Решение № 13744 от 16.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2369/2018 г.

Решение № 13744 от 16.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2369/2018 г., V о., докладчик председателят Галина Карагьозова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Министерството на външните работи, чрез процесуалния представител юрисконсулт А. Станева, надлежно упълномощена от представляващия министерството министър на външните работи, против решение № 5744 от 16.10.2017 г., постановено по административно дело № 4261/2017 г. по описа на Административен съд - София-град (АССГ), с което министерството на външните работи е осъдено да заплати на Ю. Андрейчев обезщетение в размер на 11 100 лева, за времето, през което е останал без работа, за период от шест месеца, ведно със законната лихва от датата на завеждане на иска до окончателното й изплащане. В касационната жалба са развити доводи за недопустимост на решението - отменително основание по чл. 209, т. 2 от АПК, обосновано с твърдение, че се касае до имуществен спор, които следва да бъде разгледан по общия исков ред и неправилност поради нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на оспореното съдебно решение като недопустимо, съответно като неправилно като бъде постановено ново, с което се отхвърли предявения иск като недопустим, неоснователен и недоказан. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Аналогични доводи са развити и в писмена защита. Ответникът по касация – Ю. Андрейчев оспорва касационната жалба, чрез пълномощника си адв. М. Йотова, като неоснователна. Иска оспореното съдебно решение да бъде потвърдено като допустимо и правилно. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция - адвокатско възнаграждение, за което е представен и списък по чл. 80 от ГПК. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение, след като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено следното: Касационната жалба е процесуално допустима. Подадена е в рамките на преклузивния срок по чл. 211 от АПК, от надлежна страна, за която е налице правен интерес от оспорването и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество е неоснователна. След като е обсъдил събраните по делото доказателства, първоинстанционният съд, правилно и точно е установил фактите по спора. Приел е за установено от фактическа страна, че със заповед № Т-586/18.06.2015 г. на министъра на на външните работи, на основание чл. 12, ал. 1 от Закона за държавния служител (ЗДСл) е прекратено служебното правоотношение с жалбоподателя, считано от 19.06.2015 г. Цитираната заповед е отменена с влязло в сила решение на тричленен състав на ВАС № 12377 от 15.11.2016 г., постановено по адм. дело № 1433/2017 г. (оставено в сила с решение № 4207 от 4.04.2017 г. по адм. дело № 1433/2017 г. по описа на ВАС, петчленен състав). Към момента на прекратяване на служебното правоотношение, жалбоподателят е заемал длъжността "директор" в Дирекция "Сигурност" с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 1850,00 лв., определено със заповед № Т-1676/17.07.2014 г. на министъра на външните работи. От представените справки от ТД на НОИ, съдът е установил, че за исковия период от 19.06.2015 г. до 19.12.2015 г., жалбоподателят не е работил по трудово и/или служебно правоотношение. От заключението на назначената от съда и неоспорена от страните съдебно–счетоводна експертиза и разясненията на вещото лице в съдебно заседание на 3.10.2017 г. съдът е установил, че основното възнаграждение на държавния служител към момента на признаване на уволнението за незаконно е в размер на 1850,00 лв., като съгласно данните е равно и на брутното му възнаграждение, като сумата за шест месеца дължима като обезщетение възлиза на 11 100 лева. При тези данни, от правна страна съдът е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, като претенцията е заявена в рамките на срока по чл. 125 от ЗДСл, тъй като погасителната давност започва да тече от 4.04.2017 г., - дата на постановяване на решението на петчленния състав на ВАС, с което е оставено в сила решението на тричленния състав за отмяна на заповедта за уволнение, поради което исковата претенция не е погасена по давност. Съдът е посочил, че са налице предпоставките за уважаване на претенцията - уволнение, което е признато за незаконно с влязло в сила съдебно решение, ищецът не е работил на друга работа и да не е получавал възнаграждение, поради което следва да му бъде присъдено обезщетение за времето, през което е останал без работа, на основание чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. В решението е посочено, че е определен размерът на брутното възнаграждение. Съдът е приел, че следва да бъде уважена исковата претенция в пълен размер, а именно за сумата от 11 100 лв. и е постановил оспорения понастоящем правен резултат. Решението е допустимо, валидно и правилно. Неоснователно е възражението в касационната жалба, че оспореното решение на първоинстанционния съд е недопустимо, тъй като спорът е гражданскоправен, като се претендират вземания, които се дължат на основание съществувало между страните служебно правоотношение, т. е. искът е извън приложното поле на Тълкувателно постановление 2/2014 г. и следва да бъде предявен по общия исков ред. Правилно съдът е квалифицирал предявената претенция като иск по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, с оглед изложеното в обстоятелствената част и петитума на исковата молба, в която ясно е заявено искане за присъждане на обезщетение за времето, през което ищецът е останал без работа, поради незаконното си уволнение, ведно със законните последици. Вярно е, че в исковата молба освен позоваване на нормата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл има и посочване на нормата на чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), която не е приложила, но посоченото е ирелевантно, тъй като ищецът не е длъжен да квалифицира правно претенцията си. Разпоредбата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл урежда право на обезщетение на служителите при незаконно уволнение, като същата е специална по отношение на чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Съгласно чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ, когато закон определя специален начин на обезщетение този закон (ЗОДОВ) не се прилага, като в случая коректно съдът е определил приложимия ред и правно основание за разглеждане на претенцията - чл. 121, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. Искът за обезщетение с правно основание чл. 104, ал. 1 ЗДСл е подсъден на административния съд, не се разглежда по общия исков ред, за разлика от имуществените спорове по чл. 125 ЗДСл. В случая не е налице такъв спор, както се възразява в касационната жалба, като АССГ е компетентният съд да се произнесе по предявения иск. В този смисъл е и приетото в т. 6 от Тълкувателно постановление № 2 от 19.05.2015 г. по тълкувателно дело. № 2/2014 г. по описа на ВКС ОСГК и ВАС - първа и втора колегии. По тези съображения е неоснователно възражението за недопустимост на съдебното решение. Неоснователно е и възражението на неправилност на съдебното решение, поради неправилно приложение на материалния закон. Обосновано, с оглед доказателствата и при правилно приложение на материалния закон, съдът е приел, че искът е доказан по основание. Съгласно чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, когато заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от органа по назначаването или от съда, държавният служител има право на обезщетение в размер на основната си заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата, за цялото време, през което не заема държавна служба, но не за повече от 6 месеца. В случая е безспорно установено, че посочените елементи от фактическия състав на нормата на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл са налице - уволнението на служителят е признато за незаконно и е отменено, същият е бил без работа в исковия период и е присъдено обезщетение за шест месеца. Неоснователно е и възражението в касационната жалба за неправилно определяне на размера на обезщетението по брутната заплата на ищеца, тъй като в случая, видно и от пояснението на вещото лице в с. з. на 3.10.2017 г., размерът на основното и брутното възнаграждение на ищеца е еднакво. Основното месечно възнаграждение на Андрейчев, заемащ длъжността "директор" на Дирекция "Сигурност" е определено със заповед на същия орган в размер на 1850 лева, като съгласно този размер е изчислена дължимата сума на обезщетението. Този размер не е оспорен от органа по назначаването – ответник по иска и не са представени доказателства, че основното възнаграждение на ищцата е било в друг размер. При присъждане на претендираната сума съдът се е съобразил с размера на предявения иск. Не са налице пороците, сочени като касационни основания за отмяна, поради което постановеното решение, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора в касационната инстанция е основателно своевременно заявеното искане на ответника по касация за присъждане на разноските за касационното производство, възлизащи на 500 лева, действително заплатена сума за адвокатски хонорар за един адвокат, видно от договор за правна помощ от 4.10.2018 г., като следва да се осъди Министерството на външните работи да я заплати. Ето защо и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, пето отделение,