Решение № 5139 от 24.4.2024 г. на ВАС по адм. д. № 6655/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/ във връзка с чл. 9б от Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/. Образувано е два броя касационни жалби, подадени от Балкан МК ЕООД, чрез процесуални представители адв. Х. Хинов и адв. С. Вангелова и от директор на дирекция Местни приходи и общинска собственост при Община Симитли, чрез процесуален представител Н. Илиева против Решение 518 от 23.03.2023 г., постановено по адм. дело 554/2022 г. по описа на Административен съд Благоевград в съответните му части. Касаторът Балкан МК ЕООД, чрез процесуални представители адв. Х. Хинов и адв. С. Вангелова, обжалва решението в частта, в която е отхвърлена жалбата му срещу Акт за установяване на задължение по декларация /АУЗД/ 3227-1/04.03.2022 г. на орган по приходите при Община Симитли в частта на установените задължения за такса битови отпадъци /ТБО/ и лихви за забава в общ размер на 42 649,83 лв., мълчаливо потвърден от директора на дирекция Местни приходи и общинска собственост при Община Симитли. Твърди, че решението в тази му част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Поддържа, че в нарушение на разпоредбата на чл. 67, ал. 2 от ЗМДТ в приложимата редакция на закона към процесния период от 2018 г. до 2021 г., включително, първоинстанционният съд е приел, че основа за изчисление на таксите за битови отпадъци може да бъде данъчната оценка. В този смисъл и по аргумент от § 6 от Закона за изменение и допълнение на Закона за местните данъци и такси /ЗИДЗМДТ/, обнародван в Държавен вестник /ДВ/ бр. 97 от 06.12.2016 г. счита определения с процесния АУЗД размер на ТБО за незаконосъобразен. Посочва, че дори действащата редакция на чл. 67 от ЗМДТ да е тази, обнародвана с ДВ, бр. 88 от 03.11.2017 г., в оспорения акт не са налице мотиви, придружени с анализ, като не е посочен и видът и източникът на информацията, въз основа, на които е изчислен размерът на ТБО, поради което същият се явява незаконосъобразен и на това основание, противно на приетото от съда. На следващо място, по подробно изложени съображения касаторът твърди, че решението е неправилно, като постановено в нарушение на чл. 5 АПК и чл. 15 от Закона за нормативните актове /ЗНА/, тъй като съдът не е приложил Директива 2008/98/ЕО. Поддържа и довод за постановяване на оспореното решение в нарушение на чл. 62 от ЗМДТ и в този смисъл, изводът на първостепенния съд, че в оспорения административен акт се съдържа справка за вида и основанието на задълженията за ТБО счита за неправилен и обоснован в противоречие с ангажираните по делото доказателства. Наред с доводите за нарушение на материалния закон, касаторът сочи, че решението е постановено при съществено процесуално нарушение, при неизяснена фактическа обстановка и същото е необосновано, предвид наличието на несъответствие между фактическите изводи на съда и установеното от събрания по делото доказателствен материал. В контекста на изложеното, поддържа и становище, че акта е незаконосъобразен и в частта досежно начислените върху главницата лихви за забава. Отделно от изложеното и по аргумент от чл. 111, б. в от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, твърди, че лихвите за ТБО за 2018 г. са погасени по давност. Иска отмяната на решението в посочената част със законните последици. Претендира разноски за касационната инстанция съгласно представен списък. С молба от 06.02.2024 г. е направено искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС /СЕС/ по подробно изложени въпроси. Ответникът по жалбата на Балкан МК ЕООД директор на дирекция Местни приходи и общинска собственост при Община Симитли, не се представлява и не изразява становище по касационната жалба. Не изразява становище и по искането за отправяне на преюдициално запитване. Касаторът директор на дирекция Местни приходи и общинска собственост при Община Симитли обжалва решението в частта, в която е отменен АУЗД 3227-1/04.03.2022 г. на орган по приходите при Община Симитли в частта на установените задължения за ТБО и лихви за забава в общ размер на 21 295,77 лв., мълчаливо потвърден от директора на дирекция Местни приходи и общинска собственост при Община Симитли. Касаторът излага доводи за неправилност на съдебния акт, като постановен при нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди, че обоснованият от съда извод за приложимост на т. 11 от Тарифата Приложение 1 към Наредбата за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на община Симитли, приета с Решение 940 по Протокол 86 от 21.12.2018 г. на Общински съвет Симитли е неправилен. На следващо място поддържа довод и за необоснованост на мотивите, изложени в оспореното решение досежно районите за обществено ползване. Иска отмяната на решението в посочената част и постановяване на друго, с което да се отхвърли жалбата на лицето срещу АУЗД в съответната част. Ответната страна - Балкан МК ЕООД, чрез процесуален представител адв. М. Войнова, в представен по делото писмен отговор оспорва касационната жалба и моли същата да бъде отхвърлена като неоснователна. В проведено съдебно заседание касационната жалба се оспорва от адв. Хинов. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационните жалби. Не изразява становище по искането за отправяне на преюдициално запитване. Настоящият състав на Върховния административен съд, Първо отделение, за да се произнесе, съобрази че касационните жалби са процесуално допустими, като подадени от надлежни страни и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. За да се произнесе по тяхната основателност, касационната инстанция съобрази следното: Предмет на съдебен контрол пред Административен съд - Благоевград е законосъобразността на АУЗД 3227-1/04.03.2022 г. на орган по приходите при Община Симитли, мълчаливо потвърден от директора на дирекция Местни приходи и общинска собственост при Община Симитли, в частта, в която за периода 01.01.2018 г. 31.12.2021 г. на Балкан МК ЕООД са установени публични общински вземания за ТБО в размер на 52 978,69 лв. и лихви за просрочие в размер 10 966,91 лв. С обжалваното решение административният съд е достигнал до извода, че процесният АУЗД е издаден от компетентен орган, в установената форма и съдържание. Приел е, че Балкан МК ЕООД е задължено лице за задълженията за ТБО за недвижими имоти, декларирани по реда на чл. 14 от ЗМДТ, попадащи в землището на гр. Симитли, м. Драгова и м. Делвино за процесния период. Обсъдил е дадените в хода на съдебното производство заключения, основно и допълнително, по назначените съдебно-счетоводни експертизи (ССчЕ) ведно с представените заповеди на кмета на Община Симитли по чл. 63, ал. 2 от ЗМДТ и графици на сметосъбирачните коли, като е формирал извод за частична основателност на подадената първоинстанционна жалба. От даденото основно заключение съдът е установил, че обект на облагане с акта са земи и сгради по осем броя партиди с 113568235 001 (10 броя земя и 9 броя сгради), 113568235 002, 113568235 003, 113568235 004, 113568235 005, 113568235 006, 113568235 007 и 113568235 008. По аргумент от Наредбата за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на община Симитли /Наредбата/, тарифите, действащи за съответните периоди и чл. 67 от ЗМДТ, в редакциите, действащи към процесния период, съдът е приел, че размерът на ТБО е изчислен правилно въз основа на по-високата стойност между отчетната стойност и данъчната оценка на имотите, в случая данъчната оценка като по-висока. В тази връзка поддържаното от дружеството възражение, че данъчната оценка не може да е основа за изчисляване на таксата и същата следва да се изчисли съобразно количеството отпадъци е отхвърлено като неоснователно. За неотносимо към преценката за законосъобразност на акта в частта на установените задължения за ТБО е приел и възражението, че имотите не са ползвани от дружеството, доколкото не са налице данни за подаване на декларация по реда на чл. 71, т. 2 от ЗМДТ в предвидения срок. По отношение на установените с оспорения АУЗД задължения за ТБО за 2018 г. за имоти с партиден 113568235 001 при изготвянето на допълнителната ССчЕ е установено обстоятелството, че същите са заведени като дълготрайни материални активи /ДМА/ в счетоводството на дружеството. С оглед изчисления от вещото лице размер на таксата и предвид забраната за влошаване положението на жалбоподателя, първоинстанционният съд е приел, че определеният с акта размер на ТБО от 13 173,39 лв. е правилно изчислен и в тази част жалбата на дружеството е отхвърлена като неоснователна. По отношение на установените с оспорения АУЗД задължения за ТБО за 2019 г., 2020 г. и 2021 г. за процесните имоти с партиден 113568235 001, с оглед констатираното от вещото лице обстоятелства, че същите са заведени като ДМА в сметка 203 Сгради, съдът е счел, че за определяне на размера на ТБО приложение следва да намери т. 11 на Тарифата Приложение 1 към Наредбата, приета с Решение 940/21.12.2018 г. на Общински съвет Симитли, вместо приложената от органа методика за производствени фирми и предприятия по т. 10, пр. 1 от същата Тарифата Приложение 1 към Наредбата. В контекста на изложеното и предвид обстоятелството, че с оспорения акт не е определена такса за поддържане на чистотата за 2019 г. и 2020 г. за процесните имоти, първостепенния съд е обосновал извод, че дължимият размер на таксата за услугата по сметосъбиране и сметоизвозване и за услугата за ползване и поддръжка на депо за 2019 г. следва да е в размер на 6 603,71 лв., а за 2020 г. в размер на 6 599,44 лв. За разликата над изчисления от вещото лице размер на дължимите такси до установения с АУЗД размер на същите, на основание чл. 146, т. 4 от АПК съдът е постановил отмяна на акта. По изложените по горе мотиви и с оглед предоставянето и на трите услуги за 2021 г. за имоти с партиден 113568235 001, на основание т. 11 от Тарифата Приложение 1 към Наредбата, приета с Решение 940/21.12.2018 г. на Общински съвет Симитли, първоинстанционният съд е определил дължимата ТБО в размер на 8 111,96 лв., като за разликата от 8 111,96 лв. до определения от органа размер от 12 175,80 лв. е постановил отмяна на акта, като издаден в противоречие с чл. 67, ал. 2 от ЗМДТ във вр. т. 11 на Тарифата - Приложение 1 към Наредбата. За имоти с партидни номера от 113568235 002 до 113568235 008 съдът е приел, че определената с акта ТБО за 2018 г. за услугите по чл. 66, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗМДТ е правилно определена. В тази връзка и по аргумент от чл. 63, ал. 1 от ЗМДТ /в относимата за 2018 г. редакция ДВ, бр. 105/2014 г./ възраженията на дружеството относно дължимостта на таксата за услугата поддържане на депо е отхвърлено като неоснователно. Съдът е посочил, че Община Симитли е ползвала депото в гр. Разлог и собствено депо за неопасни битови отпадъци и в случая не са налице обстоятелства за прилагане на изключението по чл. 71, т. 3 от ЗМДТ. Изложил е мотиви, че обстоятелството дали дружеството е генерирало отпадъци е неотносимо, като дължимостта на таксата не е обвързана с доказването на фактическото предоставяне на услугата. За основателно е приел възражението на Балкан МК ЕООД досежно начислената с акта за 2018 г. такса за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване по чл. 66, ал. 1, т. 3 ЗМДТ за имотите с партидни номера 113568235 002 113568235 008. По подробно изложени мотиви и предвид ангажираните от страна на административния орган доказателства по отношение на териториите, в които се извършва услугата поддържане на чистотата, решаващият състав е обосновал краен извод, че такса за процесната услуга не е дължима и актът в тази му част, като издаден в противоречие с чл. 71, т. 1 от ЗМДТ, следва да се отмени за сума в общ размер от 206,82 лв. По отношение на определената с акта такса за ползване на депо за имоти с партидни номера 113568235 002 113568235 008 за периода 2019 г. 2021 г., първостепенния съд е изложил мотиви, че същата следва да се изчисли съобразно т. 12 от Тарифата Приложение 1 към Наредбата, приета с Решение 940/21.12.2018 г. на Общински съвет Симитли и е постановил отмяна на акта за разликата над 515,61 лв. до установения с АУЗД размер общо 824,97 лв. Предвид отмяната на оспорения АУЗД по изложените по горе мотиви в съответните части, съдът е постановил отмяна на акта и в частта досежно установените със същия лихви за забава в размер на 3 595,59 лв. Възражението на дружеството за погасяване по давност на задължението за лихва за забава за вземането за такса за 2018 г., по аргумент от чл. 171, ал. 1 от ДОПК е отхвърлено от административния съд като неоснователно. Така постановеното решение е валидно, допустимо, но неправилно. Преди да се произнесе по същество на спора, съдът следва да разгледа искането с правно основание чл. 267 от ДФЕС: Балкан МК ЕООД поставя четири въпроса за тълкуване на норми от правото на ЕС от Директива 2008/98/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 19 ноември 2008 година относно отпадъците и за отмяна на определени директиви (Директива 2008/98/ЕО), както следва: Въпрос 1: Представлява ли начисляване на някои причинители на явно несъразмерни разходи спрямо обема или естеството на отпадъците, които те могат да генерират по смисъла на чл. 14 и чл. 15, § 1 от Директива 2008/98/ЕО, в светлината на тълкуването им, дадено от Съда на ЕС /СЕС/ в Решението от 30 март 2017 г. по дело С-335/16, национална правна уредба като тази на чл. чл. 66, ал. 1, т. 1 и чл. 71, т. 2 от ЗМДТ, съобразно което се приема, че причинител на отпадъка е собственика на недвижимия имот, който не е подал декларация, че имотът не се използва, дори същият имот действително да не е ползван в процесния период? Въпрос 2: Допустима ли е съобразно принципа замърсителят плаща, прокламиран в т. 26 от Преамбюла на Директива 2008/98/ЕО, национална правна уредба като тази в чл. 66, ал. 1, т. 2 и чл. 71, т. 2 от ЗМДТ, съобразно която собственик на недвижим имот заплаща за дейностите по третиране на отпадъци независимо дали същият е притежател на отпадъците по смисъла на чл. 3, т. 6 от Директива 2008/98/ЕО? Въпрос 3: Допуска ли т. 26 от Преамбюла на Директива 2008/98/ЕО във връзка с чл. 14 и чл. 15, ал. 1 от същата Директива национална правна уредба, като тази в главното производство, съобразно която от собствениците на недвижими имоти се събира такса за услугата ползване на депо дори в случаите, когато такава услуга не е реално предоставена, а съобразно националното законодателство публична такса се дължи само за реално осъществена услуга? Въпрос 4: Представлява ли по смисъла на чл. 14 и чл. 15 от Директива 2008/98/ЕО във връзка с отговора на СЕС, даден в Решението от 30 март 2017 г. по дело С-335/16 на СЕС, заплащането на цена за услугите, включени в такса битови отпадъци, въз основа на данъчната оценка на имота заплащане на цена, изчислена въз основа на предполагаемия натрупан обем на отпадъците от ползвателите на услугата, като се вземе предвид, че съобразно националното законодателство тази данъчна оценка се определя по формула, в чиито елементи не присъства сума за предполагаем натрупан обем на отпадъците? С оглед на изложеното настоящият състав намира, искането за неоснователно, тъй като отправянето на преюдициално запитване следва да е породено от неяснота в нормата от правото на ЕС и да е свързано с въпроси, релевантни към разрешаването на конкретния съдебен спор. Следва да се съобрази и че приложимата Директива 2008/98/ЕО на Европейския парламент и на съвета от 19 Ноември 2008г. относно отпадъците и за отмяна на определени директиви /Директива 2008/98/ЕО/, въвежда следните легални определения: за отпадък, като го дефинира като всяко вещество или предмет, от който притежателят се освобождава или възнамерява да се освободи, или е длъжен да се освободи /чл. 3, § 1, т. 1/, за притежател на отпадъци, определен като причинителят на отпадъци или физическото или юридическото лице, което има фактическа власт върху отпадъците. Що се касае в частност до битовите отпадъци, разбирането е, че те се определят като отпадъци от домакинства и отпадъци от други източници, като например търговия на дребно, администрация, образование, здравни услуги, настаняване, заведения за хранене и други услуги и дейности, които са подобни по естество и състав на отпадъците от домакинствата /така и възприетата от националния законодател дефиниция в § 1, т. 7 от ДР на ЗМДТ/. Разбирането е и, че битовите отпадъци включват, наред с другото, отпадъци от поддържането на паркове и градини, като листа, окосена трева и подрязани клони, и отпадъци от почистването на пазари и улици, като съдържанието на кошчетата за боклук и боклук, събран след метене, с изключение на материали, като пясък, камъни, кал или прах, като е посочено в съображение 10 от Директива (ЕС) 2018/851 на Европейския парламент и на съвета от 30 май 2018г. за изменение на Директива 2008/98/ЕО относно отпадъците /макар и неприложим в случая въпросният общностен акт е насока за изясняване обхвата на това понятие/. При така изложеното от една страна възприетото, че задължено за заплащането на ТБО лице е собственикът на имота /чл. 64, ал. 1 във вр. с чл. 11 от ЗМДТ/ не влиза в противоречие с понятието притежател на отпадъци, респ. принципът замърсителят плаща, посочени по-горе. Така в Решение на СЕС от 30 март 2016г. по дело С-335/16, т. 24 изрично е прието, че Съгласно член 14 от Директива 2008/98 и в съответствие с принципа замърсителят плаща разходите за управлението на отпадъци се понасят от първоначалния причинител на отпадъците или от настоящите или предишните притежатели на отпадъците. Притежателите на отпадъци са обвързани с това финансово задължение поради участието им в създаването на посочените отпадъци (вж. по аналогия решения от 24 юни 2008 г., Commune de Mesquer, C-188/07, EU:C:2008:359, т. 77 и от 16 юли 2009 г., Futura Immobiliare и др., C-254/08, EU:C:2009:479, т. 45).. Не води до извод за несъответствие на българското законодателство с правото на Европейския съюз и даденото задължително тълкуване с Решение на СЕС от 16 юли 2009 г. по преюдициално запитване по дело С-254/08. Според СЕС изрично е прието, че действащото общностно право допуска национална правна уредба, която предвижда такса за целите на финансирането на услуга по управление и обезвреждане на битовите отпадъци, която се изчислява въз основа на предполагаемия обем на отпадъците, създавани от ползвателите на услугата, а не въз основа на количеството на отпадъците, които те действително са произвели и предоставили за събиране, като националната юрисдикция следва да провери въз основа на представените конкретни данни от фактическа и правна страна дали оспорената пред нея такса за обезвреждането на вътрешните твърди битови отпадъци не води до положение, при което на определена категория притежатели се разпределят явно несъразмерни разходи спрямо обема или естеството на отпадъците, които те могат да произведат. В същото решение в т. 46 изрично е прието и, че Що се отнася до финансирането на разходите за управление и обезвреждане на битовите отпадъци, доколкото това е услуга, колективно предоставяна на група притежатели, по силата на член 15, буква а) от Директива 2006/12 държавите-членки са длъжни да гарантират, че по принцип всички ползватели на тази услуга в качеството им на притежатели по смисъла на член 1 от същата директива понасят колективно общия размер на разходите за обезвреждането на посочените отпадъци., като е прието, че при положение, че определянето на точния обем битови отпадъци, които се предават за събиране от всеки притежател, често е трудно, а и скъпо, е допустимо използването на критерии, които се основават на производствения капацитет на притежателя, изчислен в зависимост от площта на ползваните от него недвижими имоти, както и от предназначението им, от една страна, и/или на естеството на произведените отпадъци, от друга, може да позволи да се изчислят разходите за обезвреждането на тези отпадъци и да се разпределят между отделните притежатели, доколкото тези два параметъра могат да се отразят пряко на размера на посочените разходи /т.49 и т.50/. Не на последно място в същото решение на СЕС изрично е посочено, че принципът замърсителят плаща не е пречка държавите-членки в зависимост от категории ползватели, определени съгласно съответния им капацитет за произвеждане на битови отпадъци да променят участието на всяка една от тези категории в общите разходи, необходими за финансирането на системата за управление и обезвреждане на битовите отпадъци. В този смисъл е и т. 47 от решението на СЕС от 18 декември 2014 г. по делo С-551/13, SETAR, според което при липсата на правна уредба на Съюза, налагаща на държавите членки конкретен метод относно финансирането на разходите по системата за управление на отпадъци, по избор на съответната държава членка това финансиране може да бъде осигурено както чрез такси, така и чрез налози или по какъвто и да е друг начин, и национална правна уредба, предвиждаща за целите на финансирането на управлението на такава система, например такса, изчислена въз основа на оценката на обема на генерираните отпадъци, а не върху действително произведеното и предадено за събиране количество, не може да се счита за противоречаща на Директива 2008/98/ЕО. Изрично е прието и в Решение на СЕС от 30 март 2016г. по дело С-335/16, че Член 14 и член 15, параграф 1 от Директива 2008/98/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 19 ноември 2008 година относно отпадъците и за отмяна на определени директиви трябва да се тълкуват в смисъл, че при действащото право на Съюза тези разпоредби допускат национална правна уредба като разглежданата в главното производство, в която с оглед на финансирането на услуга по управление и обезвреждане на битови отпадъци се предвижда заплащане на цена, изчислена въз основа на предполагаемия натрупан обем на отпадъците от ползвателите на услугата, а не въз основа на действително генерираното и оставено за събиране от тях количество на отпадъците, и заплащане от ползвателите в качеството им на притежатели на отпадъците на допълнителна такса, предназначена за финансиране на необходими капиталови инвестиции за третирането на отпадъците, включително рециклирането им. Запитващата юрисдикция същевременно трябва да провери въз основа на изложените пред нея фактически и правни обстоятелства дали това не води до начисляване на някои притежатели на явно несъразмерни разходи спрямо обема или естеството на отпадъците, които те могат да генерират. За тази цел националната юрисдикция по-специално може да вземе предвид критерии, свързани с вида на заеманите от ползвателите недвижими имоти, площта и предназначението на тези имоти, възможността на притежателите да генерират отпадъци, обема на предоставените на ползвателите контейнери и честотата на събиране, доколкото тези показатели могат да се отразят пряко на размера на разходите за управление на отпадъците. СЕС не изключва възможността размерът на таксата да се определя по критерий, различен от действително генерираните от конкретен обект количества отпадъци, както е в случая, който критерий е съобразен именно с вида, площта, предназначението и др. характеристики на притежаваните от касатора недвижими имоти. Що се касае до възражението, че за периода имотът не е бил ползван, то при това положение и разбирането за обхвата на понятието битови отпадъци, посочени по-горе, не може да се приеме, че в случая е налице пълна липса на генериране на отпадъци и положение, при което на определена категория притежатели се разпределят явно несъразмерни разходи спрямо обема или естеството на отпадъците, които те могат да произведат. Що се отнася до самия размер на ТБО в частта й относно предоставяната услуга за обезвреждане на битови отпадъци в депа или други съоръжения то повече от очевидно е, че този компонент не се определя единствено и само от количеството битови отпадъци, както е посочено в Решение от 14 Май 2020г. по дело С-15/19, т. 50, съгласно които съображения член 10 от Директива 1999/31 изисква, както следва и от съображение 29 от тази директива, държавите членки да вземат мерки, за да се гарантира, че исканата цена за обезвреждането на отпадъци чрез депонирането им се определя така, че да покрие всички разходи по изграждането и експлоатацията на депото (решения от 25 февруари 2010 г., Pontina Ambiente, C172/08, EU:C:2010:87, т. 35 и от 24 май 2012 г., Amia, C97/11, EU:C:2012:306, т. 34). Както посочва генералният адвокат в точка 56 от заключението си, тези разходи включват предвидените разходи за закриването на площадката на депото и за поддръжката след закриването му за период от най-малко 30 години и Това изискване е израз на принципа замърсителят плаща, съгласно който както Съдът вече е постановил във връзка с Директива 75/442 и Директива 2006/12/EО на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006 година относно отпадъците (ОВ L 114, 2006 г., стр. 9; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 16, стр. 45) разходите за обезвреждане на отпадъци трябва да се поемат от техните притежатели /т.51/. Всичко гореизложено сочи, че СЕС не изключва възможността размерът на таксата да се определя по критерий, различен от действително генерираните от конкретен обект количества отпадъци, както е в случая. Нарушението на правото на ЕС в посочения в касационната жалба, смисъл следва да се прецени с оглед на спазването или нарушението на принципа на пропорционалност, т.е. дали националните власти, упражнявайки предоставеното право на преценка, не са възложили разходи на притежателя на отпадъци, които са явно несъразмерни спрямо обема или естеството на отпадъците, които могат да се произведат от същия. От приложимите разпоредби на закона е видно, че в рамките на широката свобода на преценка по отношение на определянето на реда и условията за изчисляване на такава такса, законът съдържа механизъм, чрез незаплащането на част от елементите на ТБО, на основание и по ред, посочен в наредбата на общинския съвет, да се гарантира, че възложената на конкретния притежател на отпадъци такса не се явява явно непропорционална. С оглед на изложеното, настоящият състав намира, че са налице условията, при които касационната инстанция, чието решение не подлежи на обжалване може да откаже отправяне на преюдициално запитване. По тези съображения искането с правно основание чл. 267 ДФЕС следва да се остави без уважение. По съществото на спора: Върховният административен съд, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, на основание чл. 218 и чл. 220 от АПК приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими като подадени от надлежни страни и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледани по същество са основателни, поради следното: По силата на § 21 от ПЗР на ЗИДЗМДТ (ДВ, бр. 88 от 2017 г., изм., бр. 98 от 2018 г., в сила от 1.01.2019 г., изм. бр. 14 от 2021 г., в сила от 17.02.2021 г.) измененията в ЗМДТ, обн. ДВ, бр. 88/03.11.2017 г., включително и на относимите разпоредби на чл. 62 и чл. 71 от ЗМДТ, не са влезли в законна сила, тъй като не е настъпило условието за тяхното влизане в сила, а именно те ще станат действащо право, считано от 01 януари на втората година, следваща публикуването на резултатите от преброяването на населението и жилищния фонд в Република България през 2021 г. В оспорения пред първата инстанция административен акт липсват мотиви за причините, поради които е изключена възможността за определяне на таксата според количеството отпадъци за процесните недвижими имоти, но в тази насока липсва и надлежно подадената от дружеството декларация за сметосъбиране и сметоизвозване на определен брой контейнери. За да е дължима таксата за битови отпадъци за услугите по чл. 62 от ЗМДТ, освен наличието на правна връзка между недвижимите имоти и правния субект по смисъла на чл. 11 от ЗМДТ, е необходимо, на първо място, да е налице заповед по чл. 63, ал. 2 от ЗМДТ, в която да са посочени районите и видът на услугите по чл. 62 от ЗМДТ, които се предоставят (каквато по делото е налична); следва да се установи, че декларираните имоти, за които ТБО е начислена, попадат в териториалния обхват на определените със заповедите райони и на последно място по аргумент от чл. 71 от ЗМДТ (в приложимата редакция от ДВ, бр. 101 от 2013 г., в сила от 01.01.2014 г. преди изменението с ДВ бр. 88/2017 г., чието действие е отложено съгласно § 21 от ПЗР на ЗИДЗМДТ ДВ, бр. 88 от 2017 г., изм., бр. 98 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г., изм. бр. 14 от 2021 г., в сила от 17.02.2021 г.) следва да се установи, че услугите по сметосъбиране и сметоизвозване и поддържане чистотата на териториите за обществено ползване са реално извършвани от общината, както и, че тя разполага с депо или друго съоръжение за обезвреждане на битовите отпадъци. В тази насока настоящата инстанция намира за основателно възражението на касатора Балкан МК ЕООД, че по делото от страна на административния орган не са изискани и представени доказателства за реално предоставяне на услугите, за които се събира ТБО, като неправилно първоинстанционният съд е приел в мотивите си, че по делото посоченото обстоятелство е установено. Съдът, в противоречие с изискването на чл. 168, ал. 1 от АПК за служебна проверка на законосъобразността на акта на всички основания по чл. 146 от АПК не е включил в обхвата на съдебната проверка установяването на посочените кумулативни изисквания за дължимост на ТБО. Доказателствената тежест за установяването реалното предоставяне на съответните услуги по сметосъбиране, сметоизвозване, депониране и обработване на отпадъци безспорно е изцяло на административния орган (съобразно разпоредбата на чл. 170, ал. 1 от АПК, а и общото правило на чл. 154 от ГПК), а последиците от несправянето с тази доказателствена тежест се свързват със задължението на съда да приеме за ненастъпили съответните правнорелевантни към конкретния казус юридически факти. Въпреки че с тази доказателствена тежест директорът на дирекция Местни приходи и общинска собственост при Община Симитли не се е справил, следва да бъде съобразено и обстоятелството, че при насрочването на първото по делото открито съдебно заседание с Разпореждане от 09.08.2022 г., постановено в закрито заседание, доказателствената тежест не е разпределена, на ответника е указано да представи документите, свързани с издаването на оспорения АУЗД, но липсват конкретни указания от състава на съда за представянето на писмени доказателства за реалното предоставяне на услугите, в съответствие със задължението му по чл. 171, ал. 4 и ал. 5 от АПК, поради което и делото е останало непопълнено с относимия към спора доказателствен материал. В тази връзка, доводите на касатора Балкан МК ЕООД за допуснато от страна на първоинстанционния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила при отхвърлянето на доказателствените искания на страната, се явяват основателни. По делото не са представени доказателства за реално изпълнение на услугите по сметосъбиране и сметоизвозване, респ. по поддържане териториите за обществено ползване и обезвреждането в депо за битови отпадъци. С административната преписка са приложени заповеди на кмета на Община Симитли за определяне границите на районите и видът на предлаганите услуги по чл. 62 на територията на общината, издадени на основание чл. 63, ал. 2 ЗМДТ само за периода 2019 г. 2021 г. /л.60-61, л.66-67 и л.72-73/ и към същите са приложени графици на сметосъбирачните коли на територията на Община Симитли. За 2018 г. по делото е представен единствено график, като неразделна част от заповедта по чл. 63, ал. 2 от ЗМДТ, но същата не се представя /л. 55 и сл./. Доказателства за реално осъществяване на горепосочените услуги на територията, в която попадат недвижимимите имоти на дружеството, не се ангажират. Относно услугата сметосъбиране и сметоизвозване не се представят доказателства относно наличието на договорени между Общината и конкретен изпълнител условия за осъществянето, респ. липсват и доказателства за извършените и подлежащите на заплащане работи и фактури във връзка с предоставянето на тази услуга. Относно услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване, включваща поддържане на чистотата на уличните платна, площадите, алеите, парковите и другите територии от населените места и селищните образувания в общината, предназначени за обществено ползване (по аргумент от чл. 66, ал. 1, т. 4 от ЗМДТ, в приложимата редакция изм. и доп. - ДВ, бр. 53 от 2012 г., в сила от 13.07.2012 г.) също липсват доказателства за установяване на извършените дейности. Необосновани и без наличието на доказателства се явяват и достигнатите от съда изводи по отношение на дължимостта на таксата за обезвреждане на битови отпадъци. Разпоредбата на чл. 71, т. 3 ЗМДТ (в приложимата редакция доп. - ДВ, бр. 101 от 2013 г., в сила от 01.01.2014 г.) изрично сочи, че таксата не се дължи, когато общината няма депо или друго съоръжение, обстоятелство останало неизследвано от решаващия състав. Посоченото от съда обстоятелство, че Община Симитли е ползвала депото в Разлог и собствено депо за неопасни битови отпадъци, не е установено, като не се представят и доказателства за количествата депонирани отпадъци. В нарушение на съдопроизводствените правила съдът не е извършил разпределение на доказателствената тежест между страните съгласно задължението по чл. 170, ал. 3 АПК и в проведеното на 03.11.2022 г. първо съдебно заседание /л.175 и сл. от делото/. В първоинстанционното дело липсва и нарочно определение за отделяне на спорното от безспорното, като не е указано конкретно в тази връзка кои факти не се нуждаят от доказване в съответствие с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК във връзка с чл. 144 от ГПК. От протоколите за проведените съдебни заседания пред първата инстанция, е видно, че обстоятелства във връзка с предоставянето на посочените услуги по чл. 62 ЗМДТ, включително наличието на депо, не са обявени от съда за ненуждаещи се от доказване по реда на чл. 155 ГПК във връзка с § 2 от ДР на ДОПК, като изложените в тази връзка мотиви на съда са необосновани. За таксата за обезвреждане на битови отпадъци в депа или други съоръжения за битови отпадъци по делото липсват доказателства, че общината разполага или ползва такива депа или съоръжения. Това обстоятелство не е обявено от съда за ненуждаещо се от доказване по реда на чл. 155 ГПК във връзка с § 2 от ДР на ДОПК, поради което и по аргумент от чл. 71, т. 3 ЗМДТ, в приложимата по време редакция, в противоречие с процесуалните правила е изводът, че предоставянето на този вид услуга е доказано. Предвид изложеното, основателни са оплакванията на касаторите за необосноваността на съдебния акт и допуснатото в следствие на това нарушение на съдопроизводствените правила, поради което и решението следва да бъде отменено като неправилно, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на съда. По изложените съображения при новото разглеждане на делото, съдът следва да даде указания по реда на чл. 171 от АПК на страните в процеса, конкретно да укаже на ответника доказателствената тежест за установяване факта на реалното престиране на услугите по чл. 62 от ЗМДТ и да му даде възможност да ангажира относимите за изясняване на делото от фактическа страна доказателства. На основание чл. 226, ал. 3 от АПК по въпроса за разноските, включително и пред настоящата касационна инстанция следва да се произнесе първоинстанционният съд. Предвид на изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 във връзка с чл. 222, ал. 2 т. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение,