Решение № 5220 от 10.04.2012 г. на ВАС по адм. д. № 5526/2011 г.

Решение № 5220 от 10.04.2012 г. на ВАС по адм. д. № 5526/2011 г., I о., докладчик съдията Здравка Шуменска Производството е по реда на чл. 208 и сл. и чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна и частна жалби на директора на Агенция "Митници", чрез процесуалните представители юрисконсулти Полина Павлова и Георги Димитров, срещу решение № 791 от 21.02.2011 г. по адм. дело № 4479 по описа за 2010 г. на Административния съд - София град и срещу определение от 28.03.2011 г. по същото дело на същия съд, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК. С него по жалба на "Политех" ЕООД е отменено решение № 3 от 4.01.2010 г. на дирекция на агенцията относно отнемане на лиценз № 296 от 8.02.2007 г. на лицензиран складодържател "Политех" ЕООД за управление на данъчен склад и е прекратено действието на същия, като в частта за съдебните разноски е допълнено, като митническата администрация е осъдена да заплати съдебни разноски в размер на 350.00 лв. В касационната и частната жалби са развити доводи за неправилност на обжалваното решение и определение, поради нарушаване на материалния и процесуалния закони, което съставлява отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Ответната страна по касационната и частната жалби - "Политех" ЕООД оспорва същите като неоснователни чрез адв. Димитър Тончев и депозирана от него писмена защита. Процесуалният представител на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната и частната жалби. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени допустимостта на касационната и частните жалби приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално недопустима като подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна. Частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срок с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 3 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК и същата по естеството си представлява част от касационната жалба, а не частна такава. Това се налага от преценката, че е допусната очевидна фактическа грешка при постановяване на съдебния акт, понеже в неговите мотиви има произнасяне относно дължимостта и размера на съдебните разноски, а в диспозитива такова липсва. Тя е допустима, преценена и с оглед на чл. 211 от АПК. Административният съд - София град е бил сезиран с жалба срещу решение № 3 от 4.01.2010 г. на дирекция на агенцията относно отнемане на лиценз № 296 от 8.02.2007 г. на лицензиран складодържател "Политех" ЕООД за управление на данъчен склад с идентификационен номер BGNCA00199001 за производство и складиране на акцизни стоки, находящ се в гр. Търговище, промишлена зона, околовръстен път, имот № 73626.504.5 и е прекратено действието на същия. В мотивите на обжалваното решение е обсъдена подробно фактическата обстановка по делото, която съставлява фактическото основание за издаване на акта и конкретно, че след извършена проверка на територията на данъчния склад на лицензирания складодържател "Политех" ЕООД, се установява, че като основно газохранилище се използва резервоар (цистерна) за съхранение на нефтен газ (пропан-бутан), монтиран върху моторно превозно средство - камион газовоз с държавен регистрационен номер Т 7062 АС. По естеството си това е автоцистерна, предназначена за транспортиране на пропан-бутан. От друга страна данъчния склад, на чиято територия се намира тя, е в непосредствена близост до бензиностанция и паркинг, собственост на същото дружество. Констатирано е също, съгласно представена скица № 1732 от 23.06.2009 г. и план на помещенията на данъчния склад, че лицензираният складодържател не притежава резервоари за втечнени въглеводородни газове, отговарящи на изискванията на Раздел II, глава втора от Наредбата за устройството, безопасната експлоатация и техническия надзор на газовите съоръжения и инсталации за втечнени въглеводороди. Правното основание за издаване на акта е чл. 53, ал. 3, във връзка с чл. 53, ал. 1, т. 3 и ал. 2, т. 1 от ЗАДС, поради констатирани обстоятелство по чл. 47, ал. 1, т. 7 от ЗАДС, а именно, че лицензираният складодържател не разполага със собствени или наети помещения за извършване на дейностите по чл. 46, ал. 2, които отговарят на изискванията за сигурност и контрол, определени с правилника за прилагане на закона, където ще се получават и разтоварват акцизните стоки. Преценката на съда е, че административният акт не е нищожен, но е незаконосъобразен. За да се обоснове, приема, че към момента на издаване на лиценз № 296 от 8.02.2007 г. очевидно са били налице условията на чл. 47, ал. 1 от ЗАДС, за да се уважи искането на дружеството, подало заявление по чл. 48 от ЗАДС. Според съда, за да се приложи чл. 53, ал. 2 от ЗАДС и се отнеме лиценза, следва лицензираният складодържател да не отговаря на изискванията по чл. 47 от ЗАДС, като при това се прекратява неговото действие. Съдът не е констатирал наличието на негативна промяна след издаването на лиценза, съответно складодържателя да престане да отговаря на условията по чл. 47 от ЗАДС, поради което административният се явява издаден в нарушение на чл. 53, ал. 2 от ЗАДС. Според чл. 47, ал. 1, т. 7 от ЗАДС, на която разпоредба се позовава административният орган, лицензираният складодържател трябва да разполага със собствени или наети помещения за извършване на дейностите по чл. 46, ал. 2, които отговарят на изискванията за сигурност и контрол, определени с правилника за прилагане на закона, където ще се получават и разтоварват акцизните стоки. По делото е установен като безспорен фактът, че дружеството притежава помещения за складиране на акцизни стоки, както и притежава резервоар за втечнен нефтен газ LPGV = 14 куб. м, като категорично в административното и в съдебното производства не се установява складодържателя на кои точно изисквания на Раздел II, глава втора от Наредбата за устройството, безопасната експлоатация и техническия надзор на газовите съоръжения и инсталации за втечнени въглеводороди не отговаря. Според съда липсата на такава индивидуализация и описване представлява съществено нарушение на материалния закон, което прави акта незаконосъобразен. Освен това е недопустимо да се ползват като резервоари за съхраняване на втечнения газ транспортируеми съоръжения под налягане по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на цит. наредба, което на практика при проверката от митническия орган е направено. Същевременно този орган не е съобразил писмо № ЗАДС /259/07/ от 1.03.2010 г. на началника на митница Русе, според което лицензодържателят "Политех" ЕООД е отстранил цитираното несъответствие, респ. изискванията на чл. 47, ал. 1, т. 6 и т. 7 от ЗАДС се спазени, поради което неправилно е посочено като основание за издаване на акта. Съдът е приел, че ирелевантен за спора е възражението, че съществуващият пункт, предмет на процесния лиценз, не е бил регистриран като пункт за пълнене на газови бутилки и не му е издавано разрешение за пускане в експлоатация, съгласно чл. 198а от цит. наредба, понеже това е изискване при издаването на лиценза. С обжалваното определение по реда на чл. 248 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК съдът е уважил искането за допълване на решението в частта за разноските, понеже се е произнесъл в мотивите на същото това решение, но в диспозитива няма изрично произнасяне. Приел е, че искането за присъждане на съдебни разноски е направено своевременно и е основателно с оглед изхода от спора, като размера им е определен според реалното им осъществяване и конкретно от 350.00 лв., за адвокатско възнаграждение и за държавна такса. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е правилно постановено. Първото касационно възражение е насочено към неправилно установената фактическа страна по спора и конкретно, че дружеството безспорно притежава помещения за складиране на акцизни стоки. Според касатора последното използва транспортируеми съображения под налягане, което е едно от основанието за отнемане на лиценза. Тези съоръжения не удовлетворяват изискванията на приложения чл. 47, ал. 1, т. 7 от ЗАДС. В ППЗАДС е налице императивно изискване, съгласно чл. 28, ал. 5 от него, че транспортните средства и части от тях не могат да бъдат използвани като съдове и резервоари за съхранение в данъчен склад. Същите съоръжения не могат да бъдат приемани за помещения. Това възражение е обосновано доколкото същото аргументира обстоятелства, които следва да се преценяват при издаването на лиценз за складодържател. По делото е установено, че такъв е издаден, респ. този факт е бил приет за реализиран. Както самият касатор е записал като трето възражение, че допуснати евентуални пропуски при лицензиране не следва да стават поводи за създаване на порочна практика на администрацията, съображения от мотиви на Върховния административен съд, очевидно е, че в случая такива са налице. По делото предмет на оспорване е акт, с който се отнема лиценза и се прекратява действието му, съответно отново се преценява този спорен факт. По делото на стр. 62 от съдебното досие се намира писмо вх. № ЗАДС/259/06 от 1.03.2010 г. при агенция "Митници", издадено от началника на митница Русе, изх. № 4444/03/09 от 22.02.2010 г., в което е записано, че за процесния данъчен склад с титуляр "Политех" ЕООД, са спазени изискванията на чл. 47, ал. 1, т. 6 и т. 7 от ЗАДС. В него е посочено, че газохранилището представлява автоцистерна за пропан-бутан, която вече не е монтирана на превозно средство. Същото е поставена стационарно на два циментови фундамента, закрепено е трайно и не може да се мести. На това писмо се е позовал първоинстанционния съд. Действително преценката за законосъобразността на административния акт се прави към момента на издаването му, каквото е второто касационно възражение. Няма пречка при обжалване на същия акт оспорващото лице да се позове на факти, осъществени след това, които се съобразяват от сезирания компетентен орган, в случая съда. След като от фактическите и правни основания в административния акт се установява както беше посочено по-горе негативна промяна, нарушение относно газохранилището на територията на данъчния склад на лицензирания складодържател "Политех" ЕООД, то при преценката на неговата законосъобразност следва именно то да бъде анализирано. От същото това писмо е видно, че не са налице изискванията на чл. 47, ал. 1, т. 8 и т. 9 от ЗАДС, както и на чл. 109, ал. 2 от ППЗАДС. По повод четвъртото касационно възражение относно непроизнасяне от страна на съда по повод съществуващият пункт, предмет на процесния лиценз, че не е бил регистриран като пункт за пълнене на газови бутилки и не му е издавано разрешение за пускане в експлоатация, съгласно чл. 198а от цит. наредба, понеже това е изискване при издаването на лиценза следва да се приеме, че е неоснователно. Съдът е обвързан при своя контрол от физическите основания за издаване на административния акт, още повече, че се касае до такъв, който има правопогасяващ ефект. Както беше обсъдено по-горе те се свеждат само до газохранилището, но не и до "пълначен пункт за зареждане на бутилки с обем до 5 dm3", за който според писмо изх. № 07-00-570 от 2.12.2010 г. на Държавна агенция за метрологичен и технически надзор има данни, че не е регистриран. Изложените изводи на съда са правилни. Неоснователно и неподкрепено с доказателства е последното възражение, че съдът не се е съобразил с факта, че данъчният склад, на чиято територия се намира автоцистерната - газохранилище, е в непосредствена близост до бензиностанция и паркинг, собственост на търговското дружество - складодържател и по този начин е налице противоречие с изискванията за сигурност и контрол. С оглед на събраните по делото доказателства очевидно е, че те не се явяват нарушени, след като е отстранено нарушението на законовото изискване по чл. 47, ал. 1, т. 7 от ЗАДС. При установяване на други обстоятелства, които обосновават негативна промяна в изискванията за издаване на лиценз и които се явяват нарушени по този начин, налагат неговата отмяна и прекратяване на действията му, административният орган следва да издаде друг административен акт, за което няма пречки. При този изход от спора пред първоинстанционния съд правилно същият е присъдил съдебни разноски, реално осъществени, след като такива са поискани. По повод направеното възражение относно тяхната прекомерност, то същото е неоснователно. В случая е допусната очевидна фактическа грешка, понеже в мотивите на съдебния акт има произнасяне относно дължимостта и размера на съдебните разноски, а в диспозитива такова липсва. При това направеното едва с жалбата възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК, във връзка чл. 80 от ГПК и с чл. 144 от АПК се явява преклудирано. При този изход от делото на ответната страна следва да бъдат присъдени съдебни разноски за настоящата инстанция в размер на 300.00 лв., представляващи адвокатско възнаграждение реално платено. Съобразно изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 235 от АПК, Върховният административен съд, първо отделение