Решение № 2018 от 23.2.2023 г. на ВАС, IV о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Г. Георгиева от гр. Варна, подадена чрез пълномощника адв. Х. Христев, против решение 874 от 30.06.2022 г. постановено по адм. дело 915/2022 г. по описа на Административен съд - Варна. С него е отхвърлена като неоснователна жалбата й срещу решение 03/04/1/0/02848/3/01/04/01 на заместник - изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие, с което е отказано изплащане на финансова помощ в размер на 620 660 лв. и е осъдена да заплати на Държавен фонд Земеделие сумата от 100 (сто) лева, представляваща съдебно-деловодни разноски. В касационната жалба се твърди неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания на чл. 209, т. 3 от АПК. Прави се искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на решение по същество, като се уважи подадената жалба. Претендира се и присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът заместник - изпълнителният директор на Държавен фонд Земеделие, чрез гл. юрк. А. Иванова, с писмена молба изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира се присъждане на разноски и при условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че решението на съда е правилно и предлага да се остави в сила. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, съобразно чл. 218 от АПК, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд - Варна е било образувано по жалба на Г. Георгиева срещу решение 03/04/1/0/02848/3/01/04/01 на заместник - изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие, с което е отказал изплащане на финансова помощ в размер на 620 660 лева. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата. Въз основа на анализа на събраните в хода на административното и съдебното производство доказателства, първоинстанционният съд е установил от фактическа страна, следното: Между страните е сключен договор 03/04/1/0/02848/16.11.2017 година за отпускане на безвъзмездна помощ по Подмярка 4.1 Инвестици в земеделски стопанства от мярка 4 Инвестиции в материални активи от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014-2020 г. съфинансирана от европейския земеделски фонд за развитие на селските райони. Със Заявка за плащане 03/04/1/0/02848/3/1 жалбоподателката е заявила финансова помощ в размер на 620 660 лв., при направени разходи в размер на 1 090 162,81 лв. С решение 03/04/1/0/02848/3/01/04/01/02.11.2021 г. заместник изпълнителният директор на Държавен фонд Земеделие е отказал да изплати пълния размер на заявената със Заявка за плащане 03/04/1/0/02848/3/1 в размер на 620 660 лв, като е приел, че жалбоподателката не е изпълнила задължението си по чл. 16, ал. 1, т. 1 от договора, тъй като не е извършила една от подпомаганите дейности инвестиция в сектор Плодове и зеленчуци, поради което са налице предпоставките по чл. 49, ал. 1, т. 3 от Наредба 9 от 21.03.2015 г. за прилагане на подмярка 4.1 Инвестиции в земеделски стопанства от мярка 4 Инвестиции в материални активи от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014 2020 г. (Наредбата). Приел е, че всички заявени активи са въведени в експлоатация най-късно до 15.02.2021 г., поради което към датата на извършване на проверката на място - 23.06.2021 г. жалбоподателката е следвало да извършва дейността. Приел е, че след като с инвестиционното си предложение жалбоподателката е отдала приоритет, поради което и същото е получило 19 точки при подбора, на инвестиции в сектор Плодове и зеленчуци, отглежданата култура пшеница, вместо пипер представлява несъответствие на инвестицията с целите по Наредбата. От данните в регистъра на земеделските производители е било видно, че жалбоподателката е заявила за отглеждане през 2020/2021 г. пипер на открито. Със Заповед 431073/26.05.2021 г. е възложена проверка на място в периода 26.05. 08.06.2021 г. Видно от доклада за извършената проверка на 23.06.2021 г. и 23.09.2021 г. жалбоподателката не отглежда пипер на открито върху 252,54 дка. Отглежданата култура към 23.06.2021 г. е пшеница. За да постанови обжалваното решение, Административният съд Варна е приел, че оспореният пред него акт е издаден от компетентен орган, в писмена форма и отговаря на изискванията на чл.59 ал. 2 от АПК. Съдържа ясни мотиви и съответен на тях диспозитив. Определил е, че между страните няма спор по фактите. Спорът е правен и се свежда до това кой е момента на изпълнение на задължението за засаждане на пипер на открито върху 252,54 дка. Съдът се е мотивирал след анализ на договорните разпоредби и на чл. 22, ал. 9 от Наредбата, че задължението за засаждане на площ от 252,54 дка с пипер е за периода след сключване на анекса, т.е. 2021 г., при съобразяване на агротехническите срокове за засаждане на културата. По време на действието на договора според съда жалбоподателката е длъжна да извърши всички дейности, представляващи инвестиционни намерения, арг. чл. 14, ал. 2, т. 3 от договора и същите не са отложени нито с бизнес - плана, нито с анекса. Засаждането на културата е едно от инвестиционните намерения, предмет на договора, видно от Анекс ІІІ от 11.08.2020 г. и непосочването на дейността в бизнес-плана не обосновава извод за липса на такова задължение. Засаждането на площите с пшеница сочи на изпълнение на други инвестиционни намерения, извън предмета на договора. Последното според съда правилно е квалифицирано като нарушение по чл. 49, ал. 1, т. 3 от Наредбата, тъй като предметът на инвестицията не се използва в сектор Плодове и зеленчуци. В конкретния случай изплащането на помощта е обвързано с изпълнение на задължението по чл. 16, т. 1 от договора, вр. Анекс ІІІ от 11.08.2020 г. засаждане на пипер на открито, заявено от жалбоподателката за стопанската 2020/2021 г. Изложеното е мотивирало съда да приеме, че административният орган правилно е отказал изплащане на финансова помощ в размер на 620 660 лв, заявена като последно окончателно плащане, на основание чл. 49, ал. 1, т. 3 от Наредбата. Решението на първоинстанционния съд е валидно, допустимо и правилно. Неоснователни са възраженията на касатора, че обжалваното решение е поставеното в противоречие с материалния закон и е необосновано. Не е налице необоснованост на първоинстанционното решение. Изводите на съдебния състав кореспондират с всички събрани по делото доказателства и са формирани след тяхната правилна и съвкупна преценка, противно на твърденията на касационния жалбоподател. Категорично са доказани обстоятелства, налагащи извод за наличие на предпоставките по чл. 49, ал. 1, т. 3 от Наредбата. Съдът правилно е приложил материалния закон, като мотивите му се споделят от настоящата инстанция и не следва да бъдат преповтаряни на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК. Напълно съответни на приложените по преписката доказателства са изводите на първоинстанционният съд, че в случая не е налице спор по фактите. Спорът между страните се свежда единствено до тълкуването и приложението чл. 16, ал. 1, т. 1 от договора, изменен с Анекс ІІІ от 11.08.2020 г., който извод се извежда и от касационната жалба. Правилно административният съд се е позовал на установеното от извършените две проверки на място ( на 23.06.2021 г. и 23.09.2021 г.), относими при издаването на оспорения административен акт, от който е видно, че отглежданата култура от жалбоподателката към 23.06.2021 г. е пшеница, а не култури от група II (пипер на открито). Настоящият състав намира, че правилно Административен съд Варна е установил, че към 23.06.2021 г. е следвало да се отглежда пипер, а не пшеница, което представлява несъответствие на инвестицията с целите на Наредбата. По силата на чл. 16, ал. 1, т. 1 от договора, изменен с Анекс ІІІ от 11.08.2020 г. Г. Георгиева е поела задължение да обработва земеделска земя в размер на 252,54 дка, като отглежда една или няколко култури от група І на Приложение 4 и да доказва това обстоятелство, чрез един от способите по чл. 24, ал. 1 от Наредбата. Периодът на изпълнение на задължението е от датата на сключване на договора, а когато това е неприложимо от въвеждане на инвестицията в експлоатация до изтичане на срока по чл. 6, ал. 5 от договора 3 години. В случая в срок до въвеждане в експлоатация на най - късно приобщения актив 15.02.2021 г. и към момента на извършената проверка на място не се извършва дейността, не се обработват културите за който е поет ангажимента. Настоящият съдебен състав приема за правилни изводите на административния съд, че са налице допуснатите нарушения на поетите с договора и анекса задължения, което дава основание за постановяване на процесния отказ. С оглед на тези доводи, настоящият състав прецени като неоснователни оплакванията на касационния жалбоподател за необоснованост и допуснати нарушения при постановяване на обжалваното решение. Същото е правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода от спора и съдържанието на разпоредбите на чл. 143, ал. 1 от АПК, е неоснователно искането на касатора за присъждане на разноски за производството. Основателна е претенцията на ответника по касация за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, което на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, приложим на основание чл. 144 от АПК, във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ, следва да бъде определено на 100 лв. По изложените съображение и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение,