Решение № 9070 от 11.07.2017 г. на ВАС по адм. д. № 4367/2017 г.

Решение № 9070 от 11.07.2017 г. на ВАС по адм. д. № 4367/2017 г., VI о., докладчик председателят Наталия Марчева Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на пълномощника на Д. С. Г. от с. Д. дол, Варненска област срещу решение № 287 от 22.02.2017 г., постановено по адм. д. № 3178/2016 г. по описа на Административен съд гр. В., ХХVI състав. Релевирани са оплаквания за нарушение на материалния закон. Иска се отмяна на решението и на оспорения административен акт. Ответникът - Директора на Териториално поделение на НОИ - гр. В., не е взел отношение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Последната е постъпила в предвидения в чл. 211, ал. 1 АПК 14-дневен преклузивен срок, подадена е от надлежна страна, за която решението на първоинстанционния съд е неблагоприятно и процесуално е допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С оспорения съдебен акт, решаващият състав на Административен съд гр. В. е отхвърлил жалбата на Д. С. Г. от с. Д. дол, Варненска област срещу решение № 2153-03-86 от 8.11.2016 г. на Директора на Териториално поделение на НОИ - гр. В. и потвърденото с него разпореждане № РС-04-03-00179481 от 29.09.2016 г. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО при Териториално поделение на НОИ - гр. В. При извършената по реда на чл. 218, ал. 2 АПК служебна проверка, настоящият тричленен състав на Върховния административен съд констатира, че решението е валидно и допустимо. По първоначалното дело не е бил налице спор по фактическата обстановка, която се свежда до следното: Жалбоподателката е получавала личната пенсията за осигурителен стаж и възраст на съпруга й Т. Й. Г. през цялата 2011 г., по силата на дадено й от последния пълномощно от 15.02.2007 г. С решение № 2640 от 29.06.2016 г., постановено по гр. д. № 16091/2015 г. по описа на Районен съд гр. В., влязло в сила на 22.07.2016 г., е обявена смъртта на Т. Й. Г. настъпила на 15.12.2010 г. Спорът по делото е дали Д. С. Г. е била добросъвестна при получаване на цитираното осигурително плащане и съответно правилно ли органите на ТП на НОИ - гр. В. са приложили нормата на чл. 114, ал. 1 КСО. В тази връзка в мотивите към решение № 2640 от 29.06.2016 г., постановено по гр. д. № 16091/2015 г. по описа на Районен съд гр. В., които са обвързващи за касаторката, тъй като тя е инициирала производството по чл. 549 ГПК, е посочено че на 18.12.2010 г. Георгиева е депозирала заявление за издирване на съпруга й, който е в неизвестност от 15.12.2010 г. Той е бил обявен за издирване с телеграма № 55561 от 19.12.2010 г. При депозирано заявление за издирване на 18.12.2010 г., в което е посочила, че Т. Й. Г. е в неизвестност от 15.12.2010 г., което е твърдяла и пред Районния съд, при метереологични условия на зимен сезон, наличие на Коледни и новогодишни празници, у нея не е било възможно да не са възникнали съмнения относно възможността за благоприятен изход от провеждащото се национално издирване на съпруга й. Разпоредбата на чл. 14, ал. 1 НПОС задължава пенсионерите, техните наследници и законните им представители да съобщават на органите по пенсионно осигуряване в едномесечен срок от узнаването или настъпването на всяко обстоятелство, което води до спиране, прекратяване или изменяне на пенсията, както и адреса си при промяна. По първоначалното дело е било безспорно установено, че Георгиева не е изпълнила това свое задължение в цитирания срок, нито през цялата 2011 г. Съгласно втората алинея на същия текст лицата по ал. 1, които не съобщят в едномесечния срок за настъпилите изменения, които се отразяват върху основанието за получаване на пенсията или върху размера й, и продължават да я получават, връщат неправилно получената сума с лихвата по чл. 113 КСО. Разпоредбата на чл. 95, ал. 1, т. 3 КСО сочи, когато пенсионерът не е получавал пенсията си повече от 6 месеца, тя трябва да бъде спряна. Правилно първоинстанционният съд е съобразил, че правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст е лично и ненаследимо. То служи за удовлетворяване на лични потребности на пенсионера, а в процесния период той не я е ползвал. Невъзможно е Георгиева, която видно от приложената по делото пенсионна преписка също получава лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, да не е съзнавала, че пенсията на съпруга й не е нейната пенсия и не й се дължи. Едва на 5.07.2012 г., след писмо изх. № К-6799 от 26.06.2012 г. на началника на отдел "Пенсии", тя декларира, че съпругът й Т. Й. Г. е в неизвестност от една година и половина и е обявен за национално издирване. Това поведение очевидно е недобросъвестно. По повод на решение № 2640 от 29.06.2016 г. по гр. д. № 16091/2015 г. по описа на Районен съд гр. В. следва да се има предвид, че то е постановено в охранително производство по чл. 549 и сл. ГПК. В решение № 400 от 2.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1646/2010 г., IV г. о., ГК, което установява трайна практика по въпроса се приема, че с тези производства се цели най-общо да се съдейства за защита интересите, застрашени от продължително отсъствие на лице, за което няма никакви сведения. Според разпоредбите на чл. 14 ЗЛС в общия случай след като изтекат пет години от деня, за който се отнася последното известие за отсъстващия, съдът по искане на прокурора или на всеки заинтересован, обявява неговата смърт. Обявяването на смъртта може да стане и без да е обявено отсъствието на лицето. Не е необходимо обявяване на лицето за общодържавно издирване. Оттук следва, че единственото изискване е да е минал период от пет години, през който да няма никакви известия от лицето или за него. Съобразно изричната разпоредба на чл. 16 ЗЛС съдът определя деня, а по възможност и часа на предполагаемата смърт. При липса на противни данни за момент на смъртта се приема денят, за който се отнася последното известие. Ето защо в производството по обявяване на смърт подлежи на установяване не денят на безвестното отсъствие, а денят, за който се отнася последното известие за отсъстващия. З. Г. това е датата 15.12.2010 г., когато последно е видяла съпруга си, тъй като впоследствие липсва известие за отсъстващия с по-късна дата, а тази дата е потвърдена и със съдебното решение. След като това е датата на последното известие и с оглед характера на проведеното охранително производство, не може успешно да се поддържа теза, че до датата на постановяване на съдебното решение, респ. до влизането му в сила, Г. е била със съзнание, че съпругът й е жив. Съгласно чл. 17 от Закона за лицата и семейството (ЗЛС) обявената с решението на съда смърт, поражда същите правни последици, които произтичат от действителната смърт на лицето. Но в случая става дума за право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, което е лично и ненаследимо. В тази връзка следва да бъде съобразена и разпоредбата на чл. 19 ЗЛС, съгласно която ако след решението за обявяване предполагаемата смърт се установи по съдебен ред точната дата на действителната смърт на лицето, неговите наследници към тази дата могат да упражнят само правата по букви "а" и "б", на чл. 18. Последните текстове се отнасят до имотите, които са налице, отчуждените по безвъзмезден начин имоти, всичко, което е придобито срещу отчуждените по възмезден начин имоти, и цената, която се дължи от трети лица срещу извършените отчуждения; имотите отчуждени по възмезден начин, ако приобретателят в момента на придобиването е знаел, че обявеният за умрял е жив. Следователно и при хипотезата на чл. 19 ЗЛС, правата на наследниците не включват правото на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Изложените съображения налагат извода за недобросъвестност на Георгиева при получаване на личната пенсия за осигурителен стаж и възраст на Т. Й. Г., до който извод е стигнал и първоинстанционния съд. Следователно в случая е приложима нормата на чл. 114, ал. 1 КСО, която изисква недобросъвестно получените суми за осигурителни плащания да се възстановяват от лицата, които са ги получили, заедно с лихвата по чл. 113. Освен това, за пълнота на изложението, следва да бъде съобразено, че с разпореждане № 3808051098 от 30.09.2016 г. на Д. Г. е отпусната добавка по чл. 84 КСО, считано от 1.11.2011 г., т. е. законното й право е реализирано. Стигайки до извода за законосъобразност на оспорения административен акт, първоинстанционния съд е постановил решението си при липса на визираното в настоящата жалба касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Касационният жалбоподетел не е направил искане за присъждане на разноски, поради което съдът не се произнася по този въпрос. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 1 и 2 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,