Решение № 15224 от 16.12.2014 г. на ВАС по адм. д. № 13926/2014 г.

Решение № 15224 от 16.12.2014 г. на ВАС по адм. д. № 13926/2014 г., VII о., докладчик председателят Ваня Анчева Производство по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалба на "Проинвекс" ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. София, ул. "Цветан Минков" № 2, подадена чрез пълномощник - адв. Офелия Киркорян - Цонкова от САК, срещу решение № 5627 от 05.09.2014 г., постановено по адм. дело № 271/2014 г. по описа на Административен съд - София - град (АССГ). По поддържаните оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК, се иска отмяната му и присъждане на деловодните разноски. Ответникът - кметът на Столична община, не ангажира становище. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, като провери правилността на обжалваното решение в рамките на правомощията си по чл. 218 АПК и съобрази доводите на страните и доказателствата по делото, намира касационната жалба за неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение АССГ е отхвърлил жалбата на "Проинвекс" ЕООД срещу Ревизионен акт (РА) № МДТ-РД-01-07-48/24.09.2013 г., издаден от гл. инспектор Екатерина Йорданова - ръководител на ревизията и Румяна Бенкова - началник отдел "Ревизионен контрол и правно-нормативно обслужване" на Дирекция "ПАМДТ" към направление "ФСД" при Столична община (СтО), потвърден в обжалваната част с решение № МДТ-РД-22-01-40/04.12.2013 г. на кмета на СтО. За да постанови този резултат съдът е обосновал извод, че оспореният Ревизионен акт е издаден от компетентен орган, при спазване на установената форма, липса на допуснати съществени процесуални нарушения и в съответствие с материалноправните разпоредби. По делото няма спор от фактическа страна. Първоинстанционният съд е установил точно и съобразно доказателствата релевантните за предмета на спора факти и обстоятелства, които са подробно описани в проверяваното решение и не се оспорват от страните. Настоящата инстанция ги възприема така, както са изложени от решаващия съд, поради което не следва да бъдат повторно възпроизвеждани и в настоящото решение. Касаторът оспорва единствено правните изводи на съда за законосъобразност на атакувания ревизионен акт досежно дължимостта на лихвите върху установеното публично задължение. Безспорно е, че жалбоподателят е подал декларация по чл. 17 (отм.) от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) с вх. № 040969/27.02.2006 г. за недвижим нежилищен имот - сграда, находяща се в гр. София, район Оборище, ул. "Сердика" № 34, с декларирана отчетна стойност на имота в размер на 100631,00 лв. Съдът е констатирал (л. 35), а и между страните не е спорно, че посочената сума от 100631,00 лв. е изписана със син химикал върху заличена преди това сума с бял коректор, без да е посочено кога и от кого е извършена поправката. Декларацията е подадена от представител на "Проинвекс" ЕООД, но дружеството отрича поправката да е негова. Доказателства за установяване на авторството й не са налице. Няма данни към декларацията от 2006 г. да са приложени счетоводни или други документи, от които да е видна действителната стойност на актива. Не се спори, че жалбоподателят е плащал дължимите данък върху недвижими имоти (ДНИ) и такса за битови отпадъци (ТБО), изчислени на база вписаната в декларацията отчетна стойност на сградата. В изпълнение на § 21 от ПЗР на ЗИДЗМДТ (в сила от 01.01.2010 г.) дружеството е подало декларация по чл. 14 ЗМДТ с вх. № 532/25.06.2010 г. за имота, в която освен сградата, е декларирана и земя. Във връзка с несъответствието между двете декларации, касаещи един и същ имот, е изискано подаването на коригираща декларация по чл. 17 ЗМДТ, с прилагане на съответни счетоводни документи за проверка на декларираната информация. Такава е подадена с вх. № 856/03.12.2010 г., като отчетната стойност на административната сграда вече е посочена в размер на 496 633,31 лева, а тази на декларираната земя с дата на придобиване 08.08.2003 г. - в размер на 9 960,00 лева, или обща отчетна стойност за сграда и земя - 506 593, 31 лева. Установява се безспорно, че през 2006 г. е декларирана облагаема основа значително по-ниска от действителната, а именно - 100631,00 лв. за административната сграда, вместо 478 660,00 лв., 489 084.10 лв. и 496633,31 лв. за съответните периоди. Дружеството не оспорва дължимостта на ДНИ и ТБО за разликата между реалната и посочената в декларацията от 2006 г. отчетна стойност. След подаването на коригираща декларация е внесло сума за покриване на разликата между плащаните задължения за местен данък и такси и реално дължимите такива съобразно предекларираната стойност на имота. В жалбата се заявява, че цялата процесна сума е платена през 2012 г. При тези данни съдът е приел, че независимо от посочената в декларацията от 2006 г. по-ниска сума като облагаема основа и от обстоятелството, че същата е поправена, задължението на дружеството за ДНИ и ТБО в размер, определен съобразно действителната отчетна стойност на имота, произтича пряко по силата на закона. Счел е, че не подаването и съдържанието в декларацията, а приложимите разпоредби ЗМДТ са основанието за плащане на налозите в определен размер и срок, поради което твърдението, че задължението за плащане на процесната разлика е станало изискуемо едва към момента на подаването на коригиращата декларация, е преценено като неоснователно. Според съда неизпълнението на процесните задължения в нормативно предвидения срок и размер води до забава на длъжника и до правомерното начисляване на лихва за съответния период, до изпълнението им. Прието е, че след като в амортизационните планове на дружеството за периода от 2005 г. до 2010 г. се съдържат данните за облагаемата основа на процесния имот, то същото е следвало да е запознато с размера на дължимия данък сгради и такса смет, съобразно изискванията на закона, както и да отчете обстоятелството, че заплаща такива в размер близо пет пъти по-нисък от действително дължимия в продължение на четири години. Твърдението за поправка на процесната декларация без знанието на жалбоподателя е счетено за недоказано. Наведен е извод, че посочването на различна отчетна стойност при декларирането за целите на облагането и обстоятелството, че администрацията е приела грешна декларация, не означава, че дружеството не е дължало налозите към момента, предвиден в закона. За неоснователно е прието възражението за погасяване по давност на задълженията, включително тези за лихви. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 171, ал. 1 ДОПК, която предвижда 5-годишен давностен срок, считано от първи януари на годината, следваща годината, през която задължението е следвало да се плати. Като е съобразил ревизирания период 2008 г. - 2012 г., датата на образуване на производство по установяване на публичното вземане - 21.03.2013 г. и тази на издаване на акта за установяването му (РА) - 24.09.2013 г., при които е налице спиране и прекъсване на давността, решаващият съд е преценил, че по отношение на процесните задължения и лихвите върху тях нито давността по чл. 171, ал. 1 ДОПК, нито абсолютната давност по чл. 171, ал. 2 ДОПК, е изтекла. За неоснователно по възприетите от административния орган съображения е счетено и оспорването на прихващането на сумата в размер на 15,78 лв. за надплатен ДНИ и 101.01 лв. за ТБО. Решението е правилно. Касационната проверка констатира липса на процесуални нарушения в съдебното производство. Оплакването на жалбоподателя в този смисъл е формално и бланкетно, конкретни такива не се сочат. Съдът е преценил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, формирал е изводи по релевираните от страните доводи, обсъдил е обективно фактите от значение за предмета на спора. Решението е постановено в изискуемата съгласно чл. 172а АПК форма след служебна проверка на обжалвания акт по критериите на чл. 146 АПК и в изпълнение на изискването на чл. 168, ал. 1 АПК. В проверявания съдебен акт е даден отговор на инвокираните от "Проинвекс" ЕООД оплаквания, идентични на изложените в касационната му жалба. Обоснована и съответна на материалния закон е преценката на съда по същество за законосъобразност на ревизионния акт. Спорният по делото въпрос касае единствено дължимостта на лихвите за процесния период, чието възстановяване като внесени без основание жалбоподателят претендира. Неоснователно е оплакването за опорочаване на ревизионния акт, поради изключване от обхвата на ревизията на периода от 01.01.2006 г. до 31.12.2007 г. Приложеното по делото решение № СО-РД-22-01-3/18.02.2013 г., на което се позовава касаторът, по никакъв начин не обуславя извод за незаконосъобразно проведено ревизионно производство. Обхватът на ревизията е определен с акта за възлагането й. При определянето на ревизирания период следва да се има предвид разпоредбата на чл. 109, ал. 1 ДОПК, регламентираща сроковете за установяване на задълженията. По силата на цитираната разпоредба не се образува производство за установяване на задължения за данъци по този кодекс, когато са изтекли 5 години от изтичането на годината, в която е подадена декларация или е следвало да бъде подадена декларация. Като е определил период на ревизията 2008 г. - 2012 г. органът по приходите не е нарушил закона. Противно на твърденията на касатора, разпоредбите на чл. 119 и чл. 120 ДОПК са спазени. Верен и кореспондиращ на доказателствата е изводът на първоинстанционния съд, че поправката в декларацията от 2006 г. досежно размера на отчетната стойност на сградата, не се отразява на възникването на действителното задължение, ежегодно и към съответен момент. Изискуемостта на разликата между платения по декларацията от 2006 г. и реалния размер на задължението не е свързана с подаването на коригираща декларация, а с възникването на основанието за плащането на данъка и ТБО. Задължението се поражда с придобиване на имота или на вещно право на ползване, установява се въз основа на декларирането му пред общинските данъчни власти и се изпълнява периодично. Не съществува задължение за данъчно-задълженото лице всяка година да подава декларация с цел определяне на данъка върху имота за съответната календарна година. Веднъж възникнало и установено, то се дължи за всяка календарна година, докато не настъпи предвиден в правната норма факт, който да го прекрати или измени. При липса на промяна в обстоятелствата, първоначално подадената декларация "замества" декларациите за следващите календарни години. Защитната теза на касатора за добросъвестно първоначално деклариране и плащане на налозите за имота, не се подкрепя от доказателствата. Твърдяното обстоятелство, че корекцията на отчетната стойност на процесната сграда в декларацията от 2006 г. не е нанесена от дружеството, се явява недоказано. Отсъстват данни, които да дават основание поправката да се вмени във вина на приходната администрация. С оглед установените по делото факти и обстоятелства, не би могло да се приеме в случая, че неправилно изчисления на база 100 631 лв., вместо на база 478 660 лв., респ. 496 633, 31 лв., дължим данък и ТБО е в резултат на проявена небрежност или виновно противоправно поведение на органа по приходите, който според оспорващия не е изпълнил надлежно задълженията си по приемане и обработване на декларацията, поради което деклараторът не дължал лихва за забава върху разликата до действителния размер на задължението. По аргумент от разпоредбата на чл. 99, ал. 5 ДОПК органът по приходите не може да откаже приемането на декларация на основание, че в същата е извършена поправка. Коректното й попълване под наказателната отговорност на чл. 313 НК е задължение на декларатора. Спорната сума е ясно и недвусмислено изписана. Няма данни за приложени към декларацията документи, носещи информация за отчетната стойност на обекта, с които да се съпостави декларираната стойност. При това положение приемането на декларацията от общинската администрация не може да доведе автоматично на извод за нарушение на чл. 18 ЗМДТ и чл. 103 ДОПК. Не намира приложение към фактите по делото и хипотезата на чл. 17, ал. 3 ДОПК, която изключва дължимост на лихвите при осъществяване на визираните в нея условия. Внасяните от касатора суми са по-ниски от действително дължимите поради декларирана по-ниска отчетна стойност на имота от реалната такава. Дружеството дължи внасяне на лихви за просрочие, т. к. това просрочие не се дължи на допусната от органа по приходите грешка, а на недобросъвестност на данъчнозадълженото лице. Отсъства претендираното в жалбата неправомерно бездействие на органа до датата на установяване на несъответствието. Публичните задължения, каквито са процесните, произтичат и се основават директно на закона. Жалбоподателят не оспорва, че дължи плащане на публичните общински вземания в размер, изчислен на база разликата между сумите на действителната облагаема основа, установени в РА и 100 631 лв. Поради наличие на забава в плащането на главния дълг се дължат и сумите за лихви върху горепосочената главница. По-късно платеното основно задължение до пълния му размер не го освобождава от акцесорното такова и не изключва отговорността му за лихви върху забавената разлика. Несъстоятелно е възражението за изтекла погасителна давност по отношение на всички вземания за лихви, т. к. са изтекли повече от три години от възникване на вземането. Законосъобразно е заключението на съда, че към момента на възлагане на ревизията предвидената в закона 5-годишна давност не е изтекла, включително по отношение на задълженията за 2008 г. Противно на тезата на оспорващото дружество, задълженията за лихви се разглеждат в същия режим, който е установен за главното задължение, като следва да се има предвид, че те и на самостоятелно основание са публични задължения съгласно чл. 162, ал. 2, т. 9 ДОПК, поради което към тях е приложим погасителният 5-годишен давностен срок. Като е приел, че определените с ревизионния акт лихви са правилно установени по размер и основание и не са погасени по давност за целия ревизиран период, съдът е приложил правилно закона. Обоснована е преценката му и за материална законосъобразност на изводите на органа по приходите относно искането за възстановяване на надвнесени суми за ДНИ и ТБО, чието прихващане е направено в хода на ревизионното производство. По изложените съображения настоящата инстанция намира, че не са налице сочените в касационната жалба отменителни основания, поради което оспореното решение следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1-во АПК, Върховният административен съд, седмо отделение