Решение № 13389 от 9.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2418/2019 г.

Решение № 13389 от 9.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2418/2019 г., III о., докладчик съдията Аглика Адамова Производството е по чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от Н. Колев - Б. чрез процесуален представител срещу решение № 69 от 7.01.2019 г., постановено по адм. д. № 6249/2015 г. по описа на Административен съд - София град в отхвърлителната му част. В тази обжалвана част с решението на АССГ са отхвърлени исковете, предявени срещу Столична дирекция на вътрешните работи при МВР за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 810 лв и за неимуществени вреди за разликата от 900 лв до пълния предявен размер от 15000 лв, причинени на ищеца вследствие извършено незаконно задържане от полицейски орган при 01 РУП СДВР на 29.05.2015 г. по заповед за задържане на лице рег. № 225 зз-853/29.05.2015 г., отменена с решение № 3033/14.03.2017 г. по адм. дело № 573/2016 г. по описа на ВАС на РБ, както и са отхвърлени исковете за присъждане на обезщетение за вреди, причинени от образуваното и водено производство по УБДХ по пр. рег. № 225 р-11104/2015 г. по описа на 01 РУП СДВР за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв. и имуществени вреди 500 лв. В осъдителната му част решението не се обжалва от СДВР и е влязло в сила. Касаторът твърди неправилност на съдебното решение, поради нарушение на материалния закон - касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че размерът на обезщетението не е съобразен със събраните по делото доказателства, както и със съдебната практика по чл. 52 ЗЗД. Поддържа, че съдът неправилно приел, че СДВР не е надлежен ответник по иска за причинени вреди от образуваното и воденото производство по УБДХ производство. Моли съдебното решение да бъде отменено като неправилно в обжалваната му част и вместо него да бъде присъден пълният претендиран размер на обезщетението по всеки от исковете, с произтичащите от това правни последици. Ответникът Столична дирекция на вътрешните работи чрез процесуалния си представител оспорва касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Не се спори, а е установено и от приложените доказателства, че със заповед за задържане, издадена от старши полицай в 01 РУ- СДВР на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР "хулиганство пред Народното събрание" Н. Колев е бил задържан за срок от 24 часа в помещение за задържане на лица при същото районно управление. Не е спорно и че тази заповед е била отменена с влязло в сила съдебно решение от 14.03.2017 г. На Н. Колев е бил съставен и Акт за констатиране на дребно хулиганство от служител в същото РУ и делото внесено за разглеждане в СРС под № 8547/2015, на 104-ти състав, по което обвиненият за дребно хулиганство е оправдан. Съдът е установил фактите, свързани със задържането и неговата продължителност въз основа на представените писмени доказателства. Писмени доказателства са събрани и относно здравословното състояние на касатора, както и са изслушани свидетелски показания за доказване на претърпените болки и страдания. При тези фактически установявания, съдът е счел исковете за допустими. Приел е за доказани предпоставките за ангажиране отговорността на държавата по чл. 1 ЗОДОВ, предвид отмяната на заповедта с правно основание чл. 72 ЗМВР и установеното фактическо задържане за период от около 6 часа. При определяне размера на обезщетението съдът подробно е обсъдил обстоятелствата, които имат значение за това, включително продължителността на задържането, отражението му върху здравето на ищеца, включително емоционалното, психическото и физическото му състояние, установени и въз основа на свидетелските показания. Обжалваното съдебно решение е правилно в частта, в която са отхвърлени исковете за вреди, произтичащи от отменената заповед за задържане в поделенията на МВР. Размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди е правилно определен. Изцяло законосъобразни и съобразени с критериите, залегнали в чл. 52 ЗЗД са изводите на съда относно размера на дължимото обезщетение. Съдът е съобразил както продължителността на задържането, така и неговия отзвук върху здравното, емоционално и душевно състояние на Н. Колев. Взети са предвид възрастта на господин Колев и активната му гражданска позиция. Във връзка с всички тези обстоятелствата съдът е изложил подробни и правно и житейски издържани мотиви. Касационната инстанция ги споделя изцяло и не намира основание за промяна размера на присъденото обезщетение. Правилно е отхвърлен искът за претърпени имуществени вреди от незаконосъобразната заповед за задържане. Касае се за разноски в производството по обжалване на заповедта, които подлежат на присъждане именно в това производство. Решението е неправилно в частта, в която са отхвърлени исковете за имуществени и неимуществени вреди в резултат на образуваното и проведено производство по УБДХ, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилни са изводите на АССГ, че образуването на административно-наказателно производство по УБДХ и съставянето на акт за дребно хулиганство по този указ не представляват административна дейност. От уредбата в Указа за борба с дребното хулиганство е видно, а и в правната теория е категорично възприето разбирането, че наказанието "задържане в поделенията на МВР" притежава всички белези на административното наказание. Това е изрично посочено в Решение № 3 от 4.05.2011 г. по конституционно дело № 19 от 2010 г. и е подробно развито в мотивите на Тълкувателно решение № 3 от 22.12.2015 г. по т. д. № 3 от 2015 г. на ОСНК; това е прието и в съдебната практика на ВАС – определение № 46 от 30.06.2014 г. по адм. д. № 36/2014 г., смесен петчленен състав на ВАС и ВКС, решение № 6253 от 18.05.2017 г. по адм. д. № 3213/2016 г. на Върховния административен съд, трето отделение. Дребното хулиганство няма престъпен характер, а е административно нарушение, за което се налага административно наказание. Актът за установяване на административното нарушение се съставя от административен орган, който внася преписката за решаване от съдия. Обстоятелството, че съдът е този, който налага административното наказание или оправдава лицето, както е в случая, не променя същността на административното нарушение и наказание и на дейността по реализирането на административно-наказателната отговорност, която на общо основание остава административна дейност. Обратното не следва от цитираното по-горе Тълкувателно решение № 3 от 22.12.2015 г. по т. д. № 3 от 2015 г. на ОСНК, което е прието по приложението на правилото ne bis in idem. В него действително е посочено, че производството по УБДХ съставлява наказателно производство, но такова по смисъла на чл. 4, § 1 от Протокол № 7 към Европейската конвенция за правата на човека и в този смисъл тълкувателното решение гласи, че влязло в сила решение на районния съд, постановено по реда, предвиден в УБДХ, е законна пречка за съдене на виновния за същото деяние, ако то съдържа признаците на престъплението хулиганство по чл. 325 НК. Това правно положение обаче не променя обстоятелството, че в националното право отговорността за дребно хулиганство е административно-наказателна и реализирането и се осъществява в рамките на административна дейност и в нарочно административно-наказателно производство, предвидено като такова в самия Указ за борба с дребното хулиганство. Съгласно чл. 7, ал. 4 УБДХ, наложеното административно наказание не се счита за осъждане и не се вписва в бюрата за съдимост. Макар практиката да приема, че налагането на административно наказание по УБДХ е подобно на освобождаването от наказателна отговорност и налагане на административно наказание по чл. 78 а НК, съществената разлика между двете основания за ангажиране на административно-наказателните производства следва от това по чия инициатива започва производството. Длъжностните лица на МВР при съставяне на акт за дребно хулиганство не действат като правозащитни органи по смисъла на чл. 2 УБДХ, а като длъжностни лица в системата на администрацията. Обратно, в хипотезата на чл. 78а НК съдът, действащ като правоохранителен орган, налага административно наказание, поради което тази дейност именно попада в хипотезата на чл. 2, ал., т. 4 ЗОДОВ, за разликата от общия случай на административно наказване, който попада в хипотезата на чл. 1 ЗОДОВ. Следователно, административното наказване по УБДХ не попада в изчерпателно изброените хипотези на чл. 2 ЗОДОВ, чийто обхват не може да бъде разширяван по пътя на тълкуването, поради което остава предмет на регулиране по чл. 1 ЗОДОВ. Като е приел обратното, съдът е допуснал нарушение на материалния закон. Освен това, допуснато е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като съдът не е разгледал останалите елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 1 ЗОДОВ по повод исковете за обезщетение от образуваното производство по УБДХ. Това препятства произнасянето по същество на настоящата инстанция относно наличието на противоправно поведение и възникването на вреди в причинна връзка с него. Поради това в разглежданата част обжалваното решение следва да бъде отменено, а делото – върнато на друг състав на първоинстанционния съд за ново произнасяне. Първоинстанционният съд следва да се произнесе и по разноските, направени до момента. С оглед изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение