Решение № 12307 от 21.10.2010 г. на ВАС по адм. д. № 13621/2009 г.

Решение № 12307 от 21.10.2010 г. на ВАС по адм. д. № 13621/2009 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 1025 от 21.07.2009 г., постановено по адм. д. № 2221/08 г. Пловдивският административен съд, първо отделение, III-ти състав, е отхвърлил жалбата на Красимир Иванов Кирев в качеството му на едноличен търговец ЕТ "Мики - Красимир Кирев" - гр. Раднево, против ревизионен акт № 2400805/03.012008 г. издаден от орган по приходите при ТД на НАП-гр. Стара Загора, потвърден с решение № 704/24.09.2008 г. на директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Пловдив, с който на едноличния търговец е отказано право на данъчен кредит в размер на 83 240 лв. за данъчни периоди м. юли и август на 2006 г. по фактури издадени от "Изопластстрой" - ЕООД, "Зора строй" - ЕООД и "Строй комерс - М" - ЕООД, в резултат на което са определени задължения за данък добавена стойност и са начислени лихви за забава общо в размер на 15 487,12 лв., като е осъдил жалбоподателя да заплати на Д "ОУИ" - гр. Пловдив сумата 2 424,54 лв. юрисконсулско възнаграждение. Срещу решението на Административен съд - гр. Пловдив е подадена касационна жалба от Красимир Иванов Кирев в качеството му на едноличен търговец ЕТ "Мики - Красимир Кирев" - гр. Раднево, чрез пълномощника му адв. Иван Петев Дерменджиев. В същата се прави оплакване, че решението на административния съд е неправилно поради допуснато нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 208, т. 3 от АПК. В касационната жалба се излагат подробни доводи в подкрепа на оплакванията. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на административния съд и вместо него да постанови друго такова, с което да отмени обжалвания ревизионен акт. Претендира се присъждане на разноски. Ответният по касационната жалба директор на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Пловдив чрез своя процесуален представител взема становище, че решението на Административен съд - гр. Пловдив е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. Претендира се заплащане на юрисконсулско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, като по същество е неоснователна. Върховният административен съд, състав на първо а отделение, като прецени допустимостта на жалбите и наведените в тях касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С решението си административният съд е отхвърлил жалбата на едноличен търговец ЕТ "Мики - Красимир Кирев" - гр. Раднево, против ревизионен акт № 2400805/03.012008 г. издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. Стара Загора, потвърден с решение № 704/24.09.2008 г. на директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Пловдив, с който му е отказано право на данъчен кредит в размер на 83 240 лв. за данъчни периоди м. юли и август на 2006 г. по фактури издадени от "Изопластстрой" - ЕООД, "Зора строй" - ЕООД и "Строй комерс - М" - ЕООД, в резултат на което са определени задължения за данък добавена стойност и са начислени лихви за забава общо в размер на 15 487,12 лв. Административният съд е описал подробно фактическата обстановка, установена по време на ревизията и основанието, поради което на задълженото лице не е признато право на данъчен кредит - не установяване на начисляването на данъка от тримата доставчици при условията на чл. 55, ал. 6 във вр. с чл. 64, ал. 1, т. 2 от ЗДДС (отм.) поради неоткриване на деклариран данъчен адрес и не представяне на доказателства в тази насока след надлежно връчване. Съдът е описал процесуални действия спрямо всеки един от доставчиците, като е приел, че не са допуснати нарушения при извършването им. След това е направено тълкуване на разпоредбата на чл. 64 от ЗДДС (отм.) относно възникване на право на данъчен кредит, както и е посочено, че съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест жалбоподателя е да докаже извършването им. След това е направено тълкуване на разпоредбата на чл. 64 от ЗДДС (отм.) относно възникване на право на данъчен кредит, както и е посочено, че съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест жалбоподателят е този, който следва да установи наличието на всички условия за възникване на право на данъчен кредит и че с ангажираните от него доказателства това не се установява. В тази връзка съдът е посочил, че вещото лице при проверката също не е установило начисляването на данъка от доставчиците, като по-специално за доставчика "Изопластстрой" - ЕООД този факт не се установява и от представения като доказателство ревизионен акт. Направен е краен извод за законосъобразност на ревизионния акт. Решението на Пловдивския административен съд е правилно и законосъобразно. Основните оплаквания, развити в касационната жалба, са за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. По същите настоящата инстанция приема за установено следното: Едно от първите оплаквания за неправилност на решението е досежно това, че административният съд не е уважил възражението за нищожност на ревизионния акт предвид на обстоятелството, че за същите данъчни периоди има издадени други данъчни актове, което обуславя необходимостта актовете за възлагане на ревизията да са издадени от орган, посочен в чл. 134 от ДОПК. Направеното оплакване е неоснователно. На л. 398 от делото е приложено писмо изх. № 94-00-151/22.04.2009 г. на Д "ОУИ" - гр. Пловдив, съответно № 8890-1/14.04.2009 г. та ТДД - Стара Загора, от което е видно, че на ЕТ "Мики - Красимир Кирев" няма издадени други данъчни актове /АПВ/ за данъчен период 01.07 - 31.08.2006 г., освен процесния РА № 2400805/03.01.2008 г. Доколкото подобно възражение е в полза на жалбоподателя, в негова тежест е да представи доказателства установяващи твърденията му за нищожност на ревизионния акт. Доказателства в тази насока не са ангажирани, включително и пред настоящата инстанция, поради което изводът на първоинстанционният съд, че ревизионният акт е издаден от компетентен орган, тъй като не е налице хипотеза по чл. 133 и сл. от ДОПК, се явява правилен и обоснован. Другото основно оплакване на касатора е за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на процесуалните правила изразяващо се в разместване на доказателствената тежест в процеса. Излагат се аргументи, че неправилно съдът се е позовал на чл. 170, ал. 2 от АПК, тъй като в случая е налице хипотезата на чл. 170, ал. 1 от АПК и административният орган е този, който следва носи доказателствената тежест в процеса и да установи фактическите основания, посочени в акта, което не е станало в процеса. Направеното оплакване е неоснователно. В случая позоваването от административния съд на разпоредбата на чл. 170, ал. 2 от АПК не е много точно, тъй като в случая не става въпрос за отказ за издаване на административен акт. Направеният обаче извод, че тежестта на доказване е на жалбоподателя е правилен и обоснован. В случая намира приложение общото правило за разпределение на доказателствената тежест в процеса, формулирано в чл. 154, ал. 1 от ГПК във връзка с § 2 от ДР от ДПОК, според което всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Тъй като от наличието на кумулативните условия за възникване на право на данъчен кредит възникват благоприятни последици за задълженото лице, то в негова тежест е да установи наличието на тези предпоставки чрез допустими доказателствени средства. Обратното, изводите на органа по приходите за отсъствие на тези условия са изградени при условията на чл. 37, ал. 4 от ДОПК въз основа на това, че в хода на ревизията доставчиците не са били открити на деклариран данъчен адрес и не са представили поисканите им доказателства във връзка с доставките. В случая става въпрос за установяване на отрицателен факт, който не съществува в обективната действителност, а съставлява умозаключение, поради което на проверка подлежи спазването на процесуалните и логическите правила на изграждането му. Предвид на обстоятелствата по делото административният съд е направил обоснован извод, че при изграждане на констатациите си ревизиращият орган е спазил закона. Като продължение на казаното по-горе се явява неоснователно и оплакването, че необосновано на доказателствата по делото първоинстанционният съд е приел, че не е доказано начисляване на данъка. Към процесния период начисляването е регламентирано в нормата на чл. 55, ал. 6 от ЗДДС (отм.), според която данъкът се смята за начислен, когато доставчикът издаде документ, в който посочи данъка, отрази този документ в отчетните регистри по чл. 104 и отрази данъка в счетоводството си като задължение към бюджета и в подадена справка-декларация. В конкретния случай тези кумулативни условия не се установени, тъй като нито органът по приходите, нито вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза са открили доставчиците, за да извършат проверка в счетоводството им. На база на изложеното следва да бъде прието, че решението на Пловдивския административен съд не страда от пороците, твърдени в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. Тъй като Д "ОУИ" - гр. Пловдив не е представлявана от юрисконсулт, то не следва да се присъжда юрисконсулско възнаграждение. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на първо а отделение,