Решение № 1436 от 16.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5139/2007 г.

Решение № 1436 от 16.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5139/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Албена Бонева Производството е по реда на чл. 218а б. "а" ГПК от 1952 г., вр. § 2, ал. ПЗР ГПК (обн. ДВ бр. 59/ 2007 г.). Образувано по жалба на Н. К. Д., действаща чрез адв. Е, срещу въззивно решение № 584/28.05.2007 г. на Варненския окръжен съд, постановено по гр.д. № 996/2006 г., с което иска против нея е уважен. Касаторът твърди недопустимост на иска поради липса на правен интерес от водене на установителен иск, като излага и доводи за неправилност. Н. Х. М., П. С. М., С. П. С. и С. К. С., действащи чрез адв. С, обжалват същото решение, както в частта, с която исковете са уважени спрямо тях, но също така и срещу Н. К. Д., В. Л. Д. и Д. П. Х.. И. съображение за недопустимост и неправилност на въззивното решение. В. Л. Д. и Д. П. Х. не са обжалвали решението. Ответниците по касационните жалби М. К. С., К. М. А., Н. К. А., М. К. А. чрез адв. Д изразяват становище за тяхната неоснователност. Съдебният състав, като взе предвид изложените касационни основания, доводите на страните и данните по делото съобразно приложимите нормативни актове, намира следното: Жалбите са подадени в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, но тази на Н. Х. М., П. С. М., С. П. С. и С. К. С. е недопустима в частта срещу въззивното решение, постановено по субективно съединените искове, уважени спрямо Н. К. Д., В. Л. Д. и Д. П. Х. (арг. от чл. 15, ал. 2 ГПК от 1952 г., (отм.). Те не разполагат с право на жалба в защита на чужди права. Разгледани по същество и двете жалби са неоснователни: Варненският окръжен съд е приел за установено, че ищците по силата на наследствено правоприемство и поредица прехвърлителни сделки, се легитимират като собственици на процесния имот. С влязло в сила решение, постановено от Върховния касационен съд по гр.д. № 1139/2003 г., са отхвърлени исковете против тях, съответно техните наследодатели с правно основание чл. 26 ЗЗД и чл. 108 ЗС, предявени от П. К. К. и С. П. К. След влизане в сила на горното решение, П. К. и С. К., въпреки резултата по него, са прехвърлили по 1/2 ид.ч. от същия имот, съответно на А. К. и С. К. Те от своя страна на 1.08.2004 г. го продали на Н. Д. по време на брака й с В. Л. Д.. На 17.12.2004 г. последните го прехвърлили на Д. П. Х., която на свой на свой ред, след 13 дена го продала на Н. Х. М., С. К. С. и С. П. С. Съдът е приел, че всички последващи приобретатели на имота са обвързани от силата на присъдено нещо, формирана по гр.д. № 1139/2003 г. на Върховния касационен съд. Възраженията на ответниците по настоящия спор срещу валидността на сделките, от които черпят права ищците, както и доводите им за възстановено право на собственост с решение на ПК - В. в полза на П. и С. К., са преклудирани, поради което е и недопустимо да бъдат разгледани. Решението е валидно, допустимо и правилно. Гражданският процес е средство за защита-санкция срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и цели да възстанови тяхното законосъобразно състояние. То е такова, когато се разреши спора между насрещните страни относно фактите и/или правото (тяхното възникване, съдържание или съществуване) и се възстанови хармонията в поведението на спорещите, като се изпълнят изискуемите задължения и се преустановят действията, целящи да осуетят защитата на правото. Две са формите на правния спор - неоснователното отричане на право, което съществува и неоснователно претендиране на право, което не съществува. Чрез исковото производство се цели установяване на действителното правно положение между спорещите със сила на присъдено нещо; придаване на изпълнителна сила за удовлетворяване на субективното право при осъдителните искове и предизвикване на правна промяна при конститутивните искове. В случая ищците, сега ответници по касационните жалби, търсят защита на свое конкретно субективно материално право само чрез съдебното му установяване. Въззивният съд, правилно, при наличните доказателства, включително и съдебното поведение на ответниците, е приел наличието на правен спор. Без значение е дали ищците владеят имота, за който претендират, защото, както обосновано е прието във въззивното решение, липсват и доказателства, че той се намира у ответниците, а само тогава ще е налице интерес от ревандикирането му, като по-ефикасно средство за защита срещу владеещия го ответник. Релевантен за преценката, при това се явява момента на провеждане на устните състезания пред въззивния съд, когато се формира и силата на присъдено нещо на решението. Касаторът - ответник Н. Д. е продала имота още през месец декември 2004 г., като няма данни нито тя, нито последващите приобретатели, да го владеят към 28.02.2007 г., както обосновано е заключил и окръжния съд. Ето защо, оплакванията по двете касационни жалби за недопустимост на въззивното решение, поради липса на правен интерес, са неоснователни. Такива са и доводите по двете касационни жалби за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с извода на втората инстанция за обвързващата сила на решението по гр.д. № 1139/2003 г. на Върховния касационен съд. Тя се е формирала в отношенията между насрещните страни по приключилия спор, както и спрямо техните универсални и частни правоприемници, а страните по настоящото дело са именно такива. Съображенията на Н. Д., че щом самата тя не е била страна по приключилото по-рано дело, не е обвързана от силата на присъдено нещо, не съответстват на разпореденото в закона - чл. 220 ГПК (отм.). Тя е купувач на спорното материално право и се явява частен правоприемник на ищците по гр.д. № 1139/2003 г. Такива са и всички последващи приобретатели по поредицата прехвърлителни сделки, каквито са и касаторите Н. М., П. М., С. С. и С. С. Правилно въззивният съд е определил и обективните предели на силата на присъдено нещо по гр.д. № 1138/2003 г. По него ищците К са предявили иск по чл. 108 ЗС за имота, предмет на настоящия спор, като са поддържали придобивно основание - реституция по ЗСПЗЗ въз основа на решение на ПК. Следователно, след като със съдебно решение материално-правната легитимация на ищците е отречена, недопустимо е техните частни правоприемници да се позовават на факти и обстоятелства, обуславящи обратни извод - за материална законосъобразност на решението по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ, съответно за възстановена собственост въз основа на него в лицето на К. Невъведените от последните доводи, възражения, факти, обстоятелства и непредставените доказателства, имащи отношение към това придобивно основание на собствеността, съставляващо и основание на иска по чл. 108 ЗС, не могат да бъдат предмет на изследване по настоящото дело. В това се изразява действието на формираната сила на присъдено нещо, защото всеки опит да се претендира отреченото със съдебния акт материално право, ще означава подновяване на спора, което е недопустимо, понеже налага пререшаване на влязло в сила съдебно решение. Изложеното се отнася и до възраженията на касаторите срещу валидността на сделките, от които черпят права ищците по настоящия спор. Както обосновано и законосъобразно е установил и въззивния съд, същите твърдения са били и основание на разгледаните искове с правно основание чл. 26 ЗЗД по гр.д. № 1138/2003 г., а те са отхвърлени. Д. в своята касационна жалба прави смешение между основание на иска (правопораждащите юридически факти, от които се извлича претендираното субективно материално право) с фактите и обстоятелствата, имащи отношение към установяването им. Оплакванията й за неправилност на първоинстанционното решение не могат да бъдат разглеждани в настоящото производство, в което се проверява въззивния съдебен акт. Въззивният съд е съд по съществото на спора. Ето защо, той не извършва проверка по оплакванията във въззивната жалба на първостепенния съдебен акт и касационните доводи в тази връзка не са съобразени със същността на въззивното производство. Съдът по чл. 208 ГПК (отм.) сам гради собствени фактически и правни изводи, като само съпоставя крайния резултат с този на по-долния съд. Поради това и за въззивните жалби няма изискване, подобно на чл. 218в, ал. 2 ГПК от 1952 г. (отм.) за точно и мотивирано изложение на оплакванията. В случая, Варненският окръжен съд е отговорил на всички съществени правни доводи на страните, като е обсъдил релевантните за спора доказателства и е изложил ясни съображения за приетите фактически и правни положения. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че Варненският окръжен съд, който е приложил последиците на чл. 220 ГПК, за разлика от първата инстанция, изобщо не е обсъждал по същество преклудираните възражения на страните. Всичко това дава основание да се приеме, че обжалваното решение не страда от пороците, въведени като основание в касационната жалба, съобразено е с материалния закон, приложен към правилно установените по делото факти, които съдът е обсъдил в съответствие с разпоредбата на чл. 188, ал. 1 ГПК. Не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което да се е отразило върху правилността на обжалваното решение, поради което то следва да бъде оставено в сила. Ответниците по касационните жалби имат право да бъдат обезщетени за сторените в инстанцията съдебно-деловодни разноски, но доказателства за такива е представила само М. С. - заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв. и само нейното искане по чл. 64 ГПК е основателно и следва да бъде уважено. МОТИВИРАН от горното, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение