Решение № 438 от 11.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 12373/2016 г.

Решение № 438 от 11.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 12373/2016 г., V о., докладчик съдията Юлия Ковачева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на Я. Р. З. в качеството му на старши полицай при ГООР - РУ на МВР - С. против решение № 127 от 16.09.2016 г. по адм. дело № 87/2016 г. на Административен съд - С.. В нея се правят оплаквания за неправилност на съдебния акт и се иска отмяната му. Ответникът по касационната жалба - А. В. Д., чрез процесуалния си представител, изразява становище за неоснователност на същата. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подаден в законния срок и от надлежна страна. За да се произнесе по съществото й, приема за установено следното: С обжалваното решение Административен съд - С. е отменил заповед за задържане рег. № 1670зз-165/12.03.2016 г., издадена от полицейски орган - старши полицай при ГООР - Ру на МВР - С., с която на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от Закона за Министерството на вътрешните работи е разпоредено задържането на лицето А. В. Д. за срок от 24 часа като незаконосъобразна. Съдът е приел за установени следните фактически обстоятелства: На 12.03.2016 г., около 12,00 часа в ОДЧ при РУ на МВР - С. бил подаден сигнал от Л. А. В., управител на магазин с наименование "Всичко по 1 лев" в кв. "Сини камъни", че преди известно време в магазина му е извършена кражба и в момента лицето, което я е извършило се намира в търговския обект. На място пристигнали служителите на РУ на МВР - С. Я. З. и Х. С. Б.. Те били посрещнати от В., който им посочил лицето, установено по-късно като А. В. Д. и им обяснил, че същият е записан от видеокамерите в магазина как взима соларно зарядно устройство за телефон и джобен нож и излиза без да заплати същите. След като служителите установили самоличността на Д., служителят Я. З. му разяснил, че ако вещите бъдат върнати или стойността им бъде възстановена, може да му бъде наложено наказание по административен ред. Д. заявил, че не е извършвал кражба на стоки от магазина. По разпореждане на мл. оперативен дежурен в ОДЧ, Д. е отведен в РУ на МВР. В Районното управление, в 12,30 часа служителят Я. З. издал заповед рег. № 1670зз-165/12.03.2016 г. за задържане за срок от 24 часа на А. В. Д.. М. Л. А. Великов подал съобщение за извършено престъпление, входирано с рег. № ЗМ-368 от 12.03.2016 г., в което описал, че на 27.02.2016 г. от магазина му в кв. "Сини камъни" е извършена кражба на вещи, на обща стойност 22 лв. А. В. е бил уведомен за правата си, извършена е проверка на лицето, за която е съставен протокол и е прегледан от лекар поради заявени здравословни оплаквания, за което е съставен фиш за спешна медицинска помощ. Жалбоподателят (ответник по касация) е освободен на 13.03.2016 г. в 11,05 часа. Съдът е приел от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в кръга на предоставените му правомощия, в изискуемата форма. След като е обсъдил установените по делото фактически обстоятелства, е приел, че обжалваният акт е издаден в противоречие с целта на закона - основание за отмяната му по чл. 146, т. 5 АПК и нарушение на принципа за съразмерност по чл. 6 АПК, което обуславя неговата материална незаконосъобразност. В тази насока съдът е изложил съображения, че целта на принудителната административна мярка - задържане за срок до 24 часа, налагана по реда на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР е да се попречи на уличения да се укрие, да извърши друго престъпление или да осуети наказателно преследване чрез заличаване на улики на местопрестъпление, укриване на улики или лица или други действия, пречещи на работата на разследващите. Според съда, с издаването на оспорваната заповед на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР за задържането на Д. очевидно не се допринася за постигане на посочените цели и съставлява акт на неоснователна принуда върху лицето чрез ограничаване на свободното му придвижване за определен период, който противоречи изцяло на същността и предназначението на принудителните административни мерки, съгласно легалното им определение в чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания. Поради това, съдът е счел, че е налице основание по смисъла на чл. 146, т. 5 от АПК за отмяна на обжалваната заповед за полицейско задържане като незаконосъобразна поради явното й противоречие със целта на закона. На следващо място, съдът е посочил, че е налице и нарушаване на един от основните принципи на административното производство - принципа на съразмерност, регламентиран в чл. 6 от АПК, който задължава административният орган да упражнява правомощията си по разумен начин, добросъвестно и справедливо, като с издадения акт не допуска засягане правата и законните интереси на гражданите в по-голяма степен от най-необходимото за постигане на законната цел. По делото е безспорно установено, че на 12.03.2016 г. Д. е представил на полицейския орган документ, установяващ самоличност и местоживеене, като липсват данни да е оказал каквато и да е съпротива спрямо служителите и предприетите от тях действия. Обстоятелството, че Д. не е направил признания за извършено престъпление не е достатъчно основание за задържането му по реда на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР. Ето защо, в конкретния случай с прилагане на принудителната административна мярка полицейският орган е излязъл извън обхвата на преследваните цели. Съдът е приел, че са засегнати правата на адресата на акта в по-голяма степен от най-необходимото от гледна точка на целта, за която се налага регламентираната от закона мярка, поради което е допуснато нарушаване на принципа на съразмерността. При тези съображения съдът е постановил обжалвания резултат. Недоволен от решението, касационният жалбоподател поддържа, че административната мярка по чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР е наложена при спазване на законовите изисквания, при наличие на достатъчно данни, които обосновават предположението, че задържаното лице е извършило престъпление и в съответствие с целта на закона. Сочи също, че конкретната цел за издаване на оспорената заповед и постановеното с нея задържане на лицето е предприемане на процесуално-следствени действия, поради което мярката е пропорционална и в съответствие с целта на закона. Върховният административен съд намира, че съдът точно е установил фактите по делото и е достигнал до обосновани правни изводи. Правилно съдът е приел, че задържането на жалбоподателя, сега ответник по касация, не е в съответствие с целта на закона и е непропорционално. С оглед вярно определената цел на мярката по чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР - да се попречи на лицето да се укрие, да извърши друго престъпление или да осуети наказателното преследване, съдът е достигнал до обоснован извод, че тези обстоятелства не са били налице в обсъждания случай. От материалите по делото е видно, че самоличността на лицето е била установена и е с известен адрес, като не е имало признаци, че възнамерява да се укрие, а обстоятелствата, провокирали задържането му са били настъпили в предходен момент. Доводите на касационния жалбоподател, свързани с легитимната цел и пропорционалност на мярката не се потвърждават от данните по делото. Независимо че следващите действия на полицейските органи не са предмет на проверката за законосъобразност на оспорената заповед, по преписката отсъстват данни за някакви процесуални действия, проведени във връзка с предположението за извършено престъпление от задържаното лице по време на задържането му. Ето защо, след като към момента на задържането деецът е бил известен и установен от органите на МВР, не е имало данни, които да обосноват опасност от укриването му, а предполагаемото инкриминирано деяние е било извършено в предходен момент, заповедта по чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР не е допринесла за постигане на целите на принудителната административна мярка и съставлява акт на неоснователна принуда върху лицето чрез лишаването му от свобода до 24 часа. Предвид изложеното, не са налице касационни основания по чл. 209 АПК за отмяна на обжалваното решение и същото следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора, на ответника по касация следва да бъдат заплатени сторените деловодни разноски в размер на 340 лв. за адвокатско възнаграждение. Искането за намаляване на разноските съдът намира за неоснователно, предвид техния размер и съобразно разпоредбата на чл. 8, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Водим от горното, Върховният административен съд, пето отделение