Решение № 10538 от 2.11.2023 г. на ВАС по адм. д. № 6484/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Министерство на отбраната /МО, министерството/ срещу Решение 2880 от 28.04.2023г., постановено по адм. д. 911 по описа на Административния съд София-град за 2023 година, в частта му, с която МО е осъдено да заплати на М. Алашки сумата от 3500 лева, като обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, настъпили от административен акт - Заповед РД-26-401 от 29.07.2016 г. на Министъра на отбраната, за периода от издаване на заповедта до завеждане на исковата молба. Касаторът Министерство на отбраната, чрез процесуалния си представител, твърди, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост касационни основания по чл.209, т.3 АПК. Конкретните доводи в жалбата са за неправилен извод за наличието на претърпени неимуществени вреди от ответника. Иска се отмяната на решението в обжалваната част и се претендират разноски. Ответникът М. Алашки оспорва касационната жалба. Върховната административна прокуратура, чрез участващия по делото прокурор изразява становище за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена при съобразяване на процесуалните предпоставки за нейната допустимост. Пред Административен съд София-град е предявен иск с правно основание чл.1 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от отменена Заповед РД-26-401 от 29.07.2016 г. на Министъра на отбраната, с която е прекратено служебното правоотношение на ответника. Претендираните неимуществени вреди се изразяват в накърнен обществен престиж и пропуснати възможности (в т.ч. забавяне) за професионална реализация и тенденциозно недобронамерено отношение, причинени физически и психически страдания, сред които депресия, нервни пристъпи, редовно вътрешно напрежение, безпокойство и потиснатост, световъртеж и нервно разстройство, раздразнителност и непредизвикана избухливост, враждебност, гневност, трудно съсредоточаване, чувство на безполезност и липса на перспективи и др., подробно описани в исковата молба. От фактическа страна, съдът е установил, че заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на М. Алашки е отменена с влязло в сила съдебно решение на 06.02.2018 г. Прието е също, на база изслушаните свидетелски показания, че от нея са претърпени неимуществени вреди душевни страдания, уронване престижа и достойнството на М. Алашки пред колеги, близки и приятели. За установено е счетено, че незаконното уволнение е довело да страдания, трудности, чувства на потиснатост и ниско самочувствие за целия процесен период. Констатирано е и влошаване на здравословното състояние на ответника в периода след издаване на заповедта. Решението е правилно като краен резултат. Налице са допуснати процесуални нарушения при обсъждане и преценка на доказателствения материал и излагане на мотивите, но те не са съществени, тъй като не се отразяват на крайния изход от спора. Материалният закон е правилно приложен и крайните изводи на съда са обосновани, на база на доказателствата и нормалната житейска логика. Вярно е, че във всички нормативни актове, уреждащи обезщетението при отмяна на незаконно прекратяване на служебно правоотношение - чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител, чл. 172 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, чл. 237 от Закона за МВР, се урежда правото на работника или служителя да получи ограничено по размер обезщетение за ограничен период от време. Това е така нареченото обезщетение за принудителна безработица и то покрива оставането на служителя без работа и доходи за посочения в закона период. Житейски възможно е обаче от уволнението да бъдат причинени както други имуществени, така и неимуществени вреди, изразяващи се в психологически страдания или заболявания, а причинените вреди от актове, действия и бездействия на администрацията подлежат на обезщетяване на общо основание по смисъла на чл. 1 ЗОДОВ. Отговорността на държавата по посочения текст е с принципно широк обхват и не може да бъде ограничавана. В сферата на административните правоотношения тя е аналог на отговорността за непозволено увреждане по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД, като освен това тя е и винаги обективна, тъй като по определение изключва изследване на субективния елемент вина. Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презумира от закона, затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 ЗОДОВ - незаконосъобразен акт, отменен по съответен ред; действие или бездействие на административен орган по повод изпълнение на административна дейност; настъпила вреда; причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. При липсата на който и да било елемент от фактическия състав не може да се реализира отговорността по чл. 1 ЗОДОВ. Първоинстанционният съд правилно е приел, че е налице фактическият състав по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. За да уважи частично иска, съдът е счел, че той е основателен и доказан, въз основа на събраните доказателства, по които не се спори. Що се отнася до размера на определеното обезщетение, настоящата инстанция намира същия за правилно определен. Според чл. 4 ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Съгласно § 1 от ДР на ЗОДОВ за неуредените в този закон въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските и трудовите закони, ето защо при определяне на размера на обезщетението съдът правилно е пристъпил към прилагане на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. В тази връзка съдът е съобразил събраните писмени и гласни доказателства , като е установил обективното състояние на ответника. В съответствие с нормата на чл. 52 ЗЗД, съдът се е мотивирал и е определил размера на обезщетението. Този размер е съответен на конкретно установените по делото обстоятелства, свързани с продължителността на увреждането и отражението им върху ищеца, който според настоящия състав ще го възмезди адекватно. Обезщетението в така определения размер е съобразено с характера, степента, интензитета и продължителността от време, през който са понасяни вредите при отчитане на всички установени по делото относими факти и се явява справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Размерът му не се явява завишен, в състояние е да компенсира вредите, претърпени от посоченото лице, без да доведе до обогатяване. Отчита се както характерът на търпените негативни преживявания и тяхното отражение върху личния живот на ответника. Решението се преценява от настоящия състав като правилно. Предвид гореизложеното касационната жалба е неоснователна, а атакуваното съдебно решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,