Решение № 8984 от 19.06.2013 г. на ВАС по адм. д. № 11987/2012 г.

Решение № 8984 от 19.06.2013 г. на ВАС по адм. д. № 11987/2012 г., VIII о., докладчик съдията Калин Куманов Производството е по чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) във вр. с чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на "Агро пойнт" ЕООД със седалище в гр. София и адрес на управление ул. "Академик Иван Гешов" № 2Е, сграда 1, ет. 2, оф. 204, ЕИК по Булстат: 175270288, представлявано от Драгомир Бориславов Драганов, срещу Решение № 1839 от 26.07.2012 г., постановено от Административен съд - гр. Пловдив по адм. д. № 871 по описа на същия съд за 2012 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Ревизионен акт /РА/ № 161105383/15.12.2011 г. на орган по приходите при ТД на НАП - гр. Пловдив, потвърден с решение № 197/22.02.2012 г. на Директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Пловдив при ЦУ на НАП, относно на отказано право на приспадане на данъчен кредит в общ размер 35738,66 лв. по фактури с предмет селскостопански торове и препарати за растителна защита, издадени от "Флора 62" ООД и "КВС агро България" ООД, както и от "Байкор БГ" ЕООД, "Стринг" ЕООД, "Агрокемикъл" ЕООД и "Алба плюс" ЕООД. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, съставляващо касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Според касатора Съдът не е изследвал подробно фактическата обстановка, като сочи откъде биха могли да бъдат набавени доказателства в подкрепа на тезата му. Навежда оплакването, че първоинстанционният съд не е съобразил правоприемството по сключените договори за наем на земеделска земя между земеделския производител Драгомир Драганов и "Агро пойнт" ЕООД. Настоява, че в случая е ирелевантна забраната за преотдаване на земята без съгласието на собственика. Развива доводи във връзка с достоверността на датите на договорите като частни документи. Касационният жалбоподател претендира отмяна на решението и решаване на спора по същество с отмяна на административния акт, както и присъждане на разноски за две инстанции. Ответникът по касационната жалба - Директорът на дирекция "ОУИ" - гр. Пловдив - в подадена писмена защита изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалбата и наведените в нея отменителни основания, както и валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, съгласно чл. 218 АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима, но разгледана по същество, е неоснователна. Административен съд - гр. Пловдив е формирал извода, че оспореният пред него РА е издаден от компетентен административен орган, както и че в хода на ревизионното производство не са допуснати съществени процесуални нарушения, които да опорочават акта, поради което същият е допустим и валиден административен акт. Спорът по делото е изцяло правен. Съдът правилно е очертал спорния предмет, като го е разделил на две части. В едната част на спора жалбоподателят и настоящ касатор е възразявал относно отказания данъчен кредит за налични активи преди регистрацията му по ЗДДС, в размер на 7549,30 лв. Спорните фактури са включени в неговия дневник за покупки за съответния месец, а описът на получените стоки по същите фактури е подаден своевременно. Отказът е извършен на основание чл. 74, ал. 2, т. 1 ЗДДС, като единствената спорна предпоставка е била за предназначението на стоките, тоест дали те се използват за облагаеми доставки, извършвани именно от задълженото лице. Съдът е споделил тезата на ревизиращия орган, че препаратите са използвани от друго лице (ЗП Драгомир Драганов), предвид обстоятелството, че преди регистрацията на дружеството като земеделски производител земеделските площи са обработвани от този земеделски производител. Решението е постановено при правилно приложение на материалния закон. Става въпрос за едни и същи земеделски земи, обработвани последователно от ЗП Драгомир Драганов и след него - от ЗП "Агро пойнт" ЕООД с представляващ Драгомир Драганов. Независимо че последният е едноличен собственик на капитала на посоченото ЕООД, той не може да се отъждествява с дружеството, което е напълно самостоятелен правен субект и притежава самостоятелна регистрация като ЗП. След като преди регистрацията на дружеството като ЗП площите са били обработвани от друг земеделски стопанин, не е възможно закупените стоки да са използвани за дейността на "Агро пойнт" ЕООД преди регистрацията му ЗДДС на 14.03.2011 г. Като е приел същото, Административен съд-гр. Пловдив е постановил законосъобразен акт, който следва да бъде оставен в сила. В другата част на спора жалбоподателят и настоящ касатор е възразявал относно отказания данъчен кредит за закупени селскостопански препарати, в размер на 28189,36 лв. Отказът е извършен на основание чл. 69, ал. 1 ЗДДС, поради което и в тази част спорно е било предназначението на стоките. Според констатацията на ревизията въпросните препарати се влагат в земи, обработвани от ЗП Драгомир Драганов по силата на договори със собствениците на земите, и тъй като земеделската продукция е собственост на Драганов, те няма да се използват за облагаеми доставки от ревизираното лице "Агро пойнт" ЕООД. Съдебното решение и в тази част на спора е правилно. Във връзка с доводите от жалбата за неизследване на фактическата обстановка, касационната инстанция разгледа въпроса за доказателствената тежест. От гледна точка на съдебния административен процес да се упражни правото на съдебно обжалване означава да се предяви пред Съда искане за разглеждане и разрешаване на конкретен административен спор. В съдебното производство задълженото лице е равнопоставено с административния орган. Те имат еднакви възможности за извършването на процесуални действия, насочени към разкриване с помощта на доказателствените средства на истината относно фактите, релевантни за спорното право. Установената от законодателя тежест на доказване правилно е аргументирана от първоинстанционния съд. При разпределението й между страните решаващо е обстоятелството каква правна последица страната претендира като настъпила. Относно фактите, обуславящи тази последица, съответната страна носи доказателствената тежест. Доказателствената тежест не означана задължение за представяне на доказателства. Принципите на обективната истина и служебното начало в процеса налагат Съдът да основе констатациите си за всеки факт върху наличните доказателства, без значение дали те са представени от страната, чиято е доказателствената тежест относно този факт, от противната страна по спора, или са издирени служебно от Съда. При това положение въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от недоказването. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на Съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. Това разбиране произтича от задължението за Съда да реши делото по същество, като отмени изцяло или отчасти РА или да отхвърли жалбата, независимо дали в съдебното производство страните са ангажирали доказателства. Изпълнението на това задължение от страна на Съда означава при отсъствие на доказване, да се приеме, че недоказаното не е осъществено. А щом не е осъществен юридическият факт, не могат да настъпят последиците, които съответната материалноправна норма свързва с неговото проявление. При това положение е ясно, че касаторът не е следвало едва в касационната жалба да сочи откъде биха могли да бъдат набавени доказателства в подкрепа на тезата му, а активно, използвайки предоставените му от закона процесуални права, да ангажира тези доказателства. След като не се е справил с доказателствената тежест, касаторът следва да понесе последиците от недоказването. Съдът е дал съответно на закона тълкуване на представените договори за наем на земеделска земя. Правилно е приел, че няма логика, в случай че договорите са били факт към момента на подаване на анкетния формуляр в ОСЗ-Първомай, да не са включени към него. Договорите са частни документи, спрямо които ответникът в първоинстанционното съдебно производство изрично и своевременно е предявил възражение за недостоверност на датите им. Разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ГПК предвижда, че частният документ има достоверна дата за трети лица от деня, в който е заверен, или от деня на смъртта, или от настъпилата физическа невъзможност за подписване на лицето, което е подписало документа, или от деня, в който съдържанието на документа е възпроизведено в официален документ, или от деня, в който настъпи друг факт, установяващ по безсъмнен начин предхождащото го съставяне на документа. Факти от категорията на описаните не са представени по делото, поради което правилно административният съд е направил преценка за антидатиране на договорите. В тази връзка касационният съд съобрази отправеното до касатора Искане за представяне на документи и обяснения изх. № 7783/13.07.2011 г., с което в хода на ревизията са му изискани всички договори с доставчици и клиенти във връзка с дейността на дружеството. Безспорно договорите, по силата на които задълженото лице получава обработваеми площи, са в пряка и непосредствена връзка с дейността му, защото без тях то не би могло да осъществява селскостопанското си производство. Безспорно е и че договорите (датирани от 2010 г.) следва да са съществували към момента на искането. В отговор ревизираното лице е представило документи, обяснения и декларации с придружително писмо вх. № № 12428#1/3.11.2011 г., но не и договори. Касаторът твърди, че е представил въпросните договори в административното производство, но това негово твърдение се опровергава от факта, че същите са приложени към жалбата му, подадена до Д "ОУИ" - гр. Пловдив с вх. № 38300#1/23.12.2011 г. Ясно е, че към този момент административното ревизионно производство е приключило - това е станало с издаване на ревизионния акт. Фазата на административно обжалване не е продължение на административното производство, защото както ДОПК, така и субсидиарно приложимият АПК са разграничили производството по издаване на акта от оспорването на същия в отделни глави. Същевременно касационният жалбоподател не излага никакви обективни пречки, обуславящи невъзможността му да се снабди с договорите. Изложеното обосновава категоричния извод на касационната инстанция, че представените договори са били без достоверни дати, поради което Съдът не е бил длъжен да ги съобрази като такива. Пред съдебната инстанция са представени нотариално заверени декларации от собствениците на нивите, които от една страна са недопустими за установяване на спорните факти, доколкото имат характер на писмени свидетелски показания; от друга страна нотариалната заверка удостоверява факта на полагане на подписите, но не прави достоверно съдържанието на заверения документ. На следващо място Съдът е отчел установеното разминаване в площите на обработваните земи, декларирани от ЗП Драгомир Драганов и от "Агро пойнт" ЕООД, като е направил верния извод, че част от закупените торове и препарати не се използват за целите на извършваните облагаеми доставки от ревизираното лице. Предвид гореизложеното решението на Пловдивския административен съд не страда от пороците, посочени в жалбата и при условията на чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила. Независимо от изхода на спора на ответника не следва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение, тъй като първата инстанция вече му е присъдила такова съобразно Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, Осмо отделение,