Решение № 50132 от 1.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1847/2022 г.

Решение № 50132 от 1.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1847/2022 г., I т. о., ТК, докладчик председателят Елеонора Чаначева Производството е по чл. 290 ГПК. ЕТ "А. -77 – А. Б. ", [населено място] е подал касационна жалба против решение № 125 от 14.03.2022 г. по т. дело № 899/2021 г. на Пловдивски апелативен съд. Касаторът, чрез пълномощника си – адв. И. М. е поддържал оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. По–конкретно са изложени подробни съображения, за това, че при постановяване на решението въззивният съд изцяло е игнорирал събраните по делото доказателства и в нарушение на правилото на чл. 20 ЗЗД е достигнал до необоснования извод, че банката правомерно е погасила главница, за която няма издаден изпълнителен лист и по отношение, на която изпълнителното производство е неотносимо. Направен е и довод за това, че съдът не е обсъдил експертното заключение и представените счетоводни извлечения, от които е било установено, че банката и в счетоводството си е погасила именно главница – предмет на изпълнителното дело, като няма данни това обстоятелство да е било променено, а въпреки тези данни, същата не е уведомила съдебния изпълнител за да редуцира дълга по изпълнението. Изложени са и доводи, че липсва установеност на дълга извън присъдените суми, за които са издадени изпълнителните титули, послужили за образуване на изпълнителното дело, като в това производство при липса на заявен такъв предмет не могат да се обсъждат другите дългове на ищцата. Развити са и оплаквания за неправилност на решението и в частта му, с която са възприети мотивите на първата инстанция по отношение на предявения иск, третиращ установяване на недължимост на сумите равни на размера на задатъка, дължим от ответника по спора, поради осуетяване на публичната продан. Страната се е позовала на константна съдебна практика преди измененията на чл. 493, т. 1 ГПК, разглеждаща именно въпроса, относно това, че и взискателят дължи сума равна на задатъка, макар и да е освободен от внасянето му, когато проданта е обявена за нестанала по негова вина. Ответникът по касация – Обединена българска банка АД /правоприемник на "Кей Би Си Банк България "ЕАД с предходно наименование Райфайзенбанк България/, гр. София поддържа становище за правилност на изводите на въззивния съд. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: С определение № 50528 от 26.07.2023 г. на ВКС, І т. о. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С решението, предмет на обжалване състав на Пловдивски апелативен съд, след отмяна на решение № 260311 от 06.07.2021 г. по т. д. № 1110/19 г. на ПОС в частта му, с която са били уважени предявените от ЕТ "А. -77 – А. Б. ", [населено място] против "Кей Би Си Банк България "ЕАД, гр. София /предишно "Райфайзен банк България"ЕАД/ искове с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено между страните, че ищеца не дължи сумата 184 000 лв. - като погасена част от задължение към ответника по изп. д. 20158210400358 на ЧСИ П. И., с район на действие- Пловдивски окръжен съд, както и лихва върху тази сума за периода 06.03.2017 г. -27.09.2019 г. в размер на 47839. 99 лв., по същество е отхвърлил претенциите. Със същото решение е оставено в сила решението на ПОС, в частта му, с която е поискано намаляване на дълга на ищеца към ответника със сума равна на един задатък за участие в публична продан на недвижим имот, собственост на ищеца, по който ответникът е бил признат за купувач, но не е внесъл необходимите такси и е осуетил проданта, както и законната лихва върху тази сума за периода 20.12.2016. - 27.09.2019 г. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че изводите на първостепения съд по отношение приетото, че платената, съгласно споразумението между страните от 06.03.2017 г., сума е послужила за погасяване на част от главницата, предмет на изпълнително дело, което е спряно от банката, са неправилни. Неоснователността на исковете е мотивирана, с това, че в цитираното споразумение липсва уговорка кой от множеството дългове на ищеца се погасява. Съдът е посочил, че следва да приложи чл. 76, ал. 1 ЗЗД, тъй като и длъжникът не е заявил кой от дълговете погасява. Макар и да е споменал, възпроизвеждайки текста на нормата, че в тази хипотеза следва да бъде погасено най-обременителното задължение, съдът не е развил мотиви по отношение на това защо е счел, че задължението към банката, което не е предмет на изпълнителното дело и което не е съдебно установено по размер е най- обременителното такова, за да приеме, че банката законосъобразно е отнесла сумите именно към него. Изложени са и лаконични мотиви относно това, че в платежното нареждане е посочено, че се погасява главницата по договор за кредит от 31.10.2007 г., но тъй като плащането е осъществено от трето лице, то не обвързвало банката. Съдът е мотивирал още, че дори и да се приеме, че я обвързва, частта от тази главница също не е посочена. Така е достигнат извод за неоснователност на иска. За неоснователен е признат и предявеният иск, с предмет намаляване на задължението на ищеца към банката със задатъка, дължим по публичната продан, обявена за нестанала, поради неизпълнение на задълженията на взискателя – банката- ответник по исковете, по чл. 495 ГПК. Изводът е мотивиран чрез споделяне изводите на първата инстанция, като същите са развити по аналогичен начин с извод за неприложимост на разпоредбата на чл. 493 ГПК, която в приложимата редакция не предвижда такава санкция за осуетилия проданта взискател, на който е бил възложен имота. За релевантни, с оглед основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, съобразно изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК са приети въпросите –" Следва ли при спор относно действителната воля на страните и изясняване на съдържанието на сключен между тях договор, съдът да тълкува същия съгласно изискванията на чл. 20 от ЗЗД, тълкувайки отделните уговорки във връзка една с друга, с оглед целта на договора, обичаите, практиката и добросъвестността- какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните, с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те, систематичното място на всяка от уговорките и обстоятелствата при които са направени, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението и условията при които е сключено. ", както и свързаните с него въпроси по тълкуване уговорките между страните- във връзка с начина на погасяване на задълженията и приложението на чл. 76 ЗЗД. За релевантен е установен и въпросът: " При действието на чл. 493, ал. 1, т. 1 от ГПК, в редакцията преди доп. с ДВ, бр. 86 от 2017 г., наддавачът – взискател, който не е изпълнил задълженията си по чл. 495 от ГПК, губи ли част от вземането си в размер на един задатък. " По първите поставени въпроси, свързани с исковете на ЕТ "А. -77 – А. Б. ", [населено място] против "Кей Би Си Банк България "ЕАД, гр. София /предишно "Райфайзен банк България"ЕАД/ с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено между страните, че ищеца не дължи сумата 184 000 лв. - като погасена част от задължение към ответника по изп. д. 20158210400358 на ЧСИ П. И., с район на действие- Пловдивски окръжен съд, както и лихва върху тази сума за периода 06.03.2017 г. -27.09.2019 г. в размер на 47839. 99 лв. С константната безпротиворечива практика на ВКС, в това число и цитираната от касатора/ решение № 133/21 по гр. д. № 3595/19 на ВКС, ІІІ г. о., решение 128/19 по гр. д. № 887/19 на ВКС, ІІ г. о., решение № 64/20 по гл. д. 350/19 на ВКС, ІІ г. о., решение № 122/19 по гр. д. № 3238/18 г. на ВКС, ІV г. о. и др. / по приложението на чл. 20 ЗЗД, съставите на ВКС еднозначно приемат, че тълкуването като подчинено, зависимо, производно мислене съдейства за разкриване на съдържанието на предмета му и винаги е дейност по установяване точния смисъл на този предмет.