Решение № 3632 от 31.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1667/2026 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Ж. Б. Д., П. В. В. и Ц. В. П., чрез адв. И. А.-Репуц, срещу Решение № 10782/03.11.2025 г., постановено по адм. дело № 2003/2025 г. по описа на Върховния административен съд, тричленен състав на второ отделение, с което са отхвърлени жалбите им за обявяване нищожността на Наредба за реда за определяне на цени на земеделските земи /наредбата/, приета с ПМС №118 от 26.05.1998 г., в действащата към м.02.2025 г. редакция, изменена и допълнена в хода на съдебното производство /ДВ, бр.65 от 08.08.2025 г./ като неоснователни. Твърди се от касационните жалбоподатели, че постановеното решение е неправилно и незаконосъобразно и следва да бъде отменено. В касационната жалба се посочва, че в конкретния случай, видно от изложените в жалбата обстоятелства, правата на оспорващите са засегнати пряко от прилагането на нормите на чл.1, т.1 и т.2, чл.3, чл.4, чл.5а, чл.6, ал.1, чл.8 от Наредбата и следователно техният правен интерес, съобразно на приетото от съда, се заключава в атакуването по- конкретно на тези норми. Твърди се, че съдът неправилно е отхвърлил жалбите, приемайки, че нищожността следва само от формално нарушение на законовата процедура по приемане и обявяване на акта или липса на компетентност на органа, който го е издал и това е на практика стеснително тълкуване на нищожността на подзаконовия нормативен акт. Излагат се подробни данни по разглеждането и решаването на три граждански дела, които касаторите смятат за пряко относими към предмета на спора и конституционно гарантираните им права. Иска се отмяна на обжалваното съдебно решение и се претендират разноски. Ответникът по касационната жалба- Министерски съвет, чрез юриск. И. Георгиева, оспорва касационната жалба и моли за нейното отхвърляне, като излага подробни съображения за оставяне в сила на обжалваното решение. Представителят на Върховната касационна прокуратура, в съдебно заседание и в писмено заключение по чл.16, ал.3 АПК изразява становище за неоснователност на касационната жалба, както и за липса на основания за отмяна на обжалваното решение. Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия счита, че касационната жалба е подадена от надлежни страни и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, като е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Съображенията за това са следните: За да отхвърли жалбите на Ж. Б. Д., П. В. В. и Ц. В. П. за обявяване нищожността на Наредба за реда за определяне на цени на земеделските земи, приета с ПМС №118 от 26.05.1998 г., в действащата към м.02.2025 г. редакция, изм. и доп. с ДВ, бр.65 от 08.08.2025 г., съдът е преценил, че Министерският съвет е имал материалната компетентност да я приеме, като в §5 от ПЗР на наредбата изрично е разписано, че се издава на осн. чл.36, ал.2 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи, т.е. при наличието на законова делегация за това и при спазване процедурата по чл.77 и сл. от АПК, като е обнародвана в Държавен вестник съгласно чл.5 от Конституцията на РБългария и чл.37, ал.1 ЗНА. Тричленният състав на ВАС, второ отделение, е съобразил изцяло релевантните за спора фактически обстоятелства, анализирал ги е в тяхната съвкупност и е направил правилни правни изводи, приемайки, че жалбите са неоснователни и следва да се отхвърлят. Решението е правилно. По същество изложените съображения в касационната жалба са идентични с тези, изложени пред първоинстанционния съд. Неоснователни и голословни са доводите в касационната жалба, че съдът неправилно е приел, че жалбоподателите изобщо не са конкретизирали разпоредбите на наредбата, които засягат пряко правата им и които се оспорват. И в жалбите, и в проведеното открито съдебно заседание, процесуалният представител на жалбоподателите изрично е заявил искането си за обявяване нищожност на оспорената наредба, като нито веднъж не е посочил конкретни текстове от оспорения подзаконов нормативен акт, за които да твърди, че са незаконосъобразни, както и не е изискал от съда отмяна на такива разпоредби. Едва понастоящем, в касационната жалба се сочат конкретни текстове от оспорения акт, но за които отново се иска прогласяване на нищожност, не и отмяна поради незаконосъобразност. Съдът е указал на жалбоподателите възможността да конкретизират разпоредбите от процесната наредба, засягащи пряко правата им, но тъй като искането е за прогласяване на нищожност на наредбата, а не за отмяна на незаконосъобразни разпоредби от нея, то с определение от 14.05.2025 г. жалбите са приети за процесуално допустими. При данните по делото, настоящият петчленен състав на Втора колегия споделя изцяло мотивите на съда и намира, че липсват основания за нищожност, т.к. не са налице такива съществени пороци при приемането на наредбата, които да обосноват този най-тежък порок на акта. Нищожността е форма на незаконосъобразност на административния акт. В зависимост от степента на допуснатия от административния орган порок, актът се преценява или като нищожен, или като незаконосъобразен и в първия случай се обявява неговата нищожност, а в другия - административният акт се отменя като незаконосъобразен, на някое от основанията, посочени в чл. 146 АПК. Доколкото в АПК не съществуват изрично формулирани основания за нищожност на административните актове, теорията и съдебната практика са възприели критерия, че такива са петте основания за незаконосъобразност по чл. 146 АПК, но тогава, когато нарушенията им са особено съществени - т.е. порокът трябва да е толкова тежък, че да прави невъзможно и недопустимо оставането на административния акт в правната действителност. Нищожен е само този акт, който е засегнат от толкова съществен порок, че актът изначално, от момента на издаването му не поражда правните последици, към които е насочен и за да не създава правна привидност, че съществува, при констатиране на основание за нищожност, съдът следва да го отстранява от правния мир чрез прогласяване на неговата нищожност. Правилно в обжалваното решение съдът е приел, че винаги липсата на компетентност е основание за обявяване нищожността на съответния административен акт. Наредбата за реда за определяне на цени на земеделските земи е приета с Постановление № 118 на Министерския съвет от 1998 г., на основание чл. 36, ал. 2 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи /ЗСПЗЗ/, съгласно който общинските служби по земеделие определят паричния размер на дължимите обезщетения, които се полагат на правоимащите лица - собствениците на земеделски земи, които подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ, когато собствеността не може да се възстанови по другите начини, определени със закон, като размерът на обезщетенията, включително за земеделски земи, включени в границите на урбанизираните територии (населени места и селищни образувания), се определя по реда на наредба, приета от Министерския съвет. От изложеното може да се направи категоричен извод, че оспореният акт е приет от компетентен орган, в рамките на неговите правомощия, за което е налице изрично предвидена законова делегация. Порокът във формата е основание за нищожност, само когато е толкова сериозен, че практически се приравнява на липса на форма и оттам - на липса на волеизявление, а в случая е спазена формата на акта- наредба. Административният орган е спазил процедурата по приемане на акта, в частност разпоредбите на Устройствения правилник на Министерския съвет и на неговата администрация. Видно от доказателствата по делото, проектът на постановление за приемане на наредбата е съгласуван по реда на чл. 24, ал. 1 от Правилника за структурата и организацията на работата на Министерския съвет и на неговата администрация /Правилника/, действащ към датата на приемане на наредбата. Проектът на постановление за приемане на наредбата е съгласуван и със Съвета по законодателство, съгласно чл.24, ал. 4 от Правилника. В изпълнение на чл. 26, ал.1 от Правилника, проектът на акт е внесен на заседание на Министерския съвет с писмен доклад от министъра на земеделието, горите и аграрната реформа, към който е приложен проектът на акта и получените по него становища. Предвид това, Министерският съвет е издал подзаконовия нормативен акт, респективно и в обжалваната му част, при спазване на процесуалноправните разпоредби. Нарушенията на материалния закон касаят правилността на административния акт, а не неговата валидност, поради което нищожен би бил на посоченото основание само този акт, който изцяло е лишен от законова опора - т.е. не е издаден на основание нито една правна норма и същевременно засяга по отрицателен начин своя адресат. Само пълната липса на условията или предпоставките, предвидени в приложимата материалноправна норма, и липсата на каквото и да е основание и изобщо на възможност за който и да е орган да издаде акт с това съдържание би довело до нищожност на посоченото основание. Тези обстоятелства не са налице в конкретния случай по аргумент от разпоредбата на чл. 36, ал.2 от ЗСПЗЗ. Превратното упражняване на власт също е порок, водещ само до незаконосъобразност като правило и само, ако преследваната цел не може да се постигне с никакъв акт, посоченият порок води до нищожност. Предвид изложените и в касационната жалба твърдения за несъответствие на оспорения акт с целта на закона, в частност с разпоредбата на чл. 17, ал. 5 от Конституцията на Република България, съдът отбелязва, че разбирането на Конституционния съд е, че ограничението на едно основно право е допустимо, но само когато това се налага, за да бъдат охранени висши конституционни ценности. В тази връзка принципът на неприкосновеност на частната собственост по чл. 17, ал. 3 от Конституцията не изключва правната възможност за нейното ограничаване, като при определени условия допуска принудително отчуждаване на собственост. Посоченият конституционен текст допуска принудително отчуждаване на собственост за държавни и общински нужди, което следва да става само въз основа на закон, при условие, че тези нужди не могат да бъдат задоволени по друг начин и след предварително и равностойно обезщетение. Начинът на обезщетение за отчуждаването на имоти за държавна нужда е регламентиран в чл. 32 и сл. от Закона за държавната собственост, а за имоти за общинска нужда в чл. 22 и следващите от Закона за общинската собственост. При изчерпването на способите по двата закона, когато се касае за отчуждаване на земеделска земя, законодателят е допуснал възможност размерът на паричното обезщетение да се определя по Наредбата за реда за определяне на цени на земеделските земи само и единствено в случай, че не са налице пазарни аналози (сделки със земеделски земи), въз основа на които да се изчислява обезщетението. Съгласно чл. 35, ал.1 от ЗСПЗЗ, обезщетяването на собствениците на земеделски земи, които подлежат на възстановяване по този закон, когато собствеността не може да се възстанови по другите начини, определени със закон, се извършва с поименни компенсационни бонове. С разпоредбата на чл. 36, ал.1 от ЗСПЗЗ е вменено задължение на органа по поземлена реституция да определя паричния размер на дължимите обезщетения и броя на поименни компенсаторни бонове, които се полагат на правоимащите лица по чл. 35, ал.1 /каквито се явяват касаторите/, като размерът на обезщетенията, включително за земеделски земи, включени в границите на урбанизираните територии (населени места и селищни образувания, се определя по реда на наредба, приета от Министерския съвет (чл.36, ал.2). Видно от нормативната уредба, равностойното парично обезщетение при принудително отчуждаване на имоти по реда на ЗДС и ЗОС е различна от процедурата по обезщетението, определяно в случаите по чл. 10б, ал.1, 10в и чл.35 от ЗСПЗЗ, а именно- обезщетение за признато, но невъзстановено право на собственост върху земеделски земи. Тъй като твърдението в касационната жалба е единствено за нищожност, предвид противоречие на оспорената наредба с чл.17, ал.5 от КРБ, а тя касае единствено случаите на принудително отчуждаване, но не и обезщетения за признато, но невъзстановено право на собственост, то аргументите в това отношения са неотносими, съответно и несъстоятелни. От данните по делото и направеният по-горе анализ на относимата нормативна уредба е видно, че оспорената Наредба е постановена от компетентен орган, на годно законово основание и не противоречи на целта на закона. По изложените съображения, решението, с което е отхвърлена жалбата на Ж. Б. Д., П. В. В. и Ц. В. П. е правилно и следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора и своевременно заявеното искане от процесуалния представител на ответника за присъждане на разноски, касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на Министерски съвет, на основание чл. 143, ал. 4 АПК, във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, вр. с. чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, сумата от 102, 26 евро, представляваща юрисконсултско възнаграждение. Съобразно изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл.първо от АПК, Върховният административен съд, Втора колегия, петчленен състав,