Решение № 12981 от 21.12.2023 г. на ВАС по адм. д. № 7262/2023 г.

Производството е по гл. ХІІ на АПК. Образувано е по касационна жалба на Блу хил резидънс 1 ЕАД, представено от адв. Михайлова, срещу решение 2720/20.04.2023г. на Административен съд София-град по административно дело 10029/2022 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против акт за установяване на задължения по декларация /АУЗД/ по чл. 107, ал. 3 ДОПК 805983-1/04.04.2022 г., издаден от длъжностно лице с функциите на орган по приходите от отдел Общински приходи Витоша и Овча купел на дирекция Общински приходи към направления Финанси и здравеопазване при Столична община. Доводите на касатора са за неправилност на решението заради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Обосновава с особеното качество на задълженото лице посочването в декларацията по чл. 14, ал. 1 ЗМДТ на отчетната стойност на придобитите имоти. Оспорва изводите на съда за отсъствие на съществени нарушения на административнопроизводствените правила при издаването на АУЗД, като твърди пропуски на администрацията при проверката на декларациите по чл. 18, ал. 1 ЗМДТ и чл. 103 ДОПК и при изпълнение на процесуалните задължения по чл. 35 и чл. 36, ал. 1 АПК. Настоява на правното значение на фактическото положение действителното предназначение на имотите - за данъчната им оценка, а съответно и за размера на обвързаните с тях публични задължения. С позоваване на указания на изпълнителния директор на НАП обосновава принадлежността към жилищните имоти и на незастроените имоти, предназначени за жилищно строителство. Аргументира принадлежността на имотите към жилищните с позицията в Класификатора за начина на трайно ползване на поземлените имоти, представляващ Приложение 3 към Наредба РД-02-20-5/15.12.2016 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри. Иска отмяна на решението, включително в частта за разноските. Претендира деловодни разноски. Ответникът по касация ръководителя на звеното за местни приходи при Столична община директор на дирекция Общински приходи към направления Финанси и здравеопазване при Столична община отрича основателността на касационната жалба. Иска присъждане на разноски за касационното съдебно производство. Заключението на прокурора от Върховна административна прокуратура е за неоснователност на жалбата. Обсъждайки доводите на страните и извършвайки проверка на оспореното решение в обхвата на чл. 218 от АПК, съдът прие за установено следното: С оспорения пред Административен съд София-град АУЗД в тежест на Блу хил резидънс 1 ЕАД са установени задължения данък върху недвижимите имоти /ДНИ/ за данъчни периоди 2019 2021 г. в общ размер 2 415.03 лева, които са погасени и са определени лихва за забава в размер 226.81 лева, както за такса за битови отпадъци /ТБО/ за компонентите обезвреждане на битови отпадъци в депа или други съоръжения и за поддържане на чистота на териториите за обществено ползване за същите отчетни периоди в общ размер 8 544.33 лева с лихви за забава общо 1 388.90 лева. С решението на първостепенния съд е отхвърлена оспорването. По констатациите на съда жалбоподателят е собственик на недвижими имоти с идентификатори 68134.1935.2129 и 68134.1935.2128, разположени в гр. София, район Витоша с площи съответно 975 кв.м. и 100 кв.м. Придобил е имотите в качеството на предприятие по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗМДТ. Съдът е обвързал възникването на задължение за ДНИ и ТБО с притежаването на недвижим имот. Съдът е ограничил обхвата на доказването до предназначението на декларирания имот жилищен или нежилищен. Съобразил е правилата на чл. 21, ал. 1 ЗМДТ и чл. 26, ал. 1 от НОАМТЦУПСО за определяне на данъчната основа за облагане с ДНИ и на основата за ТБО. Позовал се е на разпоредбите на § 5, т. 29 и т. 30 от ДР на ЗУТ, за да отрече принадлежността на имота към жилищните. Като факт с правно значение е ценил посочването от задълженото лице на имотите като такива с предназначение стопанска цел в декларациите по чл. 14 ЗМДТ. При липса на спор, че имотите не са застроени, е приел, че следва да имат предназначението по чл. 8, т. 1 ЗУТ. Отрекъл е от предвижданията на плана да следва, че предназначението е осъществено. Начинът на трайно ползване можел и да е различен от предвиждането па плана. По установяванията в съдебния акт имотите са включени в границите на районите, определени със заповедта на кмета на общината по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ и са осъществени дейностите от комплекса на услугите в обхвата на ТБО. Съдът е съобразил, че основа за определяне на размера на компонентите от ТБО е отчетната стойност на имотите при ставка, определена с решение на ОбС по чл. 66, ал. 1 ЗМДТ за съответната отчетна година. С констатациите за предоставянето на услугите е обосновал отхвърлянето на оспорването срещу АУЗД в частта на задължението за ТБО. Към решаващите изводи на съда се отнасят и тези за издаване на АУЗД от компетентен орган от общинската администрация, във формата за действителност и при разбираема воля на издателя. Правилно при издаването на акта били съобразени данните от декларациите. Първоинстанционното решение е правилно. Касаторът е собственик на поземлени имоти в строителните граници на населено място. С арг. от чл. 10, ал. 1 ЗМДТ той е задължено лице за ДНИ и субект на задължението за ТБО за тези имоти /вж. чл. 64, ал. 1 във вр. с чл. 11 ЗМДТ/. Като регистриран по ТЗ търговец е и с качеството предприятие по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗМДТ във вр. с чл. 2, т. 1 от Закона за счетоводството. Спорно е не съществуването, а размерът на задълженията на ДНИ и ТБО. При единството на ставките размерът на ДНИ и ТБО е функция от данъчната основа, съответно основата за определяне на таксата. За данъка основата е данъчната оценка /вж. чл. 19, ал. 1 ЗМДТ/, като за жилищните имоти на предприятията тя се съизмерява с данъчната оценка по приложение 2 към закона, а за нежилищни имоти е по-високата измежду отчетната стойност и данъчната оценка по приложение 2 чл. 21, ал. 1 ЗМДТ. Отчетната стойност е основа за определяне на размера на ТБО за нежилищните имоти на предприятията в хипотезата на чл. 67, ал. 2 ЗМДТ /ред. ДВ бр. 119 от 2002 г./, когато липсва възможност за определянето му по количеството на битовите отпадъци /съобр. чл. 26, ал. 1 от Наредбата за определяне и администриране на местни такси и цени на услуги, предоставяни от Столична община НОАМТЦУПСО/. По разясненията на Конституционния съд в решение 9/20.06.1996 г. по к.д. 9/1996 г. ДНИ е имуществен данък, като Размерът на данъка се обуславя от стойността на обекта, която не се влияе от това за какви нужди той се използва. В цитираното решение се търси връзката на нежилищните имоти със стопанската дейност на предприятията, като се сочи, че се прилага за имоти, които по своята същност не могат да служат за живеене - индустриални сгради, работилници, складове, магазини и др.. При липсата на легална дефиниция на понятието жилище в ЗМДТ, в съответствие с разпоредбите на чл. 36, ал. 1 и чл. 37, ал. 1 и 2 от Указ 833 от 24.04.1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове се приема, че съдържанието му за целите на този закон следва да се определя въз основа на легалните дефиниции, дадени в други нормативни актове - в случая в § 5, т. 30 ДР ЗУТ. ЗУТ определя жилището като съвкупност от помещения, покрити и/или открити пространства, обединени функционално и пространствено в едно цяло за задоволяване на жилищни нужди. Немислимо е задоволяването на жилищни нужди с незастроените поземлени имоти на касатора. По своята същност те не могат да служат за живеене и този извод не се променя от отреждането им за жилищни функции по предвижданията на подробния устройствен план по чл. 8, т. 1 ЗУТ. В случая характеристиките на имота, а не начина на ползването му, са основание за дисквалифицирането му като жилищен. Публичните задълженията съществуват в определения с АУЗД размер. Правилно с решението е отхвърлено оспорването срещу законосъобразния индивидуален административен акт. Заключителният акт в административното производство няма как да е опорочен от точното изпълнение от собственика на задължението му за деклариране на придобиването на недвижим имот, включително с посочването на отчетната му стойност по правилото на чл. 14, ал. 2 ЗМДТ /ред. ДВ бр. 98 от 2010 г./. Всъщност пропускът му да го стори, би се изправил по реда на чл. 21, ал. 4 ЗМДТ /до новелата от ДВ бр. 96 от 2019 г./. Обратно на убеждението на касационния жалбоподател длъжностното лице от общинската администрация е извършило проверката на декларацията по чл. 18, ал. 1 ЗМДТ и резултатите от нея са обективирани в мотивите на АУЗД. Неясно е какви пропускания на длъжностното лице по чл. 35 и чл. 36 АПК е възприел. Декларирането му не е неточно и публичните задължения са установени по данните от декларацията /вж. чл. 107, ал. 3 ДОПК/. Администрацията е установила предназначението на поземлените имоти, но с този факт не е свързала очакваните от задълженото лице правни последици. Избраният подход е съобразен с материалния закон с оглед същността на имотите и възможните техни функции. Бъдещото предназначение на имотите няма как да се цени при определянето на свързаните с тях публични задължения, тъй като преценката е към момента на издаване на акта /арг. чл. 142, ал. 1 АПК/. При установяване на задълженията за ТБО е зачетена декларацията по чл. 27, ал. 2 НОАМТЦУПСО. Имотите са разположени в райони, за които не се предоставят услугите сметосъбиране и сметоизвозване и за този компонент не е определяна такса. Освобождаването от този компонент е и ефектът на декларацията по чл. 27, ал. 2 от Наредбата. Длъжностните лица от общинската администрация с функциите на органи по приходите не са органи на НАП и за тях указанията на изпълнителния директор на агенцията не са задължителни. Тези указания са без значение за правораздавателната дейност. Обжалваното решение следва да бъде оставено в сила, включително в частта му за разноските. Материалният интерес се определя от размера на установените публични задължения. При този изход на делото на Столична община /арг. от § 1, т. 6 от ДР на АПК/ се дължат деловодни разноски за касационното съдебно производство в размер 1 314.40 лева на основание чл. 161, ал. 1, изр. 3 ДОПК и чл. 7, ал. 2, т. 3 във вр. с чл. 8, ал. 1 от Наредба 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Воден от горното, Върховният административен съд, Първо отделение