Решение № 4422 от 10.4.2024 г. на ВАС по адм. д. № 10869/2023 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на министъра на културата против решение 5447/21.08.2023 г., постановено по адм. д. 9978/2022 г. по описа на Административен съд София-град (АССГ). Касаторът обжалва съдебното решение като твърди, че е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необоснованост - касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Твърденията в касационната жалба за липса на правен интерес от обжалване на отменената от първата инстанция заповед и поддържаното становище за нейния характер на вътрешнослужебен акт обуславят като навадено и касационно основание по чл. 209, т. 2 от АПК. Касационният жалбоподател иска да бъде отменено обжалваното решение. Подробни съображения в подкрепа на твърденията и исканието са изложен в касационната жалба, към която препраща и в пледоария по същество на спора в открито съдебно заседание. Претендира разноски. Ответникът И. Иванов оспорва касационната жалба по съображения, изложени в открито съдебно заседание. Не претендира разноски, но прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от другата страна като разноски. Прокурорът от Върховната прокуратура заявява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна по следните съображения: С обжалваното решение 5447/21.08.2023 г., постановено по адм. д. 9978/2022 г. по описа на АССГ е отменена Заповед РД10-64/16.08.2022 г. на министъра на културата, с която се отменя негова предходна Заповед РД10-57/29.07.2022 г. за утвърждаване на общи принципи за определяне на нов размер на индивидуалните основни месечни заплати на служителите на Министерство на културата и са присъдени разноски. Административният съд е приел за установено, че оспорената пред него заповед е издадена от компетентен орган, но при липса на мотиви в нарушение на изискването по чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, в нарушение на материалноправните предпоставки за издаване на акт по чл. 99 от АПК и допуснато съществено нарушение на процесуалните правила Така постановеното съдебно решение е валидно, но недопустимо. Обжалваното съдебно решение е постановен от законен състав на родово и местнокомпетентен съд, който е сезиран с оспорване на акт с твърдения, че се атакува незаконосъобразен акт на министъра на културата. Административният съд не е осъществил задължителната проверка относно редовността и допустимостта на жалбата, с която е сезиран. С разпореждане от 27.01.2023 г. е насрочено открито съдебно заседание, дадени са бланкетни разяснения относно доказателствената тежест в процеса, но не е определен процесуалния ред за разглеждане на оспорването, респективно характера на оспорената заповед. Това не е направено и в откритото съдебно заседание на 23.03.2023 г., в което жалбата е докладвана само като съдържаща твърдения за материална и процесуална незаконосъобразност на атакуваната заповед, но без квалифицирането като вид акт. В титулната част на съдебното решение производството е обозначено като такова по чл. 145-178 от АПК, но в мотивите АССГ е разгледал спазването на изискванията на чл. 99 и сл. от АПК като приложими за издаване на оспорената заповед и дори неспазването им е квалифицирано като самостоятелно основание за отмяна поради същественото им нарушаване. В нито един от описаните съдебни актове на първата инстанция не е направен анализ на съдържанието на Заповед РД10-57/29.07.2022 г. на министъра на културата, която е отменена с оспорената пред първата инстанция Заповед РД10-64/16.08.2022 г. на министъра на културата независимо от наличието на неразривна връзка между двата акта. С първата от двете заповеди на основание чл. 25, ал. 4 от Закона за администрацията, чл. 5, ал. 2 от Устройствения правилник на Министерство на културата във връзка с ПМС 162/07.07.2022 г. и ПМС 207/29.07.2022 г. министърът на културата е наредил при определяне на нов размер на индивидуалните основни месечни заплати на служителите от администрацията в Министерството на културата да се следват общи принципи, които са дефинирани в тази заповед като: минимални размери на основната месечна заплата на служителите в зависимост от заеманата от тях позиция и съответно различно процентно увеличени с точно посочен процент или диапазон в зависимост от различните длъжностни и индивидуални размери на основната месечна заплата на служителите, които ги заемат и притежавания от тях професионален опит, а по отношение на директорите на дирекции е определен нов размер на основната месечна заплата, увеличен с от 0,5 на сто до 25 на сто. Въз основа на тази заповед на И. Иванов с изрична Заповед РД14-888/01.08.2022 г. на министъра на културата е определена основна месечна заплата в размер на 4600 лв. При сравнение съдържанието на двете заповеди от 29.07.222 г. и 01.08.2022 г. е очевидно, че само втората пряко и непосредствено засяга правната сфера на И. Иванов, а с първата се създават общи вътрешни правила, от които органът по назначаване ще се ръководи при упражняване на своята оперативна самостоятелност по прилагане на ПМС 162/07.07.2022 г. и ПМС 207/29.07.2022 г. за одобряване на вътрешнокомпенсирани промени на утвърдените области на политики/бюджетни програми по бюджета на Министерство на културата за 2022 г. като се увеличават разходите за Персонал и срок за еднократно определяне на нов размер на основните месечни заплати, увеличен с не повече от 25 на сто от досегашния размер. Следователно заповедта от 29.07.2022 г. притежава всички белези на акт по чл. 13 от АПК и е вътрешнослужебен акт, защото правилата му се отнасят само до служители на ведомството и не пораждат правни последици за субекти, извън службата. Следователно по аргумент от чл. 2, ал. 2 от АПК, за да са приложими към издаването на този вътрешнослужебен акт правилата на АПК е необходимо с него да се засягат права, свободи или законни интереси на граждани или юридически лица. В конкретния случай не е налице пряко засягане на правото на трудово възнаграждение на И. Иванов от Заповед РД10-57/29.07.2022 г. на министъра на културата, с която се определят общо правилата за определяне на основната месечна заплата, защото неговата индивидуална основна месечна заплата е определена с друга заповед. Следователно и отмяната на Заповед РД10-57/29.07.2022 г. на министъра на културата с оспорената пред първата инстанция Заповед РД10-64/16.08.2022 г. на министъра на културата също не рефлектира пряко (непосредствено) върху размера на обезщетението по чл. 106, ал. 4 от Закона за държавния служител (ЗДСл), което АССГ е възприел като обстоятелство, обуславящо правен интерес от оспорването. Наличието на материален интерес не е процесуална предпоставка за допустимост за оспорване на вътрешнослужебен акт, който подлежи на обжалване само, когато с него се засягат права, свободи или законни интереси на гражданите или юридическите лица. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че Заповед РД10-64/16.08.2022 г. на министъра на културата, с която се отменят общи вътрешни правила за определяне на основна месечна заплата на всички служители на Министерство на културата като вътрешнослужебен акт, с който се отменят правила по чл. 13 от АПК, не подлежи на пряк съдебен контрол. Като не е констатирал наличието на хипотезата на чл. 159, т. 1 от АПК и обсъждал само наличието на правен интерес от оспорване на акта, АССГ е постановил недопустимо съдебно решение, за което на основание чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция следи служебно и на основание чл. 221, ал. 3 от АПК трябва да го обезсили, а производството по делото да бъде прекратено. С оглед този изход на спора не следва да бъдат обсъждани оплакванията в касационната жалба, които са наведени в подкрепа на основанията по чл. 209, т. 3 от АПК за отмяна на обжалваното съдебно решение, което като недопустимо подлежи само на обезсилване, но не и на отмяна. По водене на делото пред касационната инстанция касаторът е направил разноски в размер на 1440 лв., съобразно представения списък по чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), които с оглед изхода на спора има право да му бъдат възстановени, но само до размер от 500 лв. поради съобразяване с възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК, което се явява основателно с оглед фактическата и правна сложност на спора, а и осъществените процесуални действия по защита и съдействие от упълномощения адвокат. По изложените съображения, Върховният административен съд