имал случай да отбележи и при други спорове, в производството по иск с правно основание по чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства. В случай, че предаването на парична сума е установено, но липсват други данни на какво основание е сторено то, не може да се презумира, че задължението е възникнало от заемен договор, тъй като задължението може да произтича от друг източник и ищецът не е освободен от задължението да установи наличието на заемно правоотношение като източник на задължението с допустимите от закона доказателствени средства. Заключението, че предаването на парична сума е направено по силата на заемно правоотношение, следва да се основава на внимателна преценка на представените от ищцовата страна доказателства за наличието на съвпадащи насрещни волеизявления на страните за сключване на договор за заем и условията за връщането му. Обжалваното решение е неправилно, поради което следва да бъде отменено и тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, касационният съд постановява решение по съществото на спора. По делото е установено, че на 5 март 2008 г. ищцата превела на ответницата сумата от 17000 евро с отразяване върху платежното нареждане "за строеж". На 26 февруари 2013 г. ответницата получила от ищцата нотариална покана за връщане на сумата с твърдението, че сумата била й дадена в заем за строеж с уговорката сумата да й бъде върната в срок не по-дълъг от три години, считано от датата на получаване на заема. Според св. Г., съпруга на син на ищцата, тя присъствала на превода на парите от свекърва й на ответницата, като парите били дадени назаем с цел строеж и последната трябвало да ги върне в рамките на 2-3 години. Свидетелката заявява още: ".. не твърдя, че има заем договор. Тя й ги даде като родител на дете. " Свидетелката не съобщава за постъпки на ищцата да си иска парите от ответницата, а относно боледуванията на ответницата заявява, че тя е боледувала "... но след дарението аз не знам.". Св. П., сестра на ищцата, заявява знание, че сестра й дала пари на дъщеря си с уговорката до 2-3 години да й ги върне, сестра й многократно е искала парите да бъдат върнати от ответницата. Изрично свидетелката сочи, че никога не е говорила с ответницата в тази връзка, не е присъствала на даване на парите, но сестра й всичко й доверявала и тя лично все е присъствала. Свидетелските показания на тези две свидетелки, преценени при условията на чл. 172 ЗЗД, потвърждават безспорното иначе обстоятелство за предаване на процесната сума, но не установяват наличие на насрещни волеизявления за сключване на договор за заем, включително и за постигнати уговорки относно връщането на сума по такъв договор. Възприетото от тези свидетелки виждане на ищцата (при св. Г. заявено непоследователно), че преведената по сметката на дъщеря й сума е дадена взаем, не дава еднозначен извод за постигнато съгласие в тази насока между страните. Опровергано е и изходящото от самата ищца изявление в платежното нареждане за превеждане на сумата, че тя е преведена "за строеж". Същевременно, свидетелите на страната на ответниците заявяват лично възприети от тях изявления от ищцата, съпруга й, както и от ответницата, че парите са дадени за лечението на ответницата, което и в контекста на евентуално предявения иск по чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД, следва да се счете за изпълнение на родителски дълг. При тези обстоятелства следва да се приеме, че предявените иск по чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, и предявения при условията на евентуалност иск по чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД, са неоснователни. В полза на касаторите следва да се присъдят сторените по делото разноски, които са в общ размер на 4660 лева. Мотивиран от изложеното, съставът на четвърто гражданско отделение на ВКС